Димитър Мангуров

ВЪВЕДЕНИЕ

„Аз съм Алфа и Омега, първият и последният, началото и краят. Блажени, които изперат дрехите си, за да имат право да дойдат при дървото на живота и влязат през портите в града. А отвън са псетата, чародейците, блудниците, убийците, идолопоклонниците и всеки, който обича лъжата и лъже[1]”.

Изтече много време от мистерията на остров Патмос, когато, пред озарената Душа на апостола Йоан се разгърна истинската картина за миналото и бъдещо земно развитие. Векове наред милиони търсещи се опитваха да вникнат в могъщото Христово Слово и открият там отговорите на най-съкровените си копнежи. Историята е изпълнена с безчет примери на разтърсващи саможертви в Името на Спасителя. Но дойде преломният 20. век, а с него и действителната оценка за изминатия път, съобщена ни чрез Учителя Беинса Дуно: „Това, което представя днешния човек в сравнение с онзи, създаден по образ и подобие на Бога, е карикатура. Като гледаш очите, лицето, ръцете на сегашния човек, виждаш, че той е цяла развалина, представя архаични останки[2]”. И още: „Има два вида живи: живи-умрели и умрели-живи. Вие сте от първите, т.е. живи-умрели[3]”.

Защо въпреки Божествената Драма на Голгота и триумфа на Възкресението, с които беше спасено физическото ни тяло; въпреки Възнесението, спасило етерното тяло и въпреки Петдесятница, спасила астралното ни тяло и Аза, изпаднахме до състоянието на крачеща „умряла карикатура”? Защо единственият, който през 20. век „изпра дрехите” си и отиде „при дървото на живота”, е Рудолф Щайнер, превърнал себе си в Христов Подражател и станал неразделна част от Учителите на Етерната Му Шамбала? Кой е правилният път към Аза, довеждащ духовния пилигрим пред Кръста на Голгота и гарантиращ влизането „през портите” в спускащия се отгоре надолу „град”, наречен „Небесен Йерусалим”? Даваме ли си сметка за действителните размери на религиозното, културно, социално, правно, медицинско, техническо, икономическо, суровинно и т.н. блато, заплашващо да погълне изцяло и необратимо самозабравилото се човечество? Има ли изобщо будни души, способни моментално да разпознават и правилно реагират на все по-фините мутации на злото? Какво е да си „българин” и защо мъчението продължава, без да се вижда изход? Къде всъщност е изходът за човечеството?

Тази книга е опит за отговор на най-важните въпроси в битието и авторът ще го направи след петдесет години търсене на Истината. Единствената ми молба към читателя е безпристрастно да се отнесе към написаното и тогава с удивление ще открие в него отражението на собствената си многопланова личност.

От Науката за Духа, наречена „Антропософия” знаем, че човекът е сложно устроено същество, създадено от дружните усилия на всичките девет йерархии висши Богове, известни в християнския езотеризъм с имената: Ангели, Архангели, Архаи, Власти (Елохими), Сили, Господства, Престоли, Херувими и Серафими. „Събраха се Боговете на съвет под председателството на Господа Исуса Христа, за да създадат човека[4]” – потвърждава Учителя. Цели три еона – Стар Сатурн, Старо Слънце и Стара Луна, те вършеха колосална духовна работа по изграждането на трите ни тела, за да стигнем до настоящия Земен еон и епохата на древна Лемурия от преди 35 000 години, когато нашите души започнаха на групи да се спускат от астралния свят (Рая) към очакващите ги долу тела. Душата е самият човек и като „частица”, излъчена направо от Бог-Отец ни прави не само подобни, а дори равни на Него и разполагащи според законите на духовния свят с цялата Му мощ. Христос напомни забравената Истина: „Богове сте вие[5]”, а Беинса уточни: „В математиката, тук на земята, частта не може да бъде равна на цялото. В окултната наука, в окултната математика, обаче, има друго твърдение: всяка часте равна на своето цяло и всяко цяло е равно на своята част[6]”.

Божията Сила обаче остава недостъпна, защото с днешното си „мъртво” съзнание бихме злоупотребили с нея, извършвайки огромни престъпления. Колкото повече ти се дава, толкова по-голяма отговорност поемаш пред невидимите светове. Както в оня случай от не дотам близкото минало: някакъв милионер изгубил част от парите си и отива при Учителя с въпроса как да ги върне отново. Той го изпраща в едикой си град при едикой си човек. Отива „нещастният” богаташ, пита навсякъде и най-накрая извън града застава пред схлупена стаичка. Влиза и вижда: на земята седи дрипав човек, а до него само една паничка с малко хляб. Изумен от гледката, с погнуса пита: „Какво правиш в тази дупка”?! „Благодаря на Бога, много съм добре” – възторжено отговаря беднякът. Вбесен, богатият пали колата и завръщайки се в София, извиква на Учителя: „При тоя ли намери да ме изпратиш за акъл”? Мъдрецът го поглежда право в очите с онзи поглед, който така добре помня от преди няколко години и казва: „Ако ти знаеше, кой беше този човек в предния си живот, до земята щеше да му се поклониш. Но той злоупотреби с даденото му от Бога и затова сега е толкова щастлив само от една коричка хляб”. А вероятно и тя е много след извършения грях?

Колко път ни чака, че някога да заявим като Учителя: „Бог ще изпълни всичко, каквото аз поискам от Него, но и аз ще изпълня всичко, каквото Той поиска от мен”! Усещате ли в абсолютната категоричност на това Откровение диханието на Жертвата, диханието на Свободата и Любовта, заради които напуснахме духовната си родина и слязохме в мрачните дълбини на плътта. Никое от изброените девет йерархии същества няма привилегията на свободния избор, а винаги изпълнява непреклонната Божия Воля. В цялото Битие – видимо и невидимо, единствено земният човек разполага с безценното благо на свободата да решава какъв иска да бъде! Използването му на практика обаче изискваше Душата не само да се отдели от своя Създател, но и да получи индивидуалност. Някъде в средата на Лемурия, седемте Елохима, изпълнявайки ролята на наши „отци-създатели”, отделиха най-нисшия си член и ни го дариха за индивидуален Аз, с което човекът – венецът на творението, бе завършен! Наистина: много по-примитивен от днешната „развалина”, но въпреки това – „венец”.

Нека условно го представим в образа на руските матрьошки: „най-малката” е Духът; тя се „обгръща” от следващата – невидимия Аз; Азът от Душата, Душата от астралното тяло, то – от етерното и „накрая” е видимото физическо тяло. Но защо сме наречени „венецът на творението”? Обикновено се смята, че благодарение на Аза като носител на индивидуалното самосъзнание се отличаваме коренно от минералното, растително и животинско царство и затова сме „венецът на природата”. Това, разбира се, е вярно, но непълно, защото сме „венецът” изобщо на цялото Битие. Вдъхновен, Беинса говори: „Човекът съществува не само на Земята, не само в Слънчевата система. Той населява цялата звездна вселена – всички слънца и планети. Планетите и слънцата са населени със същества от разни степени на интелигентност. Не е важно какви тела имат те. Те са разумни същества и принадлежат към една и съща човешка раса. Пред духовния взор на великите посветени от всички времена и епохи цялата Вселена, целият т.нар. в древността „Макрокосмос” се явява във формата на човек – великият Небесен Човек. Съзерцавайки образа на този Космичен Човек, те са открили съответствията, които съществуват между него и малкия човек – „Микрокосмоса“„[7]. А на друго място пояснява: „И когато ние говорим за Великото Всемирно Братство, подразбираме онази йерархия от разумни същества, които са завършили своята еволюция милиони и милиарди години преди хората и сега направляват целия Космос. Те го направляват, защото сами са взели участие в неговото създаване под прякото ръководство на великия Божи Дух[8]”. Деветте йерархии Богове, заедно с напредналите Души от Земята, „представят” според Беинса „великият Космичен Човек, глава на Който е Христос”. Тези същества са „органи” на Спасителя и затова „дейността им е така хармонично разпределена, че всяко от тях знае кога, как и какво да работи[9]”. Нещо повече: и останалите форми на живот във Вселената еволюират вътре в Христос, наречен „Слово”. Що е това „Слово”?

Щайнер отговаря: „Християнският езотеризъм нарича този божествено духовен ред, този невидим свят зад видимия физически свят – според феноменологичния му облик пред ясното дневно съзнание – с името „Слово”. Всичко е въплъщение на Словото. Както вашата Душа работи невидимо и дълбоко във вас и външно си изгражда едно тяло, така и всеки душевен елемент в света си изгражда подходящо за него физическо тяло. Засега в най-чистата си форма външното физическо тяло на Словото се проявява във външната Слънчева Светлина[10]”. Беинса казва още нещо: „Когато говорим за Словото, което в начало е било у Бога и е било Бог, подразбираме всички ония същества, които имат еволюция, различна от тази на хората. И това живо Слово, което гради, въздига и преобразува света е вътре във вас – то е Живият Христос. Човекът е мост, по който трябва да минават съществата от висшите светове, за да слизат в нисшия свят. По този мост се качват съществата, за да отидат във висшите светове. Човек е най-красивият мост на Земята[11]”. Следователно, Космосът с неговите форми на живот еволюира в Словото, пребиваващо в земния човек! Секна ли ви дъхът?! Учителя обаче продължава по-нататък, заявявайки, че „глава на Словото е Истината, а глава на Истината е Божият Дух, който се пои от най-великия извор – абсолютният, незнайният Дух на Битието, за когото никой нищо не знае[12]”. Истината е висшата цел на случващото се в Мирозданието. Тя е посоката, в която се движат всички неща в Битието. Но от Писанието знаем, че Бог е „Любов”. Ами „Мъдростта”? Как да разбираме всички тези „понятия”?

Нека си представим Бога в образа на планината Пирин: целият Пирин, изграден от основата, тялото и върха Вихрен е Любовта; тялото – с всичките му форми – е Мъдростта, водеща ни към Истината – Вихрен, олицетворяваща върховното проявление на Любовта. „Само светлият път на Мъдростта води към Истината[13]”, ни упъти Беинса. „А къде остава Божият Дух?” – ще попита някой. Пак Учителя отговаря: „Бог в своето битие е Дух. Духът е изявление на Бога. Той вечно е съществувал и вечно ще съществува. Духът е началото на всички неща. Любовта – това е първият плод на Духа. Словото – това е първото проявление на Любовта в материалния свят. Ето защо, първото, с което човек трябва да започне, е Словото. И това, което по някой път говори на човека, не е още Духът Божи, то е Словото. После човек ще дойде до Истината, и най-после – до Божествения Дух. Който не разбира Словото, не може да разбере Истината, а който не разбира Истината, не може да разбере и Духа. Защото Духът слиза в Истината, а Истината слиза в Словото[14]”.

Пилат попита в Поврата на Времената стоящия пред него Страдалец: „Какво е Истина”? Без никакви уговорки деветнадесет века по-късно Учителя отсече: „Христос е абсолютната Истина[15]”! Значи Словото и Истината се срещат и обединяват в Христос по някакъв тайнствен начин? За да намерим отговора на този фундаментален въпрос, трябва да погледнем към Спасителя в Неговата двойствена Природа като Душа и Дух, като „жена и мъж”. „Христос съдържа в себе си двата принципа: мъжкия и женския[16]”, поясни Учителя и уточни: „Под целокупен живот се разбира общата МИРОВА ДУША, която се проявява в цялата Жива Природа. Нашите Души са части от тази Велика Душа[17]”. Мировата Душа е Словото, т.е. душевната изява на Христос като „женски принцип”.

На друго място Учителя каза: „Защото такъв е законът на земята – за да се свърши Божието дело, трябва един човек на земята да се съедини с едно същество на Небето. В случая с Исус това същество бе колективният Божи Дух[18]”. Под „Истина” се разбира всеки Дух, който индивидуално се изявява чрез отделна Душа. „Сборът” от всички Духове-Истини е проявеният Божи Дух, слязъл в Исус като Христос в Неговия „мъжки” – „Аз-съм” аспект, за да стигне до Хълма Голгота и промени отношението между Отец и Син в Светата Троица, защото Синът доброволно се свърза със земното човечество и еволюцията на човешкото съзнание е възможна единствено ако се разбере този факт! Оттогава на Сина се даде „цялата власт на Небето и Земята” през бъдещите три еона, наречени Юпитер, Венера и Вулкан. До Вулкан всички видими и невидими светове ще преминат през човешкото съзнание и обожествени от Христовата Сила на Любовта, ще се върнат обратно в Отец, което е целта и смисъла на Божието Проявление, т.е. на извиращия от Любовта Живот. Ето как Истината-Слово Христос не само е „Алфата”-Слово на Сътворението, но ще бъде и неговата „Омега”-Истина. И ако Земята е Кръста за Сина, то Вулкан ще бъде един огромен „Кръст” за самия Отец-Дух, жертващ се в Абсолюта! А „след Възкресението” Му, ще има ново Сътворение, за което никой нищо не знае.

В името на това бъдеще бе и случилото се на 06.02.2004 г. в София, когато при чудесно подредени „отгоре” обстоятелства дойде краткото Откровение: „Трябва да стигнете отвъд страданията на Кръста”!

„Ама как така?” – възкликнах удивено. „Та нали от степента на лично преживените Христови страдания зависи висотата на собствената ни еволюция”?!

„Сега не разбираш. Ще разбереш по-късно” – гласеше отговорът.

Моментално замълчах. Беинса също твърди: „Страданието е вторично явление в живота на Христа[19]”. Трябваха ми около два месеца на интензивно съзнателно минаване „отвъд страданията на Кръста”, след което по Великден се роди лекцията „Рискът на Бога”. Ще посоча три истини от нея във връзка с разглеждането на човешкото същество и централната му роля в Космоса:

Всички индивидуализирани същества, съставляващи Космическия Човек, са от човешка раса, защото притежават Душа и Дух. Самата принадлежност на Ангела или Серафима към Космическия човек ги определя като „човешка раса”.
Този „Космичен Човек”, който е един за целия Космос, има земната форма на човешкото физическо тяло, а не например формата на Ангелите, когато на Старата Луна са преминавали човешката си степен на еволюция. Затова Беинса твърди, че „целият Космос е създаден по образ на човека”.
Едва в Земния еон за пръв и единствен път Космическият Човек се яви във видима за физическите сетива форма и живя в един човек – Исус от Назарет, защото само на Земята има такава човешка форма-“фантом”.

Фантома го получихме от Престолите още на Стария Сатурн, но изявата му на физически план стана възможна едва преди 35 000 години и именно тя – изявата, ни превръща във „венеца на Сътворението”. Онова, което Възкръсна от Гроба в Поврата на Времената, носи в себе си самата субстанция на човечността, квинтесенцията на човешкото битие, самия принцип на индивидуалното азово съзнание, който ние преживяваме и изграждаме на „дъното” на световете.

Огромната част от днешното човечество нито знае какво съдържа най-външната „матрьошка”, нито какво славно бъдеще очаква всеки, направил точния избор накъде да тръгне. От общуването ми с духовно ориентираните също съм констатирал значително неразбиране, причините за което ще бъдат изяснени по-нататък в повествованието. Например: слага се знак за равенство между Аза и Душата, между Аза и егото, липсва съзнание за различните „видове” Аз – индивидуален, висш, истински… Е, как тогава да има разбиране за Мистерията на Голгота, за Възнесението и Петдесятница, че да намерим Спасителя като Слово и Истина?! Знаем ли къде да Го търсим?

Засега ще повторим, че Душата идва от Бог-Отец, индивидуалният аз – от Елохимите, а що се отнася до егоизма, той има две страни – положителна и отрицателна. На Стария Сатурн при съвършено различни условия „човеци” бяха днешните Архаи – наречени още Духове на Егоизма (Личността), които са два вида. Егоизмът на едните можем да определим като благороден, дори прекрасен, защото е свързан с формирането на свободния дух. Още тогава те озарявали с лъчите на своя Аз зараждащото се наше физическо тяло, залагайки в него съвкупността от сили, правещи ни самостоятелно същество (личност), отделено от всички други същества. Тази самостоятелност бе възпитавана и през следващите планетарни състояния, за да станем носители на Аза в Земния еон.

Но на всяка планета има изоставащи в развитието си духове, които „отказват” да вървят напред заедно с останалите, извършват „велик грях” и падат, т.е. благородното свободолюбие се превръща в своя антитеза. Наричат ги „духове на съблазните”, водещи човека до отрицателен егоизъм. Веднага след потъването в плътта през Лемурия, изоставащите луциферизирани ангели атакуваха астралното ни тяло и започнахме да жадуваме за впечатления от Земята. Породи се възможността за вършене на зло чрез развихряне на страстите и желанията. Ако изкусителите не бяха се приближили тогава, щяхме да видим материалния свят – и то духовно – чак в средата на Атлантида. Планът предвиждаше с едно слизане, но с голяма продължителност да завършим еволюцията си тук, обаче на практика се спуснахме преждевременно и в различни от предвидените условия. Тогава Духовете водачи взеха противомерки, внедрявайки у нас болестите, страданията, болката и смъртта. От безсмъртни Богове се превърнахме в смъртни човеци. За наше „оправдание” можем да кажем, че „грехопадението” ни беше предварително договорено от Луцифер и правилно еволюиращите Богове, за да получим благото на свободния избор.

Огънят на човешките страсти и възможността за манипулиране със силите на земята, което е същността на черната магия, доведоха до разрушението на древната Лемурия. Много по-късно Христос отказа да използва черната магия и не „превърна камъните в хляб”. Той изцяло изпълни Божията Воля, а ние продължавахме да се отделяме от нея и затъваме в егоизма на своята, макар и съвсем смътно уловима в ония времена.

В средата на Атлантската епоха други „паднали духове”, наречени „ариманически”, се смесиха с онова, което човекът виждаше и възприемаше сетивно на Земята. Тези изостанали архангели ни нашепваха, че материята е единствената реалност и така познахме лъжата, страха и „съзнателния грях”. „Съзнателен”, защото чрез Душата се появиха първите проблясъци на аз-съзнанието и свързаната с него отговорност. В Духовната Наука се говори за тричленна структура на Душата в резултат от работата на аза над трите тела. Процесът протича на два етапа: душевен и духовен. На душевно равнище промените в телата водят до образуването на сетивна, разсъдъчна и съзнателна душа, но са до голяма степен несъзнателни и с помощта на висшите йерархии, а духовното преобразуване съответно в Дух-Себе (Висш Аз), Дух-Живот (Истински Аз) и Човек-Дух е свързано с бъдещето и зависи от свободното решение на човека: дали иска правилно да се свърже с Боговете, или постепенно да отпада от еволюцията като изоставащо същество? Разделението на „живи и мъртви започна от 20. век! Значително осветляване на случилото се ще направим по-нататък в изложението, а сега само маркираме изминалите етапи.

Още в средата на Лемурия азът навлезе в астралното тяло и с помощта „отгоре” доведе до развитието на сетивната душа. Именно там пропълзяха луциферическите изкусители, опитвайки се да наваксат пропуснатото през Старата Луна, когато трябваше да преминат Азовата (човешката) си степен на еволюция, а ние получихме астралното тяло от Духовете на Движението (Сили). Нека обаче да направим важното уточнение, че самата Душа не е тричленна, а проявлението ѝ в човешкото тяло е тричленно.

В ранните атлантски етапи азът проникна и етерното тяло, преобразувайки го в разсъдъчна душа, към която по-късно в средата на Атлантида се насочиха ариманическите същества, целейки да изкушат етерното ни тяло. Именно чрез разсъдъчната душа човекът за пръв път усети проблясъците на аза и затова грехът стана „съзнателен”, т.е. донякъде разумен. Изостаналите архангели искаха да наваксат пропуснатото на Старото Слънце, когато бяха „човеци”, а ние получихме от Духовете на Мъдростта (Господства) етерното си тяло. Като контрамярка за изправяне на грешките и злото, „отгоре” въведоха закона за Карма – едно истинско благословение! Ако го нямаше, щяхме да се слеем със злото без възможност за някакъв напредък в изпълнението на истинската си цел. По това време Христос се намираше в духовната сфера на Слънцето, но именно от Него дойде Силата, задвижила колелото на Кармата. Оттогава сме свързани и с кармата на самия Ариман, наричан още „Сатана, Мефистофел, Велзевул”… Луцифер пък е известен като „Дявол” или „Змията”, изкусила Адам и Ева в „Райската градина”. Човекът отдавна е разпъната на кръст Душа, изпитваща коренно противоположното въздействие на тези две толкова различни „тъмни” сили. Без ясното им разграничаване и уравновесяване в Христос, предварително сме обречени на гибел! Става дума за днешното време, когато носим лична отговорност пред Спасителя, а не за онези епохи на недостатъчна осъзнатост и силна подкрепа от Боговете.

Едва в късна Атлантида с решаващата помощ на Господствата, азът проникна и във физическото тяло, предизвиквайки зараждането на съзнателната душа. Много по-късно тя беше атакувана от други изоставащи духове, за които ще споменем след малко, но е добре да се знае, че и трите душевни съставки са части на астралното тяло и там се развиваха в продължение на хиляди години, довеждайки до значителни промени в нашето светоусещане. Ако в средата на Атлантида за пръв път осъзнахме своята „голота”, т.е. се откриха „срамните” ни части и ги покрихме с „листа” (дрехи), то в края на периода видяхме цялото физическо тяло и можахме да наречем себе си „Аз”. Човекът стана индивидуализирано душевно същество, стъпило на Земята и разбиращо, че има „външен свят”, който днес глуповато наричаме „околна среда”. Процесът получи ускорение от прибирането на етерната глава във физическата в точката на „третото око”, от което загубихме връзката с духовния свят и „големият сън”, започнал след средата на Атлантската епоха, се задълбочи.

Последиците не закъсняха. Тогава можехме да се разпореждаме както със силите на растежа и размножението при животните и човека, така и да злоупотребяваме със силите на въздуха и водата. В резултат не само се появиха динозаврите и гигантските човеци (изобразени върху онези афганистански скали), но предизвикахме огромна катастрофа – Атлантида потъна! Потопът доведе до заледяване на цивилизования свят.

Нека да е ясно: динозаврите бяха създадени от човешката злоупотреба с дадената му сила и не стъпваха по Земята преди 200-300 милиона години, а преди 12-15 хиляди години, за което съществуват дори материални доказателства. Откъде са се взели „странните” предмети – изработени без съмнение от разумни същества – в разкритите въглищни пластове? От „извънземни” ли? Когато копаем, от една страна, изравяме подобни неудобни въпроси, а от друга – разравяме миналите си грехове и освобождаваме неизброимо количество „запечатани” под земята тъмни духове, създадени от самите нас. Затова Беинса някъде казваше, че който се занимава с въглищарство, нищо хубаво не го чака.

Да, днес изтегляме силата на въглищата и задвижваме парната турбина, но полученото електричество не е прогрес, а слизане към подфизическите светове – в прекия и преносния смисъл на думата – за което ще стане дума по-нататък. Според Учителя в астралния свят ни очаква „океан от енергия”, но пътят нагоре преминава през истинското знание, чистотата и моралността. Там е Виделината, но човекът бяга от нея и като къртица се заравя надолу. Какво падение! И то, въпреки хилядолетия еволюция?!

Преди около 9000 години новосъздадената след атлантската катастрофа Европа все още беше покрита с ледове, но по други части на Земята животът напираше. Изгря Древноиндийската епоха – първият етап от развитието на Бялата раса, свързан с усъвършенстването на етерното тяло. После дойде Древноперсийската епоха, когато развивахме астралното тяло, а в Египетско-халдейската се насочихме към сетивната душа. През цялото време обаче постепенно губехме прякото виждане в духовните светове и телата ни „потъмняваха”, насищани с егоизъм, лъжа, страх… Двадесет и един века преди Христа, Авраам видя с физическите си очи дошлите пред дома му архангели Михаил, Гавраил и Рафаил. Шест века по-късно Мойсей преживя Божественото (Христовото) Откровение – огъня в къпиновия храст и мълниите и гръмотевиците над Синайската планина – в етерна форма. Два века след него Бодхисатвата Орфей вече страдаше за „Евридика”, т.е. за изгубеното етерно ясновидство, а в седми век преди Христа старозаветният пророк Илия преживя Божественото Начало в астралното си тяло. Боговете бяха извършили своята работа по създаването на човека и „залязоха” за нас, а ние продължихме да пропадаме. Настъпи Гръко-римската епоха, свързана с пълното ни „слизане” в материята и развитието на разсъдъчната душа. Аристотел се отказа от възгледа за прераждането и насочи поглед към настоящия „единствен” живот, превърнал се в безценен. Загубата му предизвикваше ужас и затова умиращия Ахил предпочиташе да е „просяк на Земята, вместо цар в отвъдния свят”. Угасна силата на всички мистерийни центрове за връзка с висшите йерархии. Станахме невидими за тях, а Луцифер и Ариман се канеха да установят пълно господство и във физическия свят, и в „царството на сенките”.

Тогава дойде Синът, победи смъртта и ни показа как отново да си върнем безсмъртието. В началото (горе) бяхме Богове, после (на Земята) забравихме откъде идваме, а в края на физическото ни земно съществуване след последната инкарнация е отредено с Христовата Сила да станем истински Божий „образ и подобие”, но само ако лично го извоюваме тук на Земята. Днешната „карикатура” сме длъжни да превърнем в „тяло на Възкресението”, повтаряйки – но на друго ниво – Христовото Възкресение. В противен случай ще отпаднем от еволюцията и ще деградираме до същество, стоящо между същинското човешко царство на Бъдещия Юпитер – представено от днешните животински групови души – и животинското царство на този Юпитер.

Вече казахме, че от Гроба Възкръсна фантомът на човешкото тяло, напълно одухотвореното физическо тяло като чисто отражение на Космическото Азово Съзнание на Христос, с което Съзнание човекът ще одухотворява трите си тела в бъдещите еони. Но въпреки Великата Жертва, обърнала инволюцията към еволюция, падението продължи. Постепенно църквата „окова” в догми и канони Живия Христос, предизвиквайки появата на материализма.

От 1413 г. започна съвременната културна епоха, наречена „Германска”, през която отново трябва да работим върху развитието на съзнателната си душа, та след приблизително 1500 години да триумфира Шестата културна епоха с център славянството и с едно общо за всички хора верую – езотеричното християнство. Затова Щайнер предупреди: „Ние се намираме в самото начало на християнското развитие[20]”!

„Как така начало при наличието на около 3000 християнски вероизповедания по света и безброй жертви в името на нашия Господ Исус Христос?!” – ще скочат мнозина.

Коперник и Галилей тласнаха човечеството към изключително повърхностен мироглед и за няколко века мисленето беше дотолкова поразено, че днес Ариман говори практически отвсякъде – като започнем от папи, патриарси, учени, писатели, лекари, учители и стигнем до „най-ниско” стоящия в социалната йерархия. Когато „христовият служител” ви говори само за един живот, а после следвала „вечността”, Ариман е доволен. Когато „ученият” твърди, че човек е произлязъл от маймуната и светът е изграден от „атоми”, долавяме сатанинския шепот на Ариман. Когато духовно търсещите наричат Христос „обикновен учител”, са в плен на Сатаната. Примерите са безбройни. Какъв е резултатът ли?

Щайнер пояснява: „Човек може, ако иска, да отиде в музей, където една до друга са изложени мумии. И ако се въоръжи с универсален поглед – например Гьотевия поглед, способен да вижда метаморфозата и премине през музейните зали, а после излезе на улицата, то може да се изпълни с чувството: обстоятелството, че мумиите в музея не ходят, а хората на улицата ходят, се явява само нещо случайно, нещо повърхностно. Хората, вървящи по улицата в интелектуалния век са мумии, душевни мумии, доколкото те целите са изпълнени с интелектуални мисли, които не могат да живеят[21]”.

Преди няколко години моя позната, притежаваща известни ясновидски – макар и атавистични – способности, вървяла по централната улица на Варна. От даден момент духовните сетива се задействат и вижда хората в образа на мъртви призраци. На въпроса ми: „Имаше ли някой със светещо съзнание”, последва смразяващ отговор: „Всички бяха мъртви”!

Същата гледка е наблюдавала в продължение на цели 2-3 месеца една незапозната с езотериката и гравитираща около протестантството жена, но през лятото на 1999 г. „Бог ми показа как изглеждат хората”, сподели тя. А защо точно през 1999 г. е преживяла шокиращата опитност? И този отговор ще бъде даден по-късно, за да разберем в дълбочина определението „живи-умрели”, отправено от Учителя към души, все пак трепкащи за духовното. Какво тогава да кажем за „чистите” материалисти, наречени от Беинса „безумци”, а от Щайнер – „болни”, „органически повредени”?!

По Земята има милиарди религиозни хора: християни, мюсюлмани, будисти, йоги и т.н., чувстващи силата на Бог-Отец и направили първата крачка към Духа. Първата, но крайно недостатъчна в новите условия. Щайнер ясно заявява, че всяка епоха трябва да преживява Спасителя по различен начин, което особено важи за Мистерията на Голгота. Днешните християнски църкви само халюцинират за централното събитие на Земята, спасило от „зацикляне” както нас, така и целия Космос. Ако в този живот не намерим правилния път към Сина, душата ни ще бъде истински нещастна. Тогава и „вратата” към Светия Дух остава затворена, което прави душата слаба, неориентирана и неспособна за боговдъхновени дела. Духовната Наука използва думата „идиотизъм” за характеристика на съвременните „цивилизовани” хора, защото без Духа делата ни са точно такива. Като отрезвяващ леден душ звучи Словото на Учителя: „Изобретения, фабрики, цивилизация – това се дължи не на положителния ум, а на полуинтелигентния човек. То е свързано с егоистичното в света. Прогресът не стои в произвеждането на материални блага. Човечеството си докара толкова болести и нещастия със своята лакомия. Помнете: всички досегашни системи ще рухнат. От този свят нищо няма да остане. Турен му е вече надгробен надпис[22]”. Вероятно той гласи: „Цивилизация, създадена от луди”.

Веднъж, посочвайки към един психично разстроен човек, попитали Учителя какво ще каже по въпроса. „Всеки, който е вън от Рая, е луд[23]” – кратко отвърнал той. Не само сме „вън от Рая”, но изгубихме някъде по пътя истинската основа на човешкия живот. Без нея връщането обратно в Рая е немислимо. Коя е истинската основа на живота? Беинса отговаря: „Ние трябва да решим: с Христос, или против Христос. Неутралитет сега няма. Който не е познал Христос, пътят му е затворен. Вън от Неговите Принципи, животът е безсмислица. Няма нищо по-хубаво от това, животът на човека да бъде посветен на някоя идея. Христос е вътрешната свещена идея, която се крие в дълбините на душата. Той е идеалът на вашия живот. Само Бог може да вложи тази идея в човека. В Любовта към Бога и към Христа седи разрешението на всички въпроси и за вас, и за европейските народи и за цялото човечество[24]”.

Любовта към Бога и към Христа – ето я истинската основа на Живота! Още в зората на християнството апостол Павел разбра: „И тъй, остават тия трите: Вяра, Надежда, Любов, но най-голяма от тях е Любовта[25]”. По-късно Леонардо да Винчи заяви: „Голямата Любов е дъщеря на голямото познание”. В новото време Щайнер сериозно ни предупреди: „Човечеството няма да направи и една крачка напред, ако не започне да разбира Христос и обществените проблеми ще се решат само до равнището, до което нуждата от Неговия Импулс е почувствана”, защото самият Спасител беше казал: „Без Мене, вие не можете да направите нищо”. С присъщата си категоричност, Учителя отсече: „Всеки един от вас може да знае за Христос дотолкова, доколкото обича Христос. Ако не можем да почувстваме Христовата Любов към нас и нашата към Него, не сме християни, не сме човеци, не сме нищо”. И с неповторима образност постави диагнозата: „Любовта на съвременните хора е толкова малка, че едва мухите могат да се топлят на нея[26]”. Как Христос да я усети?! Ами Бог?!

Вместо да се обърнем нагоре и възстановим изгубената връзка с Боговете, след Голгота продължихме да потъваме, но вече към подфизическите светове. И какво „изровихме”? Отговаряйки на поставен въпрос, Щайнер повдигна частично „завесата”: ако разложим светлинния етер от астралния свят, получаваме неговия антипод – електричеството, „излизащо” от подфизическия астрален свят, където е сферата на луциферическите същества; ако „пресоваме” звуковия (химическия) етер от нисшия девакан, се проявява магнетизмът, „извиращ” от подфизическия нисш девакан, където е сферата на Ариман; ако „притиснем” Словото (жизнения етер) от висшия девакан, то се превръща в ужасни унищожителни сили, „изригващи” от подфизическия висш девакан, където е сферата на най-мощните препятстващи духове, наречени „азури”. По времето на Щайнер атомните, термоядрени, неутронни и още кой знае какви други унищожителни бомби не бяха в употреба, но бързо излязоха на „арената”. Не закъсня и чернобилската бомба, а сега в Церн „върхът” на днешната „наука” изключително опасно блудства с материята и на практика по черномагьоснически начин се опитва не само да докаже, че материята е Бог, а да се добере до огъня, унищожил древната Лемурия и с него да разсипе Божията Творба. Въпросните „учени” са луди за връзване! Зад тях стоят азурите. Тези изостанали още на Стария Сатурн архаи, от последната третина на 20. век директно атакуват физическото ни тяло, чийто зародиш получихме от Духовете на Волята (Престолите) именно в зората на нашата Слънчева система. Ударът е през най-висшата част на душата – съзнателната! И тъй като в нея за пръв път в пълна степен се проявява дейността на индивидуалния Аз, Щайнер ги характеризира като разрушители на самия човешки Аз, т.е. на самата човечност. Въпреки многобройните предупреждения от Учителя и Рудолф Щайнер, човеците не се вслушаха в гласа Христов и днес са напълно беззащитни срещу така наречените „тъмни” духове.

А духовните предпоставки за възможен отпор от наша страна са налице. В 1899 г. свърши продължилият цели 5000 години период, известен като „Кали юга” или „Тъмен век”. В 1879 г. приключи последната битка на Архангел Михаил с Ариман и астралният свят започна да се чисти от особено силните ариманически същества, наречени „елементарни духове на живота и смъртта”. На 22.03.1914 г. в Бургас Учителя обяви, че изчистването на астралния свят е приключило, защото там започваше главното събитие за следващите около 3000 години – Второто Пришествие на Христос с етерно (на „облаците”) тяло. На 25.10.1918 г. Архангел Михаил – „лицето” на Христос в духовните светове – ни разкри през Щайнер новия начин за среща с Христа: „Чрез преживяване на злото ще бъде предизвикана новата поява на Христос, също както Той се появи през четвъртата следатлантска епоха благодарение на смъртта[27]”. Спасителят ще става духовно все по-видим за нас според степента ни на годност да трансформираме главоломно нарастващото зло в Добро. Ако в предходната Четвърта епоха преобладаваха силите на смъртта и затова на Голгота имаше смърт и Възкресение, а в Шестата епоха ще се вихрят силите на злото, то в нашето съвремие за пръв път и двата потока сили започват да действат едновременно, стоварвайки се върху неграмотното в духовно отношение, морално разнебитено и почти неспособно за истинска работа во Христе човечество. Въпреки, че в края на 19. век Спасителят премина през Втората Си – сега астрална „Голгота” – и от нея се родиха съвсем новите сили в човешката Душа за справяне със злото, се оказахме неподготвени да преминем правилно границата, отделяща физическия от астралния свят и съзнателно срещнем триумфално откриващия ни се там Христос. Преди 2000 години Го разпнахме на Кръста, а в 20. век началото на Второто Му Пришествие остана незабелязано и неразбрано всред грохота на войните, измамния външен блясък и все по-изстиваща Любов.

Главният противник на Христос в нашия Космос – „звярът от бездната” Сорат – се надигна на два пъти чрез комунизма и фашизма, причинявайки огромни разрушения и страдания, а след Втората световна война западната форма на злото, наречена „глобализъм”, започна с невиждани дотогава размери направо да заличава човечността. Щайнер беше предрекъл, че „англо-американското световно надмощие ще излива културна смърт и културна болест по цялата Земя”. И зад този удар стоят азурите, помитащи направо култури!

Отправил поглед в бъдещето, Щайнер не се уморяваше да „бие” тревожно „камбаната”: „Силите, които досега водеха човешкия напредък, ще бъдат изчерпани към средата на 20. век. Външните закони и установяването им ще направят живота ни толкова сложен, че хората ще престанат да се ориентират в него. Те ще се събудят един ден, но това събуждане ще бъде много лошо за онези, които предпочитат да спят удобно. Материализмът ще бъде във възход още 2-3 века и хаосът ще продължи, ако определен брой хора не приемат антропософските истини – това е световно-историческа карма[28]”. Ако 10-те Божии заповеди бяха първото Откровение към човечеството, а идването на Христос и Евангелията – второто, то Антропософията е третото и всеки, пропуснал нейните истини, няма как да разбира Спасителя адекватно на времето, изстива за Любовта и обрича бъдещите си прераждания на мъчение. Всички сме живели в миналите епохи – Древноиндийска, Староперсийска… Тогава също е имало изоставащи от общия напредък, но железният закон на Кармата общо взето е изравнявал „темпото”. В сегашната Михаилова епоха, започнала след 1879 г., са първите ни инкарнации от Лемурия насам, в които съществува реалната опасност да изпуснем съзнателно – по собствена вина – авангардните духовни импулси на времето, защото никога не сме били по-свободни в избора си накъде да поемем. А свободата винаги е свързана с отговорността и неслучайно като страшна присъда звучи предупреждението на Щайнер: „Грях е да се противиш на духовната Мъдрост – това е грях срещу Светия Дух”! От Писанието знаем, че той „не се прощава”. Заблуждава се всеки, смятайки, че в следващото прераждане ще навакса пропуснатото. Такива хора да имат предвид поне две неща: първото са думите на Щайнер, че „духовният свят не може дълго да бъде игнориран” и си „отмъщава жестоко”, а второто – условията ще бъдат съвсем други. Пак Щайнер беше видял, че след Михаиловата ще дойде Орифииловата епоха, когато ще бушуват „ужасни унищожителни войни” и само „една шепа”, свързани с Михаил човешки същества, ще останат будни за Духа. Ами останалите?

През месец март 2008 г. разговарях с човек, незапознат с Антропософията, но притежаващ доста добро ясновидство. Виденията му за бъдещето по същество потвърждават пророчествата на Щайнер и Беинса. Той каза: „Хората ще се съвокупляват на улицата като животни; ще се изяждат не само с думи, но и фактически, защото людоедството ще се завърне; градовете постепенно ще опустеят вследствие на невъзможността да се живее в тях; ще изчезнат някои държави, носители на силно разрушителни материалистични импулси”. Наблюдавайки внимателно случващото се, можем да констатираме: част от близкото бъдеще вече се проявява!

Но настоящето повествование не цели да разглежда в детайли окултните основи на злото и формите на проявлението му. Антропософията достатъчно много дава, а в края на отминалия век излезе и знаковата книга на видния антропософ Сергей Прокофиев, озаглавена „Срещата със злото”. Подзаглавието на творбата гласи: „и неговото преодоляване чрез Духовната наука”. Практиката обаче показа, че само Антропософията не стига. По пътя към Аза и срещата с Етерния Христос ни трябва още нещо. Именно то ще бъде „нишката на Ариадна” по-нататък в образа на споделен опит, за да намерим изхода от явната криза в духовния живот на човечеството. И тъй като всеки път си има начало, ще започнем от него.

НАЧАЛОТО

Роден съм на 19.10.1957 г. в с. Катунци, разположено под югозападните склонове на Пирин планина и „оградено” на юг от планината Славянка. От Антропософията се знае, че решението кога и къде да се инкарнира един човешки Аз се взема в „полунощния час на Битието”. Нека накратко проследим пътя дотам и до новото раждане.

Свръхсетивният свят прилича на една величествена сграда с много етажи, които могат да бъдат опознати само при промяна на съзнанието. Най-общо ги разделяме на образ, звук и Слово (същества). След смъртта оставяме на Земята ненужното ни вече физическо тяло, а „нагоре” поемат всички останали членове. За известен период тече панорамата на току-що отминалия живот и етерното тяло все още запазва връзката си с най-външната „матрьошка”. Продължителността на процеса е според времето, което починалият е бил в състояние да издържа без сън долу във физическото си съществуване. За някой може да е 3-4 дни, за друг – само 15 часа и затова избързването с погребението не е за препоръчване преди окончателното отделяне на етерното тяло, след което линията на смъртта е премината невъзвратимо. Да си спомним за 3-4 дневния престой на Лазар в гроба и последвалото му връщане към живот от йерофантския призив на Христос: „Лазаре, излез вън”!

Всъщност смърт няма, а само преминаване от една форма на съзнание в друга. Беинса казва за умрелите, че се „преструват” на такива. Освобождаването от оковите на пространството и материята е най-прекрасното събитие за душата и връх на правилно изтеклия земен живот. Неслучайно някои източни народи се радват на погребение и плачат при раждане. Разбира се, тези реакции днес са езичество, защото Мистерията на Голгота промени всичко.

Напускайки Земята, попадаме в света на образите, наречен още „астрален”, „стихиен” или „елементарен”. Там е „чистилището”, където, след приблизително 1/3 от продължителността на изминалия живот, трябва да „избелим” в достатъчна степен замърсеното си астрално тяло, че да го оставим и продължим по-нагоре. Пречистването на неморалните и нерелигиозни души е свързано както с огромни страдания, така и с невъзможността да получат енергиите от съществата на Меркурий и Венера, необходими за изграждането на здраво астрално тяло за следващия им живот, което е гаранция за здраво етерно и физическо тяло, а от там и за щастлив живот.

Енергиите за бъдещото си етерно тяло можем да получим от по-висшата – Слънчева сфера, но само при проявена на Земята духовност, изразяваща се в съзнателно отношение към Христовия Импулс. Етерните тела все повече ще се разпадат, ако хората са невежи за истинския Христос и Неговата мисия за цялата земна еволюция. Нещо повече: който е приел Спасителя в Аза си, след смъртта сътрудничи на йерархиите в коригирането на своята карма и формира в Слънчевата сфера особено благоприятна бъдеща слънчева карма. Будността в Слънчевата сфера става особено важна и поради факта, че по-нататък душата и Азът пътуват между Христос и Луцифер, които трябва да бъдат ясно разпознати. Първият работи за запазване на всички придобивки, които сме натрупали в предишните въплъщения, а втория – чиито влияния на физически план обикновено са зли – тук е наш другар и водач, учейки ни да прилагаме по правилен начин енергиите на другите йерархически същества в следващото си въплъщение.

От Слънцето започва Небесният свят, известен на Изток като Рупа (нисш) девакан, в Антропософията – като Свят на Духа, а в древността Питагор го беше нарекъл „музиката на сферите”. До Слънчевата сфера възприемаме съществата около нас образно (имагинация), а от нея навлизаме в света на вдъхновението, което се внушава чрез звуци (инспирация). Потапянето в тях може да стане, ако душата е „гола”, т.е. без тела. Библията тайнствено го подсказва с думите: „Ако не станете като децата, няма да влезете в Царството Небесно”. Душата влиза в „Царството” приблизително 100 години след смъртта. Физическият труп сме оставили на Земята, етерният се поглъща от мировия етер, а астралният отпада преди Слънчевата сфера, разтваряйки се в астралния Космос. Но от последните два „трупа” остават екстракти, образуващи едно друго – причинно (каузално) тяло. До първата си земна физическа смърт през Лемурия, човекът се е състоял от трите тела, душа и аз, а след нея е отнесъл със себе си образа на тази първа инкарнация. При второто въплъщение вече е притежавал и това допълнение от предния живот. Който е преминал през повече и значими слизания долу, свързани с много работа на аза над телата, има причинно тяло с богато съдържание. В него се крият всички способности и таланти, проявяващи се в следващия живот.

До настъпването му обаче предстои доста път сред йерархиите същества в Небесния свят. През сферата на Марс този Божествен свят звучи като оркестрова музика, през сферата на Юпитер звучи като хорова, а с наближаването на Сатурн долавяме мощта на Мировото Слово, от което всичко е било създадено. Всяка душа, съумяла на Земята да надрасне оковите на тялото и временната си личност, може да черпи вдъхновение от тези светове на Духа. От тях физически глухият Бетовен чу „Деветата симфония”. „Отвореният канал” към девакана позволяваше на Моцарт да пише музика без нито една зачеркната нота, защото там хармонията е пълна и не допуска присъствие, несъзвучно с нея. Ето защо не всички души след смъртта се издигат дотук. За по-нататък – да не говорим!

Напускайки Сатурн, излизаме от сферата на планетната дейност и навлизаме в дейността на неподвижните звезди. „Пред нас” е висшият небесен свят, наречен „Арупа” девакан или Свят на Разума. Съзнанието ни се замъглява и изпадаме в духовен сън. Намираме се в „полунощния час на Битието” – най-високата точка от духовните странствания между две въплъщения. Тук, в Словото, познаваме Духа и овладяваме дълбоки тайнствени знания. Най-важното от тях е преживяването на всемирното братство во Христе (Словото), защото собствената ни същност (душа и аз) се изразява като Слово и се слива със Словото на всички същества в мирозданието. Това е светът на интуицията, до който сме се въздигнали, преминавайки през сферите на действие на шестте йерархии Богове от Ангели до Господства, за да съзерцаваме сега влиянията на висшата тройка същества – Престоли, Херувими и Серафими и възникването на човешката карма във връзка с целия Космос. Вдъхновен, Рудолф Щайнер възкликва: „Тази гледка е по-грандиозна от цялото величие на световното Небесно Царство”.

Боговете са създали звездния мир заради нас и привеждането на Кармата към нейното изпълнение. Ето защо човекът може да застане срещу Космоса и да извика: „Аз съм смисълът на сътворението”, но също трябва да знае, че разбран така, Космосът се превръща във велик Вселенски Храм за свободно жертващото се в него човешко същество. В „полунощния час” олицетворяваме Божествената Мирова Цел и тя трябва да се превърне в идеала, към който да вървим. Ще стане, ако Мировият Култ на Братството „пренесем” на Земята и реализираме като „мирово пладне”, следвайки Христовия пример. Щайнер е категоричен: „Няма по-възвишен образ от изправения на Голгота Кръст. Човекът, правилно разбран, трябва да премине през Мистерията на Голгота, както го направи Самият Бог”. Учителя е още по-суров: „Днес цялото човечество трябва да се жертва за Христос. Докато не минете през гроба, не можете да бъдете християни[29]”. И добавя: „Христос бе сърцето на Бога[30]”!

Нищо не може да спре онзи, който търси „сърцето на Бога”. Този устрем се заражда в „полунощния час”, когато от един момент душата и азът започват да изпитват „глад” за Земята. Преминавайки през висшия и нисш девакан, те навлизат в астралния свят, от чиято субстанция изграждат астралното си тяло за предстоящия земен живот. То винаги е подходящо за човека, защото съответства на изработеното от него в предишната инкарнация. Всичко, което е мислил, чувствал и усещал, е оставило много следи тук. Ако са били свързани с истината, ще му осигурят добро тяло. Ако е имал много външни впечатления и получил богати познания в дадени области, ще се роди с редки дарби в тях.

Духовните зародиши за етерното тяло обаче се намират в нисшия девакан и неговото изграждане зависи от това, което сме внесли в тази област на Небесния свят от предишния живот със своя темперамент. Вътрешният живот на душата от миналото поражда устойчиви наклонности за бъдещето. Например: който е изпитвал много радост от общуването с Христа, ще има склонен към радост темперамент.

За разлика от астралното тяло, етерното не винаги е най-подходящо за нас, защото неговото образуване не зависи само от човека, но и от Духа на народа, където ще „слезем”. Над територията, обитавана от този народ, се издига една „етерна аура”, представляваща тялото на Архангела-водач и чрез нея той въздейства върху темперамента на хората долу. Колко често чуваме изрази като: „душевността на един народ”, „атмосферата” на дадена област…

Понеже етерното тяло се привлича към народа и семейството в по-широк смисъл, изборът на родителската двойка, очакваща спускащата се сред този народ душа, става особено важен за предначертаното отгоре протичане на предстоящия земен живот. По-конкретно: есенцията на астралното тяло повежда душата към майката, а азът – към бащата. В днешния цикъл на развитие азът е свързан с елемента на желанията и импулсите на усещане, а в астралното тяло се коренят качествата на фантазията и мисленето. С всички посочени неща се съобразява човешката структура, желаеща да слезе в ново въплъщение и вариантите за избор са многобройни. Може така да се случи, че астралното тяло да е привлечено от майката, а азът да не иска съответния баща. Тогава азът продължава своето странстване, докато не открие подходящата двойка родители. Твърдението: „Никой не избира родителите си”, е лишено от смисъл.

Трябва да отбележим един особен момент, когато душата се потапя в етерното тяло, а физическото още го няма. Както след смъртта проследяваме в обратен ред картината на целия току-що изминал живот, сега пред нас застава цялото бъдеще, но не в детайли, а като обзор на главното от него. Тогава се появява Архангел Михаил, тъпчещ винаги и навсякъде дракона Ариман. От съзерцанието на образа с меча идва силата за личния избор, насочен към постоянна победа на висшата същност в човека над нисшите му мисли, чувства и действия. После се явява друга – още по-висша Сила, идваща от Самия Христос. Съзерцавайки Силата на Мировата Жертвена Любов, душата обиква предстоящите изпитания и става възможно да изживее по правилен начин живота си. Това е крайно необходимо, ако я очакват драматични ситуации, тежки и продължителни усилия, болести, страдания…

Но въпреки съзерцанието на Михаил-Христос, човек може да получи шок при вида на предстоящите трудности и откаже да влезе във физическото тяло. Тогава липсва здрава връзка между отделните тела, мозъкът остава неправилно използван и е възможно да се роди с някаква форма на идиотизъм.

Естествено, въпросът не е само в предстоящите трудности. Поначало, както етерното, така и бъдещото физическо тяло не винаги е най-подходящо за астралното, от което често в живота възникват дисхармония и неудовлетвореност, толкова видни и все по-разрастващи се днес. Духовните зародиши на самото физическо тяло се намират във висшия девакан. Там, в Хрониката Акаша са записани делата от предните ни животи и според тях висшите същества определят мястото на следващото раждане, където ще получим от родителите по-здраво или по-болно тяло. Ако си развивал добри качества и вършил добри дела, то ще бъде здраво и издръжливо, ще си човек с развита съвест и висок морал, притежаващ истински талант да прави добро. Такива хора по-рано от другите започват работа над своето физическо тяло, за да го направят по-приспособимо към земната си мисия.

Обикновено, до третата седмица след зачеването азът, душата, астралното и етерно тяло се намират в близост до майката, носеща оплодената яйцеклетка, но действат отвън и развитието на физическия човек се извършва без тяхното влияние. Фактическото съединяване със зародиша и директната работа над него започват след третата седмица. При най-високо развитите човешки индивидуалности, които се явяват ръководители и предводители на духовната част от нашия свят, това съединяване започва още в момента на зачеването. Известно е, че в периода между раждане и смърт приблизително през седем години материята, съставяща физическото тяло (включително и мозъка), се изменя до последната частица, но формата (фантомът) остава. При обикновените хора процесът протича напълно несъзнателно. Посветеният управлява своето тяло до самата смърт и съзнателно започва да изгражда новото още в момента, в който е даден първият тласък за това. С раждането той подменя веществата само веднъж, но из основи и неслучайно казват, че изобщо не се ражда в друго тяло, както за обикновения човек не се твърди, че се ражда отново на всеки седем години. За Учителите е присъщо голямо външно сходство с предното им въплъщение, докато при останалите между различните инкарнации няма нищо сходно.

Окултните изследвания показват, че за 2160 години, необходими на Слънцето да премине през един зодиакален знак, човек идва поне два пъти на Земята, заварвайки коренно изменен облик на обкръжаващия го свят, в който да натрупа нови опитности, разреши кармически задачи и може би изпълни някаква мисия. Такъв е принципът, но Щайнер е изследвал периода от началото на Петата културна епоха до края на 19. век и с удивление констатирал, че за 500 години все едни и същи души се раждат и умират – душите, склонни към атеизъм. Те имат да наваксват изоставането си от правилния темп на еволюция, защото в тях „жилото” – така загадъчно споменато от апостол Павел – се проявява безпрепятствено, а Христос или остава чужд, или бива разбиран и възприеман по материалистичен начин.

Проблемът е много сериозен и разглеждането му ще стане по-нататък на подходящото място в изложението, но всеки трябва да знае, че след смъртта застава пред Христос, Който го пита: „Какво направи със земния си живот”? Във въпроса няма осъждане, а Любов, но именно в Светлината на тази Любов душата ясно вижда своите погрешки, изпитва срам, болка и съди сама себе си. Колко е важно навреме да се запитаме: „Защо дойдох на Земята”?! А после потърсим отговора в Христа, защото Той е отговорът на всичките ни въпроси! В противен случай ни очаква мрежата на илюзиите от най-различен характер.

Отдавна го разбрах и непрекъснато правя опити да оглеждам живота си единствено в Онзи, Който каза: „Аз Съм Светлината на света[31]”! Пътуването към Него е най-вълнуващото и смислено изживяване на душата, гарантиращо завръщането в общия ни Отец. Моето започна от подножието на Пирин и Славянка. Защо оттам? Вече споменахме, че бъдещата Шеста културна епоха се нарича „Славянска” и ще слезе на Земята след около 1500 години, но още в нашето време все по-осезаемо долавяме нейните импулси, към които трябва да се „акордираме”. Това са импулсите на Етерния Христос, идващи от Царството Му „не от този свят”. Намирането на „Царството” обаче, е по-трудно отвсякога. Учителя ни разкри вдъхновяващата и същевременно плашеща Истина: „В древността Бог говореше на хората чрез Пророците, но те не вярваха. После им говори чрез Своя Син и пак не вярваха. На съвременните хора Бог ще говори чрез Истината – най-високият връх, който ще бъде видян някога[32]”.

В България има три планини, символизиращи Божието триединство: меките форми на Родопа планина и приказното изобилие от ливади са ярко отражение на Любовта; циркусът на седемте Рилски езера е тържествена демонстрация на Божията Мъдрост, а острите върхове на Пирин предупреждават всеки, че пътят към Истината е най-стръмният, но и най-достойният днес за човека. Затова и думите на Учителя: „Който е слаб, да отиде при Любовта. Тя е снизходителна към грешките на хората, към техните слабости. Който е невежа, да отиде при Мъдростта. Който иска да бъде съвършен, да отиде при Истината[33]”, звучат като някакво съдбовно разпределение на душите.

В „полунощния час на Битието” бе решено къде е правилно да се родя, но изборът да се възползвам от решението на Боговете, е личен и гласи: пътят към Шестата епоха – „Славянка” ще го изминавам чрез Истината – ”Пирин”. Нека си го кажем направо: сега и занапред този е верният път към Бога (Христос). „Само човек, който има Истината, знае посоката на своя живот[34]”, потвърждава Учителя. Но предупреждава: „В Истината не се допуща нито за миг никакво колебание. Всичко в нея е строго определено. Всяко колебание е съдбоносно, защото и най-малкото движение на отделния човек така е свързано с други движения, че и при най-малкото поколебаване, може да го сполети катастрофа – става преплитане на пътищата във Вселената[35]”. Как да избягваме „катастрофите”?

Казахме, че изминаваме живота си под непрекъснатите атаки на Луцифер и Ариман. Първият ни „дърпа” отляво нагоре към небесното, а вторият ни „натиска” отдясно към земното. Известен е афоризмът: ”Истината е по средата”. Ако оприличим човека на везна, равновесието между двете блюда се постига в центъра. Христос е центърът-Любов (като Истина) и само Той е способен да хармонизира „поколебаванията”, което е от изключителна важност, защото без нашето съ-участие не ще изпълни главната Си задача – да трансформира цялото Сътворение в Истина и го върне обратно в Божия Дух. Спасителят непрекъснато ни напомня чрез подчинените Си духовни същества, образуващи Зодиака, колко съдбоносен е изборът дали да Го следваме, или отхвърлим защото, както казва Учителя, ”вън от Христос човек не може да намери Истината в своя живот”. Зодиакът е „езикът на Бога” и проговаря още с раждането ни под даден знак и съответната подредба на звездното небе в мига на първия земен вик. Голяма част от човечеството или не „чува говоренето”, или попада на „магове”, практикуващи астрологията като „занаят”, носещ пари. В Египетско-халдейската епоха разчитането на звездната писменост се извършваше от жреците и беше свещенодействие. В Поврата на Времената тримата Магове от Изток следваха „звездата” и изминаха дългия път, водени не от бизнес интереси, а да се поклонят на Учителя си от предните инкарнации – великият Заратустра (звезда). „Простите” овчари видяха нирманакайя на Буда и отидоха при родената в „пещерата” Райска Душа на човека. Днешните „звездобройци” са почти напълно ариманизирани, без да разбират, че смесването на езотерика с пари е крайно опасно поради черната окултна сила, която парите крият в себе си. Според Беинса „сребролюбието е особен вид болест”. Със сигурност тези хора не са стигнали до „полунощния час на Битието”, не са преживели там Мировото Братство во Христе и няма да разберат предупреждението на големия астролог Джон Джоселин: „Не само е немъдро, но дори и опасно да проучваме звездната наука, без да сме готови да я използваме, за да поправим собствения си характер и да помагаме на другите в същото чрез нашето растящо знание, което е същевременно осъзнаване на нашата връзка с целия Космос. Да се научи човек да разбира Зодиака в неговата езотерична Истина означава да се научи да разбира себе си като Христова душа. Така осъзнаваш и всички други човешки себета и ставаш индивид с творческа, добра воля[36]”.

Защо се родих под знака Везни, но близо до Скорпиона? За да намеря себе си като Христова Душа и постигна цялостност – обединяване на тяло, душа и Дух. Никой друг знак не дава по-добра възможност за реализация на поставената цел отколкото този централен, кардинален, свещен маховик на Зодиака. При това – с опорна точка на Везната във волята, гарантираща така желаното равновесие между мисълта и чувството, между главата и сърцето, т.е. постигането на Христовия Мир „не от този свят”. Във Везни е разпятието на душата и когато балансът необратимо се наклони към доброто, човек става истински Христов войн. Учителя настойчиво ни приканва: „Запишете се в полка на Христа[37]”! Защото: „Христос чака за работници. Той търси изпитани Души, на които да повери нещо. Той търси готови Души! Вие ще кажете: Ние не сме ли готови? Цигулари много, но майстори-цигулари малко[38]”. Нужни са не просто вярващи, а изградени войни, които могат да „нагазят” в злото и чрез скритата там Христова Сила да го трансформират в добро. Още в 1916 г. Беинса ни насочи: „Ако искате да влезете във висшето положение на живота, ще трябва да намерите свети Петър – той ще ви даде ключовете, той ще ви даде Христовата книга. Ако искате да слезете в нисшите светове, трябва да слезете долу и в ада ще намерите Христос. Единият ключ е у Петър, а другият е у Христа[39]”.

И за срещата ми с Петър ще стане дума по-нататък, а „слизането в ада” означава преход към най-силния от алхимичните знаци – Скорпиона-Орел. Той е знакът на боеца, но преди това е изпитът пред Михаил, чийто празник също е във Везни. Кратко и категорично Учителя формулира: „Вашият път е Архангел Михаил, Христос, Отец”. А по-непоколебим и ярък боец от Михаил има ли?! Който пропадне във Везни, тръгва след Дракона и се покварява в Скорпиона, защото като Юда предава Христос – висшия човек в себе си. Тогава величественият полет на Орела остава непостижимо далечен.

Поначало всеки знак има своите положителна и отрицателна страна, но земният човек изпитва тези влияния не само от знака, под който се е родил, а едновременно от всичките 12 знака на Зодиака. Ако разбираме и правилно използваме положителните влияния, ще проникваме все по-дълбоко в тайните на душата, ще развиваме съответните качества и ще ставаме едно с йерархиите Богове, с които да работим заедно в името на нашия Господ Исус Христос. Тогава вървим в Истината и няма „преплитане на пътищата във Вселената”.

Трябваше да изминат точно определен брой години, докато осъзная тази Истина и настъпи точното време за нейното реализиране. Ето защо първата глътка въздух я приех през 1957 г. Майка ми си спомня, че била придружена със силен и плътен вик, след който внимателно съм оглеждал стаята. Сестрите се чудели: „Това дете сякаш разбира какво вижда”! Предстоеше сблъсъкът с цивилизацията на 20. и 21. век и намирането на обратния път към Духа в съвсем различни от предната ми инкарнация условия. Казват, че от нумерологична гледна точка датата 19-ти октомври е благоприятна за рождена, а в 1957 г. звездите били „добре” подредени. От Науката за Духа е известно, че при смъртта и при новото раждане „подредбата” е приблизително еднаква с цел приемственост, но мястото е друго според кармическата необходимост. Изобщо: не само в утробата на майката, но чак до третата година детето е като отражение на Космоса, каквото отражение беше Христос през трите Си земни години, когато, без да извърши нито един грях, стигна до смъртта на Голгота и обърна човешкото развитие. Възрастните не разбират Христос, не разбират децата и затова говорят например за някакво предрождено (пренатално) възпитание. То е невъзможно, защото тогава плодът е под закрилата на духовните същества и те поддържат връзката между него и света. Разбира се, има значение дали животът на родителите и особено на майката до раждането е в съответствие с моралните и логически закони. Тогава резултатите от това самовъзпитание по най-естествен начин ще преминат у детето, чието възпитание започва веднага след раждането, когато преминава от духовното измерение във физическото. Човекът е изграден от две части: на единия полюс е духовно-душевният човек, състоящ се от Човек-Дух, Дух-Живот, Дух-Себе и свързаните с тях чисто душевни сили на съзнателната, разсъдъчна и сетивна душа, а на другия – физико-телесен полюс са астралното, етерно и физическо тяло и трите царства – животинско, растително и минерално. На физически план двата полюса не са свързани, ето защо в духовен смисъл задачата на възпитанието е в тяхното хармонизиране. Ако не стане, през живота ще реагираме на земните изпитания с неразбиране и ще усилваме страданията си.

Има една показателна легенда за Омир. В края на живота си, когато бил на някакъв остров, децата на местните рибари му задали гатанка, с която не могъл да се справи и от мъка умрял. „С нас е невзетото, липсва ни именно взетото” – гласяла гатанката. Когато я чух, около месец „ходих” с нея и „неочаквано” отговорът дойде като награда вследствие на издържан малък изпит. След тригодишната си възраст постепенно забравяме откъде и с какво сме дошли, а приемаме за „наши” играчката, дрешката, колата, къщата и т.н. – все неща, които са невзети, но са с нас. Липсва ни взетото – душевно-духовната ни същност. По думите на Учителя притежаваме само „Дух, душа, ум и сърце”. Дори ума и сърцето не трябва да ги разбираме материалистично, а като свръхсетивни врати към етерния Христос. Всичко останало е „невзето”. Беинса нарича самия Космос „велика забавачница, създадена за хората[40]”. В нея „малките деца” се залъгват с „науки” като астрономията, летят с някакви железа до Луната, търсят физически живот на Марс и другите планети, говорят за „природни закони” и вършат още куп безсмислени неща, защото са забравили своя Божествен произход и възможностите, скрити в него. Първите, които трябва да ни го припомнят, са родителите. Могат ли?

Моите учителстваха в едно село нагоре към Пирин, а по-късно в Катунци. Самата ни фамилия – „Ман-гуру”, на един от малкото божествено-земни езици – санскритския, означава „мислещ (мъдър) учител”. На родова среща преди около двадесет години стана ясно, че голям процент от присъстващите имат връзка с учителството и свещеничеството. Да си припомним как етерното тяло ни свързва със семейството в по-широк смисъл! А „Димитър” на гръцки означавало „този, който прави добро”. Ето как Източната Мъдрост и християнската Любов се свързват в името, което наистина звучи внушително: „Учител на Мъдростта, който прави Добро”. Доколко ще го изпълня със съдържание, е друг въпрос, но Беинса неслучайно е разкрил, че то е „ключ към човека – негов код”. За моя „код” Учителя каза: „Когато Мъдростта и Любовта се оженят, ражда се Истината[41]”.

В древността името е изразявало същността на носителя си: да споменем Ману, извел ариите от потъващата Атлантида, за да развият мисленето (ман) и се подготвят за идването на Спасителя, или индианците от преди няколко века с техните екзотично звучащи имена като „Седящият бик” например. Ами българските фамилии от Възраждането, свързани обикновено със занаята: Дюлгеров, Даракчиев, Ковачев… Днес „Овчаров” не пасе непременно овце, но все пак има нишка назад, наречена „наследственост”, оказваща по особен начин силно влияние върху съдбата на човека. Духовната Наука е категорична: не ние наследяваме характеристиките на своите прадеди, а точно обратното – ние влияем върху тях от свръхсетивния свят. В известен смисъл сме отговорни какви са нашите пра-пра-родители, защото онова, което наследяваме, първо го имаме в себе си и го втъкаваме в тях. Разбира се, не можем да влияем върху всички техни характеристики, но все пак между другото трябва да присъстват и тези, от които по-късно ще се нуждаем. Да, детето участва в избора на родителите си, подготвя ги и ги обича, защото е потопено в един общ поток с тях, прострян и работещ през столетията. А любовта на родителите е отговор на любовта на детето

Казахме, че свързаното с фантазията и мисленето астрално тяло ни повежда към майката, а азът – свързан с желанията и усещанията – ни отвежда при бащата. От малка моята майка проявява жив интерес към всичко духовно и доста по-слаб към материалното, а баща ми никога не е имал някакви сериозни желания за светска кариера, нито е изисквал същото от мен, въпреки по-материалистичната си нагласа. Но за разлика от много други и двамата винаги са били отговорни и отворени за безкористна работа за общото, защото притежават висока моралност и съвест. От тях получих чисто физическо тяло.

Чрез етерното тяло Архангелът ме отведе в българския народ, избран от Бога да изпълни задача с изключителна важност. Своя дял в работата отдадоха и дълбоко религиозните ми баби и дядовци – мир и светлина на душите им. А що се отнася до моя с 5 години по-малък брат, него съм го очаквал да се роди, често „повдигайки” въпроса пред майка. Днес той е един от малцината, които знаят за какво става дума и без колебание работи за Делото, стоящо в основата на тази книга.

Ето в такава среда се родих и още от малък съм „закърмен” с Христос. Четяха ми от прекрасно илюстрована Библия, изричах молитви пред кандилото, често бях в църквата… И това се случваше в красива и чиста местност, през която течеше идващата от „планината на Истината” река Бистрица. Оттогава (и от предни животи) съм с изострено чувство както към природата, така и към истинността изобщо. Ако вида на изсечената гора ме разстройва, то постоянните опити за омаловажаване и подмяна на Христос направо ме вбесяват. Опитвам се да трансформирам гнева във вътрешна сила и многократно при изпитания съм го правил, но понякога наглед безобидна ситуация ме кара да „кипна”. Тук „македонската” кръв си казва думата. Периодът на „кармическите изисквания”, продължаващ от раждането до 28-годишна възраст, бе задействан за мен в отворената „рана” на България – областта „Македония”. В Пиринската ѝ част населението насила го принуждаваха да се откаже от своя произход, а нещастниците – сърби превърнаха Вардарската в най-голямата съществуваща днес етническа лъжа на Европейския континент. Едва ли има по-подходящо място за формиране на отношение към думата „българин”, т.е. към импулсите, слизащи от Архангела на народа. Те ми „прошепнаха”, че ако идващото от санскритски наименование на човека „ману” е имало предвид безазовата духовност, гръцкото „антропос” – душевното, а латинското „хомо” – физическото, то името на бъдещият Азов Човек на Духа ще е „българин”. През 2002 г. попитах духовния свят: „Кой е Архангелът на моя народ”? В 2006 г. отговорът дойде – Рафаил! Именно той е ръководителят на централния празник – Пасхата, откъдето тръгна Любовта по Земята и която „българите” ще излъчат към света във висшия ѝ аспект като Истина. Тук ролята на Рафаил е с решаващо значение и затова отношението ни към него, т.е. към България трябва да бъде много дълбоко и непосредствено от най-ранна детска възраст.

За целта първият седемгодишен период от живота ми, свързан с развитието на физическото тяло, протече в условия, за каквито днешните градски деца могат само да мечтаят. Въпреки недоимъка поради крайно ниските учителски заплати, що игри е имало по поляни и баири, що къпане във вирове и пързаляне през зимата, що къпини, трънки, праскови и какво ли не сме яли… Бях почти вегетарианец и това е една от причините да притежавам издръжливо на физически натоварвания тяло. В предишните два (може и повече) живота не се товарех с много физическа работа и в сегашния ариманизиран свят наваксвам. Майка си спомня, че като съвсем малък съм се изгубил в София. Открили ме в някакъв двор да пренасям дърва с едни хора. Години по-късно участвах във всички бригади, помагах на роднини и приятели да си строят вилите… Хей така – без нищо. А на село нижех тютюна на приятелчетата, че да се освободим по-бързо и хукнем нанякъде. Ако получехме по пет стотинки за вафла, то беше радост! Игрите до 7-годишна възраст позволяват на индивидуалността, изразяваща се в разсъдъчни съждения, опит и т.н. да се роди в 21-22-рата година и по-нататък евентуално да стигнем до Духа.

Голямо значение има и дългото кърмене, защото майчиното мляко е единствената субстанция, действаща пробуждащо върху спящия в главата на току-що роденото дете човешки Дух, без чието събуждане по-нататък животът губи истинския си смисъл. Детето е вестоносец от духовно-душевния свят и импулсите му са нещо прекрасно, защото бликат от несъзнателната, но извънредно силна убеденост на душата, че целият свят е морален, т.е. духовен. Това, което е изживяло горе, иска да реализира във физическото си тяло долу, получено (наследено) от родителите. За да оформим физическото тяло и поставим заложбите за една развита бъдеща фантазия, трябва да му осигуряваме само красиви външни впечатления, защото детето е като „попивателна”, подражавайки на околните.

Наследствеността (миналото) престава да действа след смяната на зъбите и то обръща своя поглед към настоящето. Започва половото съзряване и раждането на първия свръхсетивен елемент – етерното тяло, върху което можем и трябва да влияем. Малкият човек тръгва на училище с убеждението, че светът е красив и иска да му се радва дори в часовете по обучение. В никакъв случай не бива да получава готови понятия, доказателства, съждения, умозаключения и дефиниции. Те са смърт за обучението и възпитанието, защото инжектират в тялото му останки от нещо, вече мъртво. До умозаключенията децата сами трябва да достигнат. За целта се нуждаят от примери, сравнения, характеристики, които са живи и ще метаморфозират в хода на по-нататъшния им живот. Педагогиката е изкуство, а не наука. Изкуството е свързано с чувството и това чувство може да бъде истинско, ако преподавателят притежава будно съзнание за необятния Космос и неговата връзка с човешкото същество. Възможно най-прекрасното, което детето може да пренесе след четиринадесетата си година, това е съдържателната и достоверна идея за човека. Тя се изгражда бавно и постепенно, защото почива на дълбокото чувство, че навсякъде господства Бог-Отец – в Природата, в хората и ние трябва да изпитваме благодарност към Него. Така 9-10-годишното дете се подготвя по-късно правилно да приеме вестта за Голгота. Ако до 7-годишна възраст подражава, до половото съзряване то има естествената готовност да се подчинява на нечий авторитет – учител, родител, дядо, баба… Дали му предлагаме нещо истински ценно?

С особена важност в младите години е общуването с три неща: природата, религията и изкуството, защото изпуснатото остава незапълнимо по-нататък и води до неправилно развитие на етерното тяло и свързаните с това недостатъци в характера и дефекти в емоционалната сфера, а също и до общото състояние на здравето до края на живота. За присъствието на природата и религията в ранните ми години вече стана дума. Що се отнася до изкуството, най-силно усещам музиката и словото. Няма по-прекрасен път към духовните светове от музикално звучащите тон и дума в знака Везни. При това, ако го изминаваме по най-трудния начин – чрез Истината. Музиката, пеенето, словото както нищо друго могат да го „омекотят”. Онова, което някога са постигали с храмовите ритуали далеч от дневната светлина, сега е възможно навсякъде, стига да знаеш как. И да го можеш! В древността една дума на жреца е била достатъчна да оживи или убие човека. Постепенно словото дотолкова изгуби ударната си сила, че чухме твърдението „дума дупка не прави”. Не само, че „пробива” астралното и етерно тяло, но тепърва директно ще усещаме на физически план отговорността за изреченото. Беинса и Щайнер съветваха да търсим духовното общуване, вместо празните разговори. А Щайнер ни откри и следната крайно важна истина: „Чрез думите да достигнем до вътрешно преживяване на Духа. Това е тайната на съвременното Посвещение”. Не в мълчание или медитация, а със Слово, съдържащо Огън и Истина. След години щях да го проверявам многократно от личен опит, защото освен изработеното от предните животи имам и „закваска” от детството. Отдавна ме вълнуват огъня на Ботев и чистия Вазов патриотизъм. Неслучайно, когато през пролетта на 1968 г. възстановиха кораба „Радецки” и от цялата страна се подбраха деца-активисти за първото му плаване от Видин до Русе, бях едно от тях. А Патриархът на нашата литература Иван Вазов си спомня какво чувал от майка си в детството: „Да знаеш, сине, ние имаме най-хубавата страна в целия свят и всички ни завиждат за нея”. „Откъде го знаеше, като не бе излизала от Сопот”, се чудел народният поет, който „обичаше до несвяст” България и написа великите си творби с осезаемата помощ на Рафаил.

На обратния полюс стоеше един последовател на Ошо от Варна. Преди 5-6 години той отиде в Индия и стоя там три месеца, посвещавайки ашрама на своя вече заминал си от тоя свят гуру, както и други райони на екзотичната страна, люлка на древна Мъдрост, но неспособна в новото време да намери правилния път към Духа. След завръщането си на въпроса: „Какво разбра от пътуването?”, човекът отговори: „Разбрах, че в България са най-добрите условия за моето духовно развитие”. Все пак е имало полза от харченето на пари и време за достигане до заключението, многократно съобщавано на същия човек от моя страна. Въпреки, че „източното” пак го влече, а Христос остава непреодолима бариера за този иначе интелигентен и адекватен на съвремието човек.

На един етап от духовното ни развитие пътят към Христос задължително преминава през Архангела на Народа, който е самата Мистерия на този народ, включваща в себе си мисията, езика, душевността, фолклора… Ние сме длъжни да разберем и обичаме всичко това! В противен случай изсъхваме като дърво без корен, неспособно да дава плодове. От малък съм закърмен с най-пряко отношение към чудесните македонски песни, което после се разшири изобщо към българската народна музика. Помня прегледите на художествената самодейност, свързани с пеене, рецитиране… Ако човек има музикално ухо, неминуемо душата му „резонира” към всяка красива музика, без разлика от жанра – поп, рок… Но по-рано или по-късно ще стигне до класиката, слизаща от онези висоти, където е родината на душата. Щайнер каза, че за разлика от всички останали изкуства, които са навлезли дълбоко в материята и ползват сетивната образност на външния свят, музиката е изостанала една стъпка назад и не извлича образи от външното, а носи все още послания от духовния свят към нашите душа, сърце и ум, въздействайки им въздигащо и одухотворяващо. Тя е директен път към Христос.

За да стигна до тази музика и се случат още много неща, на 01.09.1968 г. семейството ни се премести в град Варна. Вторият седемгодишен период от живота ми бе разделен на две. Същото щеше да се случи и с останалите седемгодишни периоди: първата половина в една обстановка, втората – в друга. Откъсвайки се от религиозната среда на детството, попаднах в материалистичния ѝ антипод. Но точно тук трябваше да намеря напълно свободно своето собствено, несвързано с никаква външна историческа традиция най-дълбоко отношение към християнството, т.е. да намеря достъп до Христовия Импулс в сърцето и душата, където Той се явява като непреодолима духовна реалност.

Игрите продължиха с новите другарчета край морето – по-точно край чистото и пълно (тогава) с живот езеро. Винаги съм търсил водата – поток, река, езеро, защото в „целувката” между водата и земята Духът най-“лесно” се проявява. Да си спомним за река Йордан, Генисаретското езеро… Но също и за „планините” Арарат, Мория, Синай, Голгота. С класа в училище ходихме на много екскурзии по планините на България, че даже и в Карпатите. Досегът с природата действа укрепващо върху вярата, че светът е създаден по принципите на Доброто.

Но, както посочи Щайнер, „само вяра не стига, трябва и познание”. Семената на вярата от детството трябваше да преминат през познанието и ако оцелеят, да дадат плод. Започнах да чета всякакви книги: от партизански и приключенски романи, морски алманаси, научни и културни списания, та чак до Лев Толстой и „Книга за операта”. Десетилетия по-късно малкият ми син, който завърши оперно пеене, реагира с изумление, научавайки този факт. „Защо си я чел?” – не разбираше той. „Защото ме интересува почти всичко” – гласеше отговорът.

Всяка от нашите земни инкарнации се изживява при съвсем други условия. От голямо значение е човек да усвои колкото се може повече „светско” познание и добие широка обща култура, а после да надгражда и духовното. С четенето младият човек не само усвоява родния език и се докосва до гения на различни творци, но също усилва мисленето и се подготвя за следващия период – от 14- до 21-годишна възраст, когато се ражда астралното тяло и оформя напълно самостоятелния мисловен живот. Юношата е готов за обучение с „научен” характер, за логика и търсене на Истината, за поглед към бъдещето, но пак не трябва да се натоварва с абстрактни понятия, а му се предлага нагледна духовност.

В гимназията попаднах сред умни, интелигентни и търсещи съученици. Провеждали сме дълги разговори за смисъла на живота, за взаимоотношенията между хората и т.н. Как ми е липсвала духовната литература! На Запад младежта се бунтуваше срещу социалната действителност чрез рок музика, хипи-комуни, наркотици, а ние бяхме изолирани в лагер. Въпреки забраните и тоталния контрол на Държавна сигурност, за който имах смътна представа, не всичко се улавяше. Особено в град като Варна, отворен към света с кораби, моряци, туристи. Всяка новоизлязла плоча на велика рок-група почти веднага стигаше до нас. Бунтът от Запад проникваше и насам.

Поначало имам самостоятелно мислене, на което не се гледаше с добро око както тогава, така и днес. Учителката по руски език се прехласваше по Лермонтовия герой Печорин, а за мен беше все едно ходещ мъртвец. Казах го на глас и вбесена ми писа не двойка, а единица. Като ходехме на военно обучение се присмивах на военните порядки и за наказание ме стрижеха „нула номер”. По комсомолски бригади също опонирах на безсмислени разпоредби, за което ме наказваха, а после получавах награди за много работа. Отказах да ме водят на политически „правилни” театрални постановки и заведох класа на опера. Материалистичната наука не ме задоволяваше и търсех по-друго обяснение на видимото. Битката с Бика (Луцифер) на общественото мнение и с Дракона (Ариман) на материалистичната наука стои пред всеки, намиращ се в началото на „слънчевия” си период – продължаващ от 21-та до 42-та година, когато се изгражда сетивната, разсъдъчна и съзнателна душа. Една Нова година се усамотих и дрънкайки на стара китара, съчиних няколко куплета за неизвестния Бог, Когото търся. От Него очаквах помощ в житейските битки занапред, но без да знам, че трябва да разкрия основната тайна, наречена „Мистерията на човешкия Аз”. В духовен смисъл тя е неотделима от Мистерията на Слънцето, а следователно и от Мистерията на Самия Христос, Който пребивава във всеки човешки Аз и е мостът, свързващ света на Духа и света на Природата. Пак Христос е мостът, свързващ науката с религията и оживяващ изкуството, толкова нужно за Душата по пътя към Истината. Аз търсех пътя към истината в моя живот, но не знаех, че само Един е всичко това. Трябваше да премина през фалшивата луциферическа религиозност и убиващата живота Ариманова илюзия за физическата „реалност”, за да Го намеря.

На 01.10.1975 г. „реалността” ме погълна: неукрепналият юноша, намиращ се в средата на периода, свързан с изграждането на астралното тяло, влезе в армията – по-точно в тогавашния Грудовски полк, нарочен от войнишкия фолклор за един от върховете на „триъгълника на смъртта”. За няколко месеца отвратителната тамошна действителност ме озлоби дотолкова, че бях готов на крайни действия. Просто оцелявах. Забелязал съм, че в по-трудни ситуации, които кармата ми „сервира”, веднага се мобилизирам, „стискам зъби” и действам, докато проблемът се разреши. Явно, духовете помагат повече, когато опорната точка е във волята, а не в мисленето и чувството, предизвикващи често вайкане, самосъжаление, отчаяние и други форми на пасивност. Нужна е вяра в добрите сили на Битието и положителен поглед към бъдещето, активизиращи собствените ни сили за борба, които са ме крепили винаги, а не само в онзи период, за който може да се напише отделна книга поради многото митарстване: Кремиковци, Девня, Факия, Болярово, Елхово. Накрая се уволних от Смядово, където заедно с цигани, затворници и всякакви други „образи”, събрани от къде ли не, полагахме основите на „специален” завод. Срещите с най-различни хора, стоящи на „дъното” или „по-високо” в социалната йерархия, ме подготвяха за правилно реагиране в живота, което щеше да се отработва с времето.

На 20-годишна възраст започнах следването си във Варненския икономически университет. Учението не ме затрудняваше кой знае колко, но се появи друг проблем – алкохола, наследен до голяма степен от изминалите две години. Съчетан с оформен материалистически светоглед, започна безпътицата. Бях комунист по убеждение. Както казваше оня английски политик „ако на 20 години не си комунист, нямаш сърце, ако на 40 години все още си комунист, нямаш ум”. Отричах активно Бога, но в същото време Го предизвиквах. На връх Великден във Варненската катедрала запалих цигара, реагирайки с презрение на потреса отстрани. При една гръмотевична буря вървях под дъжда и се репчех на свети Илия да ме порази, ако го има. Ленин бе идеалния човек за мен, а Христос сякаш не съществуваше. С подобен мироглед изграждането на сетивната душа от 21-та до 28-та година, свързано с работата на Аза над астралното тяло, се превръща в мъчение. Чрез нея човек е родствен с животното, в което също забелязваме наличие на усещания, влечения, инстинкти и страсти. Но то ги следва непосредствено и при него не са преплетени както при нас със самостоятелни мисли, отиващи зад пределите на непосредствените преживявания. Животното не върши зло, защото не притежава индивидуален Аз. То се ръководи изцяло от груповия Аз (душа) на съответния животински вид. А ние? Колко сълзи е проляла майка ми, колко тревоги съм причинил на търпеливия си баща, докато се вихрят страстите в астралното ми тяло, съчетани с обилно количество алкохол и рок музика?! Чували сме римската сентенция „във виното е истината”. На „градус” съм правил опити със снимки на хора, които не познавам. Алкохолът предизвикваше по неправомерен начин отключване на някаква по-висша възприемателна способност и доста точно ги охарактеризирвах. Добре, че наркотиците не бяха достъпни както днес. Живеехме в затвор, но той ни предпазваше от „ценностите” на юдео-масонската Ариманова „демокрация”, налагана върху народите основно от САЩ, защото Ариман ще се роди в Америка, а не сред славянството. Колко „парадоксално”: комунизмът беше измислен и подготвен на Запад, за да атакува и разруши славянството, т.е. бъдещето на човечеството, но точно комунизмът, наречен от Беинса „камшикът на Бога”, ни предпазваше от западното смъртоносно влияние. Разбира се, руснаците си заслужиха „камшика”, защото не чуха гласа на Христовия пратеник Лев Толстой, а българите не чуха предупрежденията на Учителя Беинса Дуно. Закономерно „братството во Христе” се подмени с „Пролетарии от всички страни, съединявайте се”! Неграмотната ми баба пророчески е казвала навремето: „Комунистите могат хубави работи да направят, но без Бога ще се провалят”.

Моят живот също отиваше наникъде. Опитвах се да насочвам общуването към по-философски теми, но околните също бяха поразени от атеизма. Иначе, учението вървеше, бях „душата” на много студентски купони, но вътрешно нещата бяха зле: Душата се гърчи, когато е оставена без общуване с Бога – нейния Създател. И тогава, в средата на периода, свързан с изграждането на сетивната душа, Бог ме срещна със сродната душа в тази инкарнация. След завършването на университета, разпределението ме запрати сред пушеците на Девня в административната сграда на тогавашния химически гигант. Там видях за пръв път бъдещата си спътница в живота. Когато я прегърнах, усетих, че сякаш се познаваме от хилядолетия. Не знаех за прераждането, но усещането бе толкова силно! След една година се оженихме, въпреки съпротивата на всички, защото тя е с 5 години по-възрастна и при това с 5 годишно дете от първия си брак. В ония времена подобна постъпка предизвикваше силно смущение в ценностната система на хората, но решимостта ми бе толкова непоклатима, че първата битка с Бика (Луцифер) на общественото мнение приключи в моя полза. „Никой няма право да жертва висшите интереси на Душата (Аза) си за благото на човечеството” – беше казал Учителя. И тук не става дума за някакъв егоизъм, а за изпълнение на кармическа необходимост, даваща възможност за практическо реализиране на собствената ми мисия в този живот. Индивидуалността, проявяваща се през изминалите няколко години в неправилна посока, сега се концентрира като Азова воля, способна да удържи на всички атаки. Родителите се ужасиха, „приятелите” се отдръпнаха, колегите гледаха неразбиращо, в махалата очакваха скандали и т.н. С годините най-близките разбраха, че този брак е от Бога, а кой може да се изправи срещу Него?! Майка си спомня за злорадстващи нейни колежки, сполетени по-късно от големи нещастия. Никой от тогавашните ми „приятели” не еволюира към духовността и днес са „крачещи мъртъвци”, пропуснали всички важни моменти за обръщане към Боговете.

Както посочихме, животът ни се дели на периоди от по 7 години. До 21-та (3х7) в нас действат съществата от третата йерархия – Ангели, Архангели и Архаи. От 14-та влизат в действие и Боговете от втората йерархия – Власти, Сили и Господства, които ни ръководят до 35-та (3х7). Полученото от двете йерархии става по естествен път без човешкото участие. От 28-та година в нашия живот встъпват и съществата от първата йерархия – Престоли, Херувими и Серафими. Те ни водят до 49-та (3х7) година, но само ако сме намерили връзка с тях вследствие на собствената си усърдна вътрешна духовна работа. Добре е да се знае, че човек не е в състояние да отгатне себе си до 28-та година и следователно всичко значително като дела в съвременните условия може да се очаква след нея. Числото 28 добива още по-възлово значение, като се има предвид, че от духовна гледна точка непрекъснато се подмладяваме. Ако през Египетско-халдейската епоха съхранявахме в себе си донесените от духовния свят сили до 42-та година, а в Гръко-римската – до 35-та, то в днешната епоха границата падна до 28-та година. Ето защо е толкова важно за младия човек отрано да получи от обкръжението си онези душевни сили, с които да измине периодът до 28-та си година – наречен период на „кармическите задачи и изисквания” – и след това правилно навлезе в периода от 28-та до 49-та година, когато се изпълнява кармата. До голяма степен правилното освобождаване от старата карма е свързано със смисъла на живота и не може да бъде осъществено без помощта на първата йерархия Богове. Нещо повече: след 35-та година в организма започват да взимат връх силите на низхождението, срещу които можем да противостоим пак само със силите на същата йерархия. Ако не осъществим връзка с тях, след 49-та година въобще изчезва възможността за непосредствен контакт с Боговете и през втората си половина нашият живот губи смисъл. От решаващо значение за връзка с първата йерархия е навреме да си спомним за импулса на Универсалното Братство, към който ни призовават Михаил-Христос малко преди да „слезем долу”, а после забравяме под влияние на „падналите” – „земни” ангели. При положение че Михаиловата Мъдрост и Христовата Любов отново „изплуват”, човек неминуемо започва да полага жертвени усилия и в резултат още от 42-та си година може да връща на Боговете полученото от тях, но сега в нова форма – като плодове от своето собствено духовно творчество. Този е розенкройцерският път, в чиято истинност щях да се убеждавам от личен опит, но засега течеше периодът на кармическите задачи и изисквания.

От духовния свят дойде още едно момче, очакващо да получи условията по изпълнението на собствената му мисия. Отглеждането на децата и битовите проблеми ни погълнаха. След свършването на трите години разпределение в Девня започнахме работа във Варна. Моята беше свързана с много хора, пътувания и различни опитности, съвпадащи с настъпилото Горбачово време на „гласност и преустройство”. Тогава – на 28-годишна възраст, влязох в БКП. С мотива: като гледам какви ги има вътре, защо и аз да не съм там. Нали и пътят към „кариерата” минаваше през „Партията”. Разбира се, в официалното заявление-молба написах традиционните глупости от сорта на: „да отдам силите си в името на партията и народа”. Но смисълът е бил друг – отвътре да се убедя в пълния фалш на комунистическата идеология и практика, разчиствайки по този начин пътят си към духовния мироглед. Намесиха се и „отгоре”: когато изпратили до Катунци запитване за „произход”, „чудодейно” от там дошъл „благоприятен” отговор, въпреки че и двамата ми дядовци са страдали от комунистическата власт, отстоявайки християнските принципи в живота си. Нещо повече: в предприятието нямаше много висшисти и станах дори секретар по идеологията, а в същото време вечер редовно слушах западни радиостанции и четях най-критичните съветски списания, от които с огромна изненада научавах за зверствата на Сталиновите сатрапи и българските им подражатели. Веднъж даже занесох на колегите транзистор и пуснах „Дойче веле”. Горях вътрешно, а външно коментирах, без да се пазя особено. Секретарят, отговарящ за комунистическата идеология, променяше своя светоглед и се опитваше да повлияе на околните.

От 28-та до 35-та година човек изгражда разсъдъчната душа, свързана с работата на аза над етерното тяло. На тази степен азът за пръв път започва да основава отношението си към света на мисловния елемент, което значително ускорява индивидуализацията. Ако на степен сетивна душа извършваме едни или други постъпки, без да се замисляме – по-скоро инстинктивно, то разсъдъчната душа се ръководи от заповеди, закони, правила, действащи отвън и регламентиращи личния живот и социалното поведение. Силно е влиянието на външния авторитет, бил той религиозен, научен, в изкуството и т.н. В една тоталитарна партия всичко горепосочено се вижда и усеща особено отчетливо. Постепенно трябваше да го преодолявам, защото разсъдъчната душа се нарича и „Душа на характера”, а не само на разсъдъка. Ако действа характерът, сърцето чувства скритото от разсъдъка и тогава възниква чувството-разбиране, наречено „вяра в Мистерията на Голгота”. Душата притежава вътрешно чувство за Христовия Импулс, дори без да Го разбира в същността Му. Запътил се бях към Него, отърсвайки се от разни илюзии.

В средата на периода – през 1989 година – голямата илюзия, наречена „комунизъм”, сякаш рухна на външен план. Моментално прекратих членството си в БКП. Започнах идейно и фактически да подкрепям новото, без да влизам повече в никаква партия. „Новото” се оказа до голяма степен мутация на старото, защото не бяхме готови за истинско скъсване с атеизма, откъдето идват основните проблеми. Смяната на управленския модел не е достатъчна, за да изпълним препоръката на Учителя: „Ние сме на дъното на океана, трябва да излезем, да се освободим от голямото налягане, от налягането на света[42]”. „Светът” тепърва щеше да се стовари върху нас! Влиятелен западен политик ни предупреди, че сега ще видим „озъбеното вълчо лице на западната демокрация”. Дойдоха конкуренцията, порнографията, наркотиците, бандитизма, педофилията, некрофилията и т.н. Почти всички се втурнаха да преследват поредната илюзия, наречена „свободно пазарно стопанство”. Със съпругата ми също започнахме някакъв съвсем малък частен „бизнес”, свързан с търговия. Аз обаче продължавах да работя в същото предприятие, където съм и до днес. Само в един момент мислех да го напусна и започна друга дейност, но от духовния свят ме спряха по „техния” си начин, защото бяха отредили да свърша нещо, за което още не подозирах.

Въпреки приличната доходност от бизнеса, скоро усетихме с какви невидими нишки ни обвързва и обсебва. Чувствахме, че не сме дошли на Земята заради него. Още един факт го потвърди: през лятото на 1989 г. купихме място край Варна с прекрасен изглед, но превърнато от околните в сметище. Имаше и стара, полусрутена постройка. Гледката символизираше днешната цивилизация, която умирайки произвежда предимно боклук. Съборихме останките, отделихме годното, с огромни усилия разчистихме всичкия отпадък и трансформирахме терена, придавайки му терасовиден облик като „нивата на Битието”. Започнахме сами строеж на къща, продължил близо 20 години.

Но защо го споменавам? Някъде около 1992 г., виждайки колко труд е хвърлен и колко предстои, се запитах защо го правя. Вече четяхме духовна литература, откъдето с изключително вълнение приехме вестта за живота след смъртта и прераждането. А когато след няколко години осъзнахме, че Христос ще бъде с нас до края на Сътворението, дойде великата Утеха, толкова нужна за всеки в обстановката на все по-разрастващи се невротичност, страх, обреченост…

В 1992 г. обаче Утехата я нямаше и за миг изпитах съмнение в започнатото начинание. Тогава духовете ми „прошепнаха”, че след време тук ще се срещам с хора, наистина търсещи Духа. С удвоени усилия продължихме напред. Ние строихме къщата, но и тя „строеше” нас – една дълга, активна „медитация” с много духовни и физически опитности. Предстоеше битка и трябваше да се готвя, практикувайки волята като опорна точка на Везната, а строежът на къща от основите до комина с две „голи” ръце особено силно калява волята на земен план. По-нататък чисто „физическата” воля щеше да се трансформира в духовна, за да разбера в дълбочина думите на Учителя: „Докато човек уповава на величини, на които може да се придаде нещо или на които може да се отнеме нещо, той няма основа в живота си, той е стъпил на нещо неустойчиво, от което всеки момент може да се измести[43]”.

Естествено, никой не бива да отрича стремежа на човека да има здраво семейство, дом, кола, пари и т.н., но те не са истинската реалност и в никакъв случай не бива да се превръщат в кумир. Единственият кумир е Светата Троица, олицетворявана след Голгота от Христос. Пътят към Него е безопасен, когато здраво си стъпил на Земята, водиш морален и природосъобразен начин на живот, съчетан с неугасим стремеж към Истината и жажда за Работа в името на Господа Исуса Христа. Тогава Той разрешава житейските ти проблеми и земните блага отиват на точното си място. В следващите години срещнах много мистично настроени души, при които съвсем ясно си личеше, че отношението им към духовното и материалното изцяло се предоставя на „субективното чувство”, а точно в произвола на личните чувства царства Луцифер. Все още нищо не знаех за луциферическия принцип, но виждах как около духовността гравитират доста „отнесени от вихъра” житейски неудачници, прескачащи от едно религиозно течение в друго, без ясна оценка за същността му. За такива важи предупреждението на Беинса: „Мистикът не възлиза към Бога, а влиза в себе си и е опасен затова, че който не знае как да слиза, може да падне и да се осакати”. Един „осакатен” беше простенал отчаяно: „Защо няма книга, за която да се знае, че там е Истината, а всички останали ги оставим настрани”?!

Подсъзнателно усещах, че целият духовен спектър се управлява от някакъв надличен център, осветяващ всичко. Като Везна се стремях към Него, но намирането Му е плод на много усилия и задължително минава през страданието.

В 1992 г. периодът на разсъдъчната душа свърши и преходът от материалистичен към духовен светоглед беше започнал. Първата победа над Ариман стана факт. Предстоеше изграждането на съзнателната душа и намирането на свободата, с която да завърши „слънчевият” период от живота ми и направен преходът към Духа на Истината. От правилното изграждане на съзнателната душа зависи цялото бъдеще на човечеството. Този е главният проблем както в днешното време, така и за следващите 1500 години! Как го преодолях?

ИЗБУХВАНЕТО НА АЗА

Продължавах да чета различни езотерични книги и търся контакти с хора, имащи интерес към същото. Беинса беше предрекъл, че наложената от болшевиките „религия на труда” ще продължи 45 години, а след нейния крах ще има 10 годишен период – т.е. до 1999 г., през който условията за духовно развитие в България ще са благоприятни. И наистина: „дворцовият преврат” от края на 1989 г. премахна външните прегради по пътя към духовността. Мнозина потърсиха Бога, но скоро се отдръпнаха и затънаха в материалното, защото вътрешните прегради оставаха. Тях човек трябва лично да преодолее. Трайно търсещи останаха малцина, но за радост се присъединяваха нови души.

Така дойде лятото на 1994 г. с еуфорията от световното по футбол, когато българският отбор стигна до полуфинал. Външно участвах в народното веселие, но вътрешно се развиваше един процес, който сложи мощен отпечатък върху целия ми следващ живот. Както посочихме, между 28-та и 49-та година се изплаща кармата. Тя ме постави в сложна ситуация от няколко конфликтни точки, защото предстоеше решителната крачка. Страданието ми продължаваше с месеци без никой да го забелязва. Какви ли не варианти за изход прехвърлях през ума си, но всичките се оказваха безплодни човешки напъни. Постепенно осъзнах, че цялата „цивилизация” е напълно безпомощна да предложи средството за разрешаване на този всъщност не чак толкова труден – даже направо елементарен – за разрешаване конфликт. Тогава си казах: „Ако съм се родил, за да се впиша в тази „цивилизация”, живеейки само по нейните правила, по-добре изобщо да не бях идвал”! И дълбоко вътре нещо се скъса необратимо: аз се отрекох от света. Иначе изпълнявах светските „кесареви” задачи, но отношението към света трябваше да се изгражда наново по други – по Христовите правила. Разбира се, всичко оставаше много, много неясно и предстоеше да се случва някъде в бъдещето, обаче важен бе самият акт на отричането от атеизма. Всеки, минаващ за духовен, смята, че не е атеист. Голяма заблуда! Десетина години по-късно, със смущение и временно неразбиране щях да констатирам от личен опит, колко дълбоко е внедрено „жилото” на богоотхвърлянето в човека. Именно то ни държи здраво за света и не позволява действителното тръгване към Духа. С отричането „жилото” вече е „подрязано” решително и пълното му скъсване е въпрос на време. Нито познавах Антропософията, нито бях чувал за „печата” над този свят, които „улесняват” донякъде отричането, но през 1994 г. то стана факт. „Ако някой иска да Ме следва, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме следва. Защото, който иска да запази живота си, ще го изгуби, а който изгубва живота си заради Мене, той ще го намери[44]” – ни призова Спасителят преди 2000 години. В нашето време Учителя поясни: „Който влезе в Пътя, той се отрича от себе си. Когато Христос казва да се отречем, Той подразбира да се отречем от обикновения живот, от всички негови преходни форми, от всички негови илюзии и да влезем в новия живот. Светът не може да ви бъде идеал, а само да ви послужи като поле, дето да се проявите. В гъстата материя щастие не може да има[45]”. А после допълва малко по-утешително: „Живата Разумна Природа не се интересува от вашето щастие, освен когато има някакво съвпадение между нейните интереси и вашето щастие. Човек, който върви по Божествения път, немислимо е някой да го спъне. Но докато се убеди, докато добие една разумна опитност, той сам се спъва. Ние страдаме, защото сме заняти с много материални работи и ако внимаваме на Божествената мисъл, то 75 на сто от нещастията щяха да се премахнат и само 25 на сто щяха да останат, понеже има неизбежни неща[46]”. „Интересите” на Духовете, формиращи кармическите ситуации, изискват да разбираме техния замисъл и реагираме правилно чрез някакъв отказ-жертва. В резултат едно светско „въженце” се трансформира и превръща в наша вътрешна Сила. „Олекнали” от товара, продължаваме напред!

Как постъпих тогава? Признавайки своето безсилие, сякаш „нещо” ме отведе в катедралата, където с молба призовах Бог Той да разреши проблема. Все още не осъзнавах, че пътят към Него задължително минава през Христос, Който слушаше и гледаше в сърцето ми. Не изпитвах никаква злоба или чувство за мъст към другите участници, а молех да получат добро. Колко точен е Учителя, казвайки: „Христос ще те посети само тогава, когато си съвършено сам и никой не може да ти помогне. Той е единственият фактор, на когото можеш да разчиташ[47]”.

И Спасителят помогна, като по чудодеен начин така „разплете кълбото”, че наистина всички получиха само добро. Нищо, че по онова време бях по-близо до Йоан Кръстител: гневях се от духовното невежество на хората, исках бърза промяна в съзнанието им, а Христос ми изглеждаше прекалено мек и „нереволюционен”. Постепенното „изгряване” на Спасителя в душата ни обаче, непременно трябва да бъде съпътствано със „смаляването” на Йоан. Нещо повече: след съзнателния отказ от света в телата зейва огромна „празнина”, която можем да запълваме с Дух, ако Азът е „избухнал”. Азът „избухва”, ако съзнателната душа е изградена и може да се „отвори”, т.е. душата да се осъзнае като Аз. В Азът е „скрит” Богът-Христос, който проговаря и изпраща Духа. Щайнер ясно посочи: „Бог, който живее в човека, говори, когато душата познава себе си като Аз[48]”. Беинса го каза по друг начин: „Душата сама по себе си не може да се издигне (към Духа), ако не роди Аза[49]”. Стартирането на целия описан процес е възможно едва след споменатия отказ, осигуряващ онази индивидуална вътрешна свобода, която е главното качество на подготвената за „избухване” съзнателна душа, наречена от Щайнер „душа в Душата”. Отказът не само ни е превърнал в човек, който се намира в света, но не е съвсем „от него”, но и ни предпазва от опасността придобитата свобода да бъде използвана за лични, вместо единствено за духовни цели. Сега Азът може да „избухне” и Душата да преживее своето безсмъртие. Никога няма да забравя как се случи!

Обикновено, в живота на всеки духовен пилигрим има една книга, изиграваща ролята на отключващ фактор към съвсем нови хоризонти. През периода 1994-1995 г. със съпругата ми продължавахме да четем много и различна духовна литература. Коментирахме всичко прочетено, чуто, видяно, преживяно. През 1996 г. купих книгата „Завещанието на свети Йоан” – по-точно втората част – от Хуан Хосе Бенитес. Разгърнах първите страници и разочарован си казах: „Какви са тези глупости”?! Месеци по-късно един човек ме попита: „Как ще коментираш „Завещанието…” от Бенитес”? „Не ми направи впечатление и не я прочетох” – отговорих веднага. „Бутонът” обаче беше натиснат! Връщайки се в къщи, отворих на първа страница и останал „без дъх” четох, четох – няколко пъти. Даже конспект правих, схеми чертах. Въпреки силно луциферизираната (полуистинна) информация, получена в началото на 20. век по контактьорски път, книгата съдържа основния ключ за всеки търсещ – Азът. С изумление и изключителен възторг осъзнах, че благодарение на Аза съм равен на Бога!!! Мигът на осъзнаването наподобяваше светкавица, прорязваща и озаряваща целия духовен хоризонт, достъпен за душата. Оттогава съм наясно: не само съм Божествено същество, а съм Самият Бог! Всъщност душата – като част от Бог-Отец – ни прави равни на Него, но именно с избухването на нейния център – Азът, осъзнаваме тази Истина и първото розенкройцерско изречение – „От Бога сме родени”, става действителност за нас. Учителя го изрази със следните думи: „Най-красивият момент в живота на човека е пробуждането на неговото съзнание или зазоряването на човешката Душа. Който е дошъл до този момент, той е намерил магическата пръчица в своя живот[50]”. До намирането на „магическата пръчица” – Азът, сме длъжни сами да израснем, след което започваме да го възприемаме като определена вътрешна дейност: Словото-Христос проговаря! Азът е приключил душевната си работа над телата и минава към духовното им трансформиране в Дух-Себе, Дух-Живот и Човек-Дух. Процесът ще продължи до Вулкан, но основата се полага днес. Примерът е налице: за трите си земни години Спасителят напълно одухотвори трите тела на Исус със силата на Своя Аз. Същата Сила, проявена в нашия Аз, ще трансформира в Дух собствените ни тела, започвайки от астралното.

След момента на „избухването”, човек е като Йоан Кръстител, който единствен в света може да срещне Бога. Бог-Отец го е привлякъл с нишките на Своята могъща Любов и го „насочва” към Бога-Син, за да се изпълнят думите от Евангелието: „Никой не идва при Мене, ако Отец Ми не го е призовал”. Едва сега започва животът в Христа. Беинса пояснява: „Христос е границата, при която човешкото съзнание минава от едно състояние в друго. В Светлината, която Христос донесе на Света, може да се разграничи обикновеното от просветеното съзнание на хората. Следователно новият път, който се очертава от Христовата Светлина се отличава със следното качество: във всяка Душа, която влезе в този път, се заражда непреодолимо желание да върви напред. И тогава никоя сила не е в състояние да спре тази Душа от нейния път[51]”.

Животът в Христа обаче задължително минава през Неговото разбиране, за да бъде преживяван и практикуван като наш постоянен Спътник и Приятел. По този начин Той не само че „расте”, а Йоан (старото) се „смалява”, но ни предпазва и от крайно опасното нарастване на гордостта след преживяното откритие за Божествената ни същност. Руският философ Владимир Соловьов добре е проумял, че „когато човешката Душа се напрегне да гарантира собственото си битие, тя неминуемо се обръща към историческия Христос”.

Завладя ме огромна жажда да науча колкото се може повече за събитията в Поврата на Времената. Веднага се „появиха” книгите от поредицата „Операция Троянски кон” на познатия Хуан Бенитес. „Завещанието…” ме беше изстреляло в необятния Космос и намирането на Христос като „Син” , а „Операцията…” ме приземи до човека Христос-Исус и непосредственото Му общуване с хората. Въпреки видимата условност на изнесеното в поредицата и особения ариманизъм, пълзящ през нея, интимното ми изживяване беше наситено силно и се превърна във все по-нарастваща симпатия, доверие и смирение към Спасителя. Душата ми Го поемаше като сюнгер и Той „растеше” необратимо, а Йоан Кръстител бързо се „смаляваше”. Ето как Центърът-Христос на Везната използваше и уравновесяваше двете блюда, за да ме издигне чрез луциферизираното „Откровение…” до Макрокосмическия „Син” и „заземи” чрез ариманизираната „Операция…” до микрокосмическия Исус. В интерес на истината, лявото „блюдо” представяше „Центъра” не като Самия „Син” от Светата Троица, а като една от Неговите изяви. Трябваха ми още седем години, докато осъзная точното „място” на Христос в „йерархията на Боговете”. Някой ще попита: „Как така избухна Азът, пък не знаеш това, което всяка бабичка от църквата го знае”?! Да, „християнинът” веднага ще ви каже, че Спасителят е „Син” на Бога дори без да познава езотеричната духовност. Казването обаче е празно, кухо. Навремето блаженият Августин откровено си призна: „Аз не бих вярвал в истинността на Евангелията, ако авторитетът на католическата църква не ме принуждаваше на това”. Разсъдъчната му душа е забелязвала явните „противоречия” в Евангелията, но външният авторитет е потискал смущението и неутрализирал „опасните” отговори. Той живя в неговото време, а в нашето получихме ключа за разрешаването на „противоречията” и всеки, който отказва да го използва, буксува на степен разсъдъчна душа с опасност за пропадане към сетивната. Пътят към Духа се затваря и както вече казахме, думите и делата се насищат с „идиотизъм”. Колко мощно звучи Учителя, изричайки: „Христос е движил, движи и ще движи и „историческия”, и „космическия”, и „мистичния” живот на Земята и човечеството. Без Христа няма история, без Христа няма „космос”, сиреч организиран и устроен свят. Без Христа няма „мистичен” живот. Той е великият вдъхновител на всички откровения във всички времена. Той е невидимият двигател на целия духовен живот на човечеството[52]”. И още: „Физическата страна на Христа, това е цялото човечество, обединено в едно тяло. Всички ангели, събрани в сърцето на Христа, представят духовната Му страна. А всички божества, събрани в ума на Христа, представят Божествената Му страна. Него познават всички велики души и между тях не съществува никакъв спор, кой и какъв е Той, какъв е бил, къде е сега, какво място заема в „йерархията на учителите” и пр. Те не спорят, защото знаят абсолютно какво място в Цялото заема Христос, тъй както знаят какво е мястото и на другите велики хора, които са се явили и се явяват в света. Ала това е една дълбока тайна, за чието разбиране се изискват хиляди години усилена работа. Този Христос трябва да познаят човеците днес! Него трябва да видят те – да Го видят и познаят. Ала за да може да види човек Христа, той трябва да има ум, сърце, Душа и Дух като Неговите. Всички, на които Христос се е явявал, преди да достигнат до това състояние, са падали с лице към земята. А какво може да види един паднал човек[53]”?

При срещите ми с „християнски” пастори съм чувал такива безумия, че да се хванеш за главата от потрес. Например: „Господ създал света за шест дни по 24 часа”; „християнството е само за свободното време”; „нямало никакво значение изброяването на имената от родословното дърво на Исус в Евангелията на Матей и Лука, защото самите Евангелия можело да бъдат написани по 100 различни начина”. Ами реакциите на тези „пастири” при многократните ми опити да ги насоча към антропософските истини, т.е. към ключа за отговор на загадките в Библията, която самите те непрекъснато размахват?! Как потъмняват лицата им, с каква злоба се изпълва погледът им, колко нервно реагират с категорично отхвърляне на всичко, което заплашва тяхната схема и удобен начин на живеене! Всъщност въпросът опира до парите и фактическия атеизъм, обхванал дълбоко тези хора, защото се опитват с материалистичен светоглед да разсъждават за Божиите работи. Щайнер направо им го каза: „Никой човек не може да бъде материалист, без да бъде глупав[54]”. Учителя уточни: „Божиите работи се разбират с божествен ум[55]”. И отсече: „Всички църкви, всички обреди ще рухнат. Те са изиграли вече своята роля. Спасението седи в разширението на вашето съзнание, за да влезе Христос. Тогава сме спасени по същество[56]”.

През 1995 г. Антропософията и Беинса все още бяха далеч от мен, но интензивното изучаване на езотерична литература през изминалите няколко години доведе до значително разширяване на съзнанието ми и го подготвяше за „влизането на Христос”. Азът „избухна” въпреки недостатъчно изградената съзнателна душа. Случи се точно в средата на периода, свързан с формирането на тази най-висша душа. Защо ли? Защото с решителния удар на „отказа” преходът към нея беше осъществен необратимо. Добиването на свободата от „авторитета на света” е едно от главните ѝ качества, поради което Щайнер с такава загриженост ни съветва: „Аз най-настойчиво ви моля: отвикнете да разчитате на авторитета, защото принципът на авторитета може да предизвика за нас само злини и неприятности[57]”. Учителя го потвърди: „Най-фаталното нещо е човек да се стреми да „угоди на света”[58], т.е. на човешкото, а не на Божественото. И добави: „Ученикът трябва да бъде в света, но светът не трябва да бъде в него”.

Ако отвикнем да угаждаме на човешкото, пътят към независимата от всяка симпатия и антипатия Истина-Христос в съзнателната душа е отворен и след време Духът-Себе може да я носи към нея, но възприета и обхваната чрез посредничеството на собствения ни Аз. Щях да го проверя лично, но засега Христос проговаряше като Слово и ме „дърпаше” към Себе Си, предотвратявайки донякъде влиянието на външните религиозни авторитети. По това време във Варна идваха не малко представители на различни духовни течения от Изток и Запад. При срещите с тях винаги задавах въпроси, имащи отношение към Спасителя. В отговорите си личеше смущаващо неразбиране и игнориране. Все още обаче гледах твърде идеалистично на „духовните” хора, а досегът с „авторитетите” донякъде ме ласкаеше. Голямото въздействие от разсъдъчната душа щеше да приключи в края на периода – през възловата 1999 г.

На този етап мистичното и окултно развитие, ръководено от ангела-хранител, изпълваше душата ми със Словото-Христос и ставах „безотечествен човек”. „Безотечествен” е онзи, който съумява да приеме в себе си великата мисия на цялото човечество, без да се влияе от особените усещания и чувства, произтичащи от характера на даден народ. Надрастването на народа в астралното тяло е необходим етап, за да проговори Словото, от „което всичко бе създадено”. Обаче: до конкретен принос в общата мисия на човечеството може да стигне само този, който извлича своето познание от дълбоките пластове на народностната почва или казано с други думи, от мисията на самия Дух (Архангела) на Народа, защото именно през него минават общочовешките импулси, към които да прибавим личния си принос. Архангелите са същинските вдъхновители на народите и работят в потоците на етерното тяло, където възникват междучовешките връзки во Христе.

За да подготвя изпълнението на индивидуалния си принос в общата мисия на човечеството, през есента на 1998 г. Архангелът на българите ме събра с около петнайсетина човека и създадохме Варненския клон на историческото дружество „Българска орда”. От няколко години на пазара излизаха много книги, осветляващи най-различни страници от древната ни история. Изчетох доста от тях. Следях също новопоявилите се вестници и списания на тази тема. Чистият патриотизъм – т.е. Архангелът се „обаждаше” от етерното тяло. Патриотичното „настроение” беше обхванало и останалите участници в „Ордата”, но само двамата със съпругата ми искахме да надникнем от духовна гледна точка в миналото, за да си изясним превратностите на съдбата и открехнем евентуално завесата към бъдещето на нашия народ. Без такъв поглед, според образното сравнение на Учителя, патриотизмът се превръща в „кудкудякане”, а произволното боравене с определени думички, доведе някои хора до произнасянето на безумни твърдения като: Исус бил етнически българин; Заратустра и Хермес – също, и т.н. Те не можаха да разберат Беинса и да се докоснат до най-ценното, изнесено по въпроса. Опирайки се на Учителя и собствените си търсения, през месец януари 1999 г. говорих в „Ордата”. Основните моменти от лекцията – но значително разширени и обогатени – станаха „гръбнака” на написаната три години по-късно лекция „Българите и шестата култура”. Веднага си пролича, че изнесеното е твърде „висока топка” за останалите. Често бях възпрепятстван да се изказвам и излагам идеи. Почти винаги си тръгвах с неприятно чувство, а понякога и с главоболие, предизвикани от липсата на чуваемост и последвалия „рикошет” на мисъл-формите. В следващите години щях да се сблъсквам често с подобна реакция, срещу която постепенно изграждах правилното противодействие. Малко са душите, водени от високи идеи и гледащи далеч напред в бъдещето, за да извършват точните дела днес. Трагично, но е факт. Въпреки всички пречки, място за разочарование, отстъпление и отчаяние няма. Важното е да улавяме момента и правим каквото трябва, а пък Боговете ще свършат останалото.

Някъде през май-юни 1999 г. напуснахме „Ордата”. На сбогуване нейният председател доста скептично и донякъде високомерно ми рече: „Ти си поредният, тръгнал да обединява духовните хора”. „За разлика от всички останали, аз ще го правя в Името на Живия Христос” – отсякох на момента, без да подозирам колко дълбока е тази Истина. Тогава още не бях срещнал думите на Учителя: „Всяко дело, което е проникнато от Христос е цвят, който връзва и дава плод. Всяко дело, което не е проникнато от Христос е цвят, който не връзва и не дава плод”. Нито пък същото, но от Щайнер: „Идеите, проникнати от Христос, са реални зародиши на една бъдеща действителност, а идеите, които не са проникнати от Христа, са осъдени да увяхнат като безплодни цветове”. Четях обаче Антропософия. Започнах през 1998 г. под влиянието на един антропософ, за който на няколко пъти ще стане дума по-нататък. Съвместното изучаване със съпругата ми бе истинско духовно изживяване, въпреки сложната материя и на пръв поглед „академичния” стил на изказа. Самият Щайнер е пояснил: „Аз напълно съзнателно се стремях да не давам „популярно” изложение, а такова, което непременно изисква правилно напрежение на мисълта, за да се вникне в съдържанието. С това аз придадох на моите книги такъв характер, че четенето се явява начало на духовното обучение[59]”. И още: „Четенето трябва да се превърне в истинско изживяване, съпроводено от вътрешно напрежение, разтърсващ трепет и завършващ отговор[60]”.

Колко нощи не сме заспивали, разтърсени и вдъхновени от прочетеното! Пробуденото Слово-Христос ме водеше към Истината-Христос, Която да стане ядро на съзнателната ми душа и я предпазва от многобройните попълзновения на „ментето”-духовност, заливаща днес света. Изграждането на подобен мироглед е труден процес, свързан с много усилия, вътрешен огън, себеотрицание, доверие към Боговете, мъжество… Нужен е голям аскетизъм, но в съвременен смисъл това означава завишена будност като вътрешно състояние на равновесие (в Центъра-Христос на Везната) и същевременно максимално отворен светоглед (универсализъм).

Всъщност беше в ход изпълнението на второто розенкройцерско изречение: „В Христос умираме”. Всичко прочетено, научено и преживяно до този момент „умираше” в светлината на величествените Христови Истини, за да метаморфозира в тях и след осмисляне, да отиде на точното си място в йерархията на духовността. И досега хората се чудят, „кой ми дава право” да посочвам къде е проблемът при Йогананда, Кастанеда, Елена Рьорих, Мохамед, „Анастасия”, Ошо, Макс Хайндл, трите големи клона на християнството и т.н. Техният „проблем” се нарича Христос, в Когото се „спъват“ на различно ниво според степента на собственото си еволюционно развитие. „Будността” се изразява не само в разпознаването, но изисква и публично назоваване на тъмнината в различните духовни течения, защото тя директно обслужва Сорат и неговите войнства. Това не е осъждане, а практическо използване на Антропософията като единствения „ключ”, способен да ни разкрие действителната същност на всеки импулс според критерия: „С Христос, или против Христос”. Не съм забелязал българските антропософи да го използват. Нещо повече: съвсем реална е опасността от „съблазняване”. Както източният ученик на практика се „съблазнява” в своя гуру, така и могъщите антропософски истини могат да опиянят човека и той да остане глух и сляп за другите импулси – особено за знаменията на времето! Почти всички родни антропософи с поведението си демонстрираха точно това.

Тогава, през късната пролет на 1999 г., посетих една сбирка на неофициалната антропософска група във Варна. Останах крайно разочарован от затвореността, ограничеността и направо инфантилността на повечето от присъстващите. Почти ядосано им предложих да изнеса лекция за мисията на българите с основна цел да си отворят очите за Учителя. Говорих на Михаиловия празник и веднага се видя смущението сред слушателите. Изведнъж пред тях се отвори друг прозорец към духовността, през който биха могли да „гледат”, ако премахнат „люспите” от очите и положат нужните усилия. Почти никой не го стори и съвсем закономерно скоро групата престана да съществува. Причините бяха различни, но главната беда идваше от липсата на интерес към Учителя и мисията на собствения си народ. Малцина антропософи „трепкат” от българското, а останалите считат въпроса за „национализъм”, „нездрав патриотизъм” или направо за нещо мръсно. „Най-видните” си отидоха от този свят, отричайки Учителя. „Онзи, който се осмели да каже, че Духът, който говори в мен лъже, никога не може да се извини[61]” – недвусмислено беше ги предупредил Беинса. Каква ли драма изживяват душите им в „чистилището”, разбирайки какво са пропуснали и осъдили?!

На противоположния полюс протичаха процесите в „Бялото Братство”. През лятото на 1998 г. едни хора, гравитиращи около Учителя, организираха до морето край Варна лагер за срещи на различни духовни течения. Идеята предвиждаше общуването да става в „името на Единния Бог”, което е смисъла и на съвременния икуменизъм. Като намерение добре, но Спасителят бе казал, че вече „никой не отива при Отца ми без Мене”. На всички събирания се опитвах да насочвам вниманието към Него, но почти не срещах разбиране – както от българите, така и от чуждестранните гости. Всеки дърпаше „чергата” към „своята” духовност. С изключение на някои лични срещи, оставили по-трайни следи в душевността на участниците и прераснали в общуване през следващите години, голямата неподготвеност за Христос си личеше отвсякъде, въпреки предупреждението на Учителя, че „единствено Христовото Учение е в сила да измени естеството на човека[62]”.

През лятото на 1999 г. безпътицата се задълбочи. На 11 август преживяхме пълното слънчево затъмнение, предизвикало огромни промени в съзнанието на безпомощното човечество. Даже „официалната” наука, констатира, че след 1999 г. времето тече по-бързо. Преди 100 години Щайнер разкри, че от епохата (9. век) на Карл Велики до началото на 20. век то е забързало десетократно своя ход. Ами след 1999 г.?! Човешката Душа, свикнала в предишните си инкарнации да еволюира със съвсем друго темпо, сега е хвърлена в някаква „бетонобъркачка”, която непрекъснато я върти, блъска, мачка и убива безмилостно. В тази ситуация от астралния свят бавно, но неумолимо към Земята слиза Шестата културна епоха. За разлика от свързаното с пространството „земно-етерно” време, в което при протичането на дадено събитие ясно разграничаваме неговото начало и край, събитията в духовния свят са независими от пространството и се случват в мига на тяхното възнамеряване. Там времето (астралното) тече от края към началото и душите веднага „застават” пред резултата от своето желание. Това „духовно” време постепенно прониква „земното” и го забързва не само на душевен, но и на физически план. Всеки усеща, че „нещо става”, но не всеки се замисля и полага нужните усилия да настрои нервната си система към промяната. Тя няма да издържи на по-фините вибрации, а оттам до физически проявената болест пътят е кратък. Защо хората са неспокойни и търсят „екстрасенси”, психоаналитици и други подобни „душеприказчици”? Ненормални ли са? Какво означава всъщност да си „нормален”?

Въпиеща е нуждата от радикална смяна на материалистическия светоглед с християнизирана духовност, чистеща и подготвяща астралното тяло за оплождане от Духа от Петдесятница. „Човешкият Син”, Който според Библията „седи отдясно на Силата и иде на небесни облаци”, е не само Етерният Христос, но и новороденият духовен човек чрез родилните мъки на апокалиптични бедствия и страдания. Колцина го разбират?! Кой ще „акордира” адекватно на епохата Душата си за приемането на Христос?

Оста на Земята също се измества непрекъснато. През лятото на 2007 г. в новата хижа край Рилските езера разговарях с геодезистка. От нея научих, че преди тридесет години промените в наклона на земната ос били минимални и правели измервания на големи периоди. В нашето време измерванията са по няколко на година. От езотериката е известно, че след луциферическото изкушение и падението на човека, заедно с оста се измести и нашето сърце, отивайки наляво от центъра. Духовете изправят земната ос, но сърцето сами трябва да върнем в изходно положение, превръщайки го в могъщ волеви орган, от който да действа Христос като вътрешно Слънце. На 11 август, въоръжени с черни очила, опушени стъкла или електроженни маски, хората гледаха нагоре към външното Слънце. Кой гледаше към изгряващото отвътре тройно духовно Христос-Слънце като източник на Духовна светлина за астралното ни тяло, пробуждаща ново Духовно съзнание; като източник на живот за етерното тяло, оживяващ чувствата ни и като източник на Духовна любов за физическото ни тяло, пронизваща с жертвени сили нашата воля?

До споменатия лагер край морето, сред руините на недостроена, „декорирана” с човешки фекалии сграда, се бяха събрали осем души на различна възраст, но всички под знака на Мъдростта. Имаше и още един – девети, на патриаршеска възраст, който символизираше синтеза на осемте в Любовта. Неслучайно носеше името на Пентаграма. Недостроената, запустяла и без никакво бъдеще постройка е настоящата цивилизация, а фекалиите символизират както нейните отпадъци, така и почвата, сред която ще израсте Любовта. Деветте се хванаха за ръце в кръг и с молитви – без да гледат нагоре към затъмнението на външното Слънце – успяха както да не се изгубят в мрака на „вълка Фернис[63]”, така и да посрещнат изгрева на Новото Слънце. Щайнер пояснява: „За да понесе онези демонични сили, които се надигат в хода на едно слънчево затъмнение, човекът се нуждае от изключителна сила на характера. В хода на такова затъмнение изгрява в пълна светлина онова, което иначе може да се постигне единствено чрез продължителни и трудни медитации. Сега човек е обзет от един вид понижение на жизненото чувство. Цялата Земя изглежда по съвършено различен начин. За символ на цялото знание, натрупано от предхристиянското човечество, може да послужи Луната, която от човешка гледна точка просто се движи из Космоса; да, тъкмо Луната, понеже с оглед на едно по-висше познание цялото това знание, натрупано от предхристиянското човечество, не осветлява, а затъмнява нещата, също както и при едно слънчево затъмнение Луната е тази, която закрива Слънцето”.

Когато на Тайната вечеря Христовият Аз и Натановата Душа започнаха жертвено-любовно да се отделят от тялото, съзнанието на учениците се понижи и те се разбягаха. Старото лунно познание на всички противници – фарисеи, садукеи, първосвещеници, книжници, иродиани и т.н. – се опита да затъмни изгряващото Слънце. Само Йоан-Лазар остана буден до Кръста, макар и с възвишено, гностическо съзнание, без да разбира все още великото чудо на Божественото човекоставане. По-късно осъзна тази централна тайна в развитието на Земята и без колебание написа в своето Евангелие на Любовта: „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме Славата Му, слава като на Единороден от Отца[64]”. А петдесет дни след Възкресението дойде Духът на Вселенската Всепобеждаваща Любов!

На 11 август 1999 г., вследствие на Втората Христова Голгота, мощна любовно-жертвена вълна премина през душите на земните хора. Малцина останаха будни като Йоан-Лазар въпреки предупрежденията на Беинса и Щайнер за изключителността на времето, в което живеем и огромната важност на личния ни избор. „Да не мислите, че и втори път ще дойде тази вълна на Земята. Помнете, втора вълна няма да дойде, защото в Природата няма повторение на нещата[65]”, е само едно от напомнянията на Учителя.

На 31.12.1938 г. в 12 часа вечерта той изнася беседата „Големият брат”, а в 10 часа сутринта на 01.01.1939 г. и беседата „Малкият брат”, в които отправя важни послания към човечеството с дългосрочен характер. „И тъй, понеже 1939 г. е епохална, желая ви разумно да използвате всички условия, които тя носи. Ако не ги използвате, същите условия ще дойдат, но в 1999 г. Вие сте работили стотици години именно за тази (1939 г.). Ако тази година работите съзнателно върху себе си, вие ще имате по-големи постижения от тия, които сте имали от времето на Адама до днес. За онези, които слушат и изпълняват това, което им се говори, ще бъдат постоянно в 1939 г. За онези, които не изпълняват великите закони, ще дойде 1940 г., която завършва с нула, с яйце. Значи, през тази година човек трябва отново да мъти това яйце, докато се излюпи[66]”. Ами 2000-та година, завършваща с три „яйца”?! И още: „Тази година (1939) трябва да дадете път на Любовта в себе си, за да се влее струята на великия живот във вас. Мнозина се страхуват от Любовта, наричат я „огън всепояждащ”. Не, огънят на Любовта гори, без да изгаря[67]”. Огънят, слизащ всяка година на Велика Събота над Божи гроб в Йерусалим, също не изгаря кожата в началото, но после я гори, защото сме „от света” – нечисти, слепи за Истината и затворени за Любовта.

През 1942 г. на Рила Учителя ни разкри: „Човечеството едва сега се отправя към Космичната Любов. Едва сега влиза в реалния живот – в живота на Великата Космична Любов[68]”. На друго място поясни: „Четири са проявите на Любовта в човека. Тя действа като стремеж в сърцето и се движи към центъра на Земята – това са корените на Любовта. Като чувство в Душата се движи към Слънцето – това са клоните. Като сила в ума се проявява само в гениите и в светиите, които се жертваха за една Божествена кауза. Като принцип в Духа – сега влиза в света, за да опитаме Божествения плод на Любовта. А това е целият цикъл на развитие отначало докрай[69]”.

Върховното проявление на Любовта като „принцип в Духа” се нарича Христос-Истина. Ако се „закачим” за нея, Беинса ни обеща „по-големи постижения от тия, които сме имали от времето на Адама до днес”, а Щайнер гарантира, че „можем да достигнем до толкова велики идеи, каквито не е имало през никоя от следатлантските култури”. Но „понеже Истината говори със Слънцата, възвишена и далечна е нейната цел. Тя не търпи невежеството, слабостта, нечистотата. Помнете: бъдещето е на умните, добрите и силните хора”[70], каза Учителя. Когато умът, сърцето и волята достигнат до единство в Христа, тогава Космичната Любов може да „слезе” и действа през Душата ни. Как става ли? Ако насочим нашите мисли към мировите мисли, те започват да текат към нас, ако насочим чувствата си към мировите сили, те живеят в нас и ако насочим волята си към мировите същества, те стават наша воля и действат в нея. Така човек заприличва на Христос.

Истината е съвършено красива и затова създава огромно напрежение в нечистия съсъд. Учителя ни предупреди: „Понеже Истината принадлежи към света на безсмъртието, за грешните хора тя е недостъпна. Ето защо за Истината смъртните хора не могат да говорят. Те могат да изнесат един факт като истина, но за Истината сама по себе си те не могат да говорят[71]”.

Коренът на проблема е пак в егоизма, за което бях предупреден по категоричен начин през 1998 г. В подредена „отгоре” ситуация „дойде” свети Петър и без никакво „ако” ми посочи и демонстрира начина за влизане в Царството Небесно. „Входът” се нарича „изцеждане и на последната капка егоизъм” в днешния индивидуализиран човек. Едва след това ще дойде носената от Духа на Истината огромна Христова Сила, но без да предизвиква „изгаряне”, защото ще бъде използвана единствено в името на Цялото.

На 11.08.1999 г. беше кулминацията на десетгодишния благоприятен период и премина последният „влак” за 20. век, на който се „качиха” само душите, гледащи далеч напред и жадуващи за Истината, т.е. за Космичната Любов. На 11.09.1923 г. Учителя започва беседата си „Високият идеал” със следните изключителни думи: „Природата (Живата Разумна) обича само онези, които имат висок идеал. Тя ги нарича свои възлюблени деца и по име ги знае. А ония, които нямат никакъв идеал, не са записани в нейната книга. Те са оставени в нейните изби за далечни дни, за далечни времена. Тъй щото, когато някой се почувства изоставен от Бога, от Природата и никой не му обръща внимание, ще знае, че причината е в самия него – няма висок идеал. Това е закон. Всеки сам може да изправи живота си, да се освободи от нещастията и страданията си, всеки може да излезе от забравената изба на Природата. И най-последният човек, останал на дъното на тази изба, ако си създаде висок идеал, ще почне да пълзи като охлюв и няма да мине много време, той ще излезе на повърхността на Земята, огрян наново от слънчевите лъчи. Тогава Природата ще каже: „Ето едно от моите възкръснали деца!” Възкресението има отношение към децата, които излизат от дълбоките изби на материалния живот, т.е. към децата с висок идеал. А за да излезеш от такава изба, се изисква воля и безпримерна вяра”. Колко ли са душите, готови да положат нужните волеви усилия с огромна вяра в помощта на Боговете, ръководени от Христос?! Затъмнението от 1999-та година помрачи съзнанието не само на „обикновените” материалисти, но порази и минаващите за духовни „авторитети”. „Гордостта предхожда падението, защото съзнанието се запича” – беше ги предупредил Учителя. С времето те не само „залязваха”, но стигнаха до богохулство, граничещо с кретенизъм. Който не приеме импулсите на епохата, в кръвта му се образува отрова, а това довежда до погрешни формо-фантоми, до погрешни образи. Знае се, че кръвта е материалният израз на Аза. Няма как един отровен Аз да излъчва Светлина, Живот и Любов. „Човечеството върви по нанадолнището поради чист мързел в мисленето и чувстването”, с болка констатира Щайнер. И добави: „В нито една епоха не се е разрешавало на човечеството да извърши толкова безчинства, както в настоящата”. Ами безчинствата след това?! Ами предстоящите?!

Но защо все пак последиците от Слънчевото затъмнение бяха толкова катастрофални в духовен план за много уж „напреднали”? На 01.02.2004 г. изнесох лекцията „Осмият”. По собствен път бях стигнал до Откровението, че вече сме в осмия ден на Сътворението! Едва в 2007 г. срещнах изречението на Учителя: „Ние живеем в осмия ден и понеже не знаем как да работим, правим грешки. Писанието казва, че Господ направи света в шест дни, на седмия си почина. След всяка почивка идва нов работен ден[72]”. Първият „ден” на Сътворението бе Старият Сатурн. Старото Слънце и Старата Луна бяха съответно втория и третия, като времетраенето им все повече намаляваше. Трите еона се повториха до известна степен в Земния еон през четвъртия, петия и шестия „дни”, наречени Полярна, Хиперборейска и Лемурийска епоха. Специално шестият „ден” обхвана както древната Лемурия, така и първата половина на Атлантската епоха, след което Боговете се оттеглиха да си „починат”, а ние „заспивахме” постепенно за духовния свят. Беше започнал седмият „ден”, свързан с развитието на Азовото ни съзнание. След края на Кали юга в 1899 г., „почивката” на Боговете свърши. Време е за работа! Те очакват да се „събудим” и заедно започнем одухотворяването на Космоса в Името на Христос. Не Христос ще променя за нас външния свят, а хората ще го правят в Негово име, изхождайки от истинско разбиране на миналите и новите Му мистерии. В това се състои „възкресението” на душата и записването ѝ в „Книгата на Живота”, т.е. на живите. За огромните трудности по пътя към оживяването можем да съдим от грандиозните и същевременно толкова прости думи на Учителя: „Величието на Бога не е в това, че създава слънца и вселени. Това Той може да направи в един момент. Великото е в повдигането на човека[73]”. Вдъхновен от нощното небе и съзирайки наличието на онзи Висш Разум, Който е подредил така превъзходно всичко, Айнщайн е пожелал Бог да му разкрие как е създал Своето Творение. Не Творението е чудото, а повдигането на човешката Душа към Живия Христос от Самия Христос ще бъде демонстрация на най-голямото величие на Бога!

Нали си спомняте за онази жена-протестантка, която през лятото на 1999 г. с ужас е наблюдавала по свръхсетивен начин заобикалящите я отвсякъде „живи-умрели”[74]? И друго ми каза: „Светът миришеше на сяра”. Който е запознат с Антропософията – по-точно с Михаиловата Мистерия – знае, че поразеният от Ариман (материализма) човек „мирише на сяра”. Как Христос да го „възкреси”, след като „мъртвецът” даже не знае, че е „мъртъв”?! Изборът е: дали да горим в „сярата”, или „в Любовта”, както ни съветва Учителя. Далеч преди настъпването на материализма, в Поврата на Времената Спасителят се обърна към апостолите с призива: „Оставете мъртвите да погребат своите мъртъвци, а вие вървете след Мен[75]”!

Двадесети век беше преходът между седмия и осмия „ден” на Сътворението, който свърши на толкова често споменаваната дата 11.08.1999 г.. Осмият „ден” започна „официално” и ние бяхме съвременници на неговото начало! Само си представете, че седмият „ден” започна преди цели 15 000 години, но кой в онези времена е бил азово буден, че да разбере и осъзнае в дълбочина такъв грамаден факт?! Какво беше положението сега – в 1999-та година? Имаше ли азово будни?

По това време напълно ясно разбрах, че в България няма жив духовен авторитет, способен да ми помогне в истинското намиране на Христа. Скоро разбирането се генерализира: днес на Земята няма практикувана духовност, на която да се облегна за същото. Пророчеството на Щайнер, че силите, които досега водеха човешкия напредък, ще бъдат изчерпани към средата на 20. век, се сбъдваха напълно. Цялата налична духовност излезе на светло: Йогананда се оказа „върха” на идващото от Изток, Щайнер – от Запад, а между тях – Учителя Беинса Дуно. Изтокът не разбра Христос, Щайнер Го обясни, а Беинса – демонстрира. Готови ли бяха душите да приемат даровете на Боговете и станат съзнателни християни според критериите на бъдещето? Липсваше ли още нещо?

Беинса казва: „Източните народи развиха и издигнаха мощни култури, добраха се до великото знание, но те не можаха да разберат вътрешния смисъл на знанието, затова не можаха да го използват и трябваше постепенно да отстъпят мястото си на Запада. Те се бяха добрали до окултното знание, но се възгордяха и в тях се роди егоизмът – забравиха да служат със знанието си за освобождението и издигането на човека и човечеството, което е истинското значение и смисъл на знанието, а се интересуваха само от личното си усъвършенстване. А това вече отбелязва един застой в тяхното развитие. Те живеят сега само в миналото, а миналото е сянката на Реалността, но не и самата Реалност. Реалността е вътре в човека, това е човешкият Аз. В момента, когато съзнаваш, че си Аз, тогава се ражда Христос в теб – това е новият човек[76]”.

След огромния духовен „десант” до средата на века, краят му наближаваше, а сякаш новите Християни не се появяваха. Напротив: ако Щайнер в началото на века говореше за „криза в духовния живот”, към края се забелязваха симптоми на крах! Трябваше нещо да се случи.

И то не закъсня!

БОДХИСАТВАТА

През лятото на 2000 г. във Варна се появи „Энциклопедия духовной науки” от Г. Бондарев. Когато научих за нея, силно пожелах да я имам и духовният свят моментално ми осигури исканото – при това на значително по-ниска цена, отколкото в Русия. Само като погледнах съдържанието на двата дебели тома, разбрах какво ме очакваше. За работа с такава книга е нужна значителна предварителна подготовка. Бях прочел основните трудове на Щайнер, издадени от антропософското издателство в Стара Загора, както и доста неиздадени. Няколко дни след набавянето на „Енциклопедията”, онзи човек, дето ме насочи към Антропософията се обади по телефона и каза: „Я прочети главата за Буди и Бодхисатви”. Той също притежаваше екземпляр, въпреки хроничната липса на пари. Прочел въпросната глава и ме потърсил. Оставих слушалката и взех том първи. Първо изчетох написаното за Будите. Започвайки главата за Бодхисатвите, някаква „странна” сила напираше в душата ми. Когато стигнах до изречението: „И Бодхисатвата на 20. век не ще апелира към някои предвестници, които ще го прокламират като Майтрейя-Буда, а ще се уповава на силата на своето собствено слово и ще стои като човек сам в света[77]”, аз вече знаех с абсолютна сигурност, че Беинса Дуно е този Бодхисатва и бъдещ Буда-Майтрейя! Откровението дойде от Христос в Аза чрез Духа на Истината. „Осъзнаването на идеята в действителността е истинското причастие за човека[78]”, ясно формулира новата ситуация Щайнер. От тридесетте години на 20. век Причастието-Христос работи в човешката воля. Най-напред свободни ставаме в мисленето, но истинската свобода според Беинса „седи във волята на човека[79]”. В тези „мрачни” дълбини се спусна жертвено след Втората Си Голгота Онзи, Който ще ни направи свободни от илюзията на триизмерния свят, ако Го потърсим. Той ще ни се открива все повече и повече с Духа от Петдесятница, което на практика означава личното преживяване на третото розенкройцерско изречение: „В Светия Дух възкръсваме”! Обещаното от Беинса и Щайнер „възкръсване” в края на века започна с отговор на въпроса за Бодхисатвата!

15-20 минути след позвъняването се обадих и казах: „Той е”! На чулия тези думи му трябваха около четири години, за да станат негово убеждение. В последствие се появиха доста спекулации на тема „кой първи е уловил идеята”. Истината е в горепосоченото, а спекулациите са плод на тъмнината у човека. До лятото на 2000-та година никойне беше изрекъл в прав текст: „Беинса Дуно е Бодхисатвата”. Самият Беинса не разкри „самоличността” си с мотива: „Да не си навличате карма”! Христос го направи пред евреите и 2000 години те страдат след възможно най-голямото безумие, извършвано някога от човешки същества.

Защо отговорът на въпроса: „Кой е Бодхисатвата?” е с такава важност? Щайнер, който без съмнение знаеше името му, но не го посочи открито, казва: „И тъй като съвременното човечество не може да се обърне направо горе към Бодхисатвите, за да съзерцава чрез духовните им очи Христос, то е длъжно още един път да се обърне към школата на Бодхисатвите, за да се научи на онова, което ще може в края на краищата да му открие разбирането на Христа. Той (Бодхисатвата), който оттогава насам се е прераждал почти всеки сто години, е въплътен също и сега (1911 г.) и ще бъде истинският проповедник на Христос в етерна одежда, в етерно тяло. От него изхождат най-вашните учения върху Христовото Същество и върху Синовете на Огъня на индийците[80]”. От няколко хиляди години източната мистика говори за Синовете на Светлината и Огъня, които ще ходят в пречистената морална атмосфера на Земята като етерни форми 5000 години след озарението на Буда под дървото Боди. Но източната мистика не разбра, че тази морална атмосфера ще изхожда от Съществото, което наричаме Христос. Западът прие Христос, но Го „изгуби” някъде през столетията.

Как Изтокът и Западът да открият Живия Христос? С едно изречение, Щайнер „дръпна завесата”: „За да намерим истинските извори на Християнството, ние виждаме как действат съвместно потокът на Майтрейя-Буда и западният поток, който се е присъединил в началото на 13. век към Християн Розенкройц[81]”. Антропософията е Розенкройцерството на 20. век, а всички останали „розенкройцерски” течения са от „лукаваго”. Другата – по-важната част на съвместния поток, наречена „манихейство”, оставаше обаче неразкрита. Антропософите не дадоха отговора, въпреки изричната препоръка на Щайнер, че Антропософията трябва да СЛЕДВА Бодхисатвата за БЛАГОТО на човечеството! Един от тях – Кристиян Лазаридис, разбирайки сериозността на проблема, съвсем точно написа в своя книга: „Да отъждествиш себе си с Бодхисатвата, да присвоиш неговото име, да уловиш неговата мисия – това значи да завладееш главния ключ, да вземеш под свой контрол достъпа до етерното явяване на Христос. За съмнителните езотерични движения това е средство за стратегическа борба, целяща господство над човешките Души”. Чудно ли е тогава, че няколко „учители” бяха нарочвани в 20. век за „главния ключ” към Живия Христос – Кришнамурти, Томберг, Михаил Иванов…

Точно 100 години след като Беинса призова във Варна първите си трима ученика, представители на трите големи християнски клона – православие, католицизъм и протестантство – пак във Варна дойде Откровението за неговата индивидуалност. Спазен беше розенкройцерският принцип. Някои буквояди се заяждат: „А защо не се откри 100 години след заминаването си от този свят, т.е. в 2044 година”? Ами защото живеем в „бързите” времена и принципите на духовно ръководство се промениха. Беинса ясно посочи: „Днес еволюционният процес е съкратен. Всяко нещо, за реализирането на което в миналото се е изисквало хиляди години, сега може да се реализира в продължение на секунди, минути, часове – зависи от интензивността на мисълта. По-важни времена от сегашните никога не са наставали на Земята. Целият християнски свят е обсаден. Много същества от невидимия свят биха дали милиони, за да присъстват в тия времена на Земята, но не ги пускат. Всички билети за представлението, което ще се даде на Земята, са вече продадени. Колко писма сте писали на Небето, за да дойдете сега. Преди 2000 години се казваше, че е наближил денят Господен. Сега Аз казвам: „Ние сме в деня Господен”. Христос казва: „Будни бъдете!” За какво? Сега е най-опасното време, може да заспите и останете вън. Божественият влак е толкова точен, само една секунда можете да закъснеете[82]”. През 1924 г. на езотеричен език предупреди: „Остава само половин час до последния влак[83]”. Както посочихме, той премина през 1999 г. и на него се „качиха” онези души, които не само имат висок идеал, но и знаят, че живеем в най-важните и опасни времена от Лемурия насам, защото ни очаква „представление” – сблъсъкът с „Антихриста”! При това – в самото начало на осмия „ден” на Сътворението. Ако преди 5000 години в Китай се инкарнира Луцифер, за да подготви езичниците за срещата с Христос, Който слезе в плът преди 2000 години, сега на Запад ще се инкарнира в приготвяно от няколко века тяло самият Сатана! Цялата днешна „цивилизация” с бясна скорост и невиждана досега мощ подготвя условията за „челния” сблъсък с него. Кой ще се изправи насреща му?! Виждайки какво става, със силно притеснение Щайнер е споделил, че има вероятност Ариман да се въплъти до края на 20. век. Задачата на Архангел Михаил е да го спира още в астралния свят, докато част от човечеството се подготви за правилен отпор. Някой да съзира подготвеност? И дали все още Михаил го задържа?!

Разбира се, човешки души непрекъснато слизат и си заминават от този свят. Слизат и такива, които благодарение на миналите си животи в езотерични християнски течения имат потенциала за борба. Но задължително първо трябва да намерят пътя към Антропософията, откъдето идва разбирането. А морала, съвестта и борбата в Името Христово са следствие на разбирането. „Христос може да помага само на онзи, който има правилни отношения към Него[84]”, потвърди Бодхисатвата.

„Ами Бодхисатвата? За какво по-конкретно ни е нужен той?” – ще попитат мнозина. – Антропософията не е ли напълно достатъчна”?

Там горе, отвъд висшия девакан, се намира сферата на Провидението (Първообразите). Наредени в кръг, Великата Звездна Колегия на 12-те Бодхисатви на Света съзерцават в средата Един 13-ти – Христос! Без никакви обвивки – като Азът на Самия Бог-Отец! Затова Беинса е буквално точен, заявявайки: „Аз съм излязъл от един Живот, в който окултистите не са стъпвали и дори не са виждали. Превеждам от Природата, от самия оригинал[85]”. Само Щайнер успя да се издигне дотам и ни разкрие Истината, че Бодхисатвите се явяват на земен план в дълбокия смисъл на думата изпълнители на волята Христова, която съзерцават в света Будхи (Провидението) и по този начин се подготвят към приемане на степента Буда в света, наречен „Нирвана”, който също е част от Христовата „сфера на влияние”. Сегашният Бодхисатва – седми подред – прие „небесната тиара” от Гаутама Буда в 6. век пр.Хр. Пет хиляди години по-късно сам ще стане Буда – „Буда на Доброто”. Думите, излизащи от него, ще влизат направо във волята на слушателите като морален императив за действие, следвайки примера на върховното проявление на Доброто, изявено на хълма Голгота. Той ще ни открие Христовата тайна в нейната пълнота, защото ще се издигне в чин „Буда” след Поврата на Времената, когато апостолът Йоан написа за Христос, че „Словото стана плът”. Един друг „Йоан” ще напише за Майтрейя: „Плътта стана Слово”. След това „Плътта-Слово” ще се „възнесе” и никога повече няма да слиза на Земята.

Но да се върнем в нашето време и отговорим на поставения въпрос. Казахме, че Бодхисатвата съзерцава в сферата на Провидението директно Спасителя като Мировия Аз. Азът винаги е символ на воля. От Волята Христова към „Беинса” се излъчва такава Сила и Живот, че без никакво колебание той слиза долу и започва да ги „превежда” на хората – от Оригинала! Учителя нарече своето (Христовото) Слово „Сила и Живот”. Който се докосне до истинските „бисери” в него, усеща как от собствения му Аз започват да струят Христовите Сила и Живот. Нещо повече: ако познаваш Антропософията и намериш чрез нея – друг начин не съществува – Бодхисатвата, самата Антропософия оживява в Аза и се превръща в мироглед, наситен със Сила. С такъв мироглед сме „будни”, защото всичките ни действия произтичат само от вътрешния импулс, коренящ се в ясното познание и изразяващ се в чиста Любов към деянието. Беинса казва: „Какво означава „будическо състояние?” Това е състояние на голяма активност. В това състояние изпада само онази Душа, която обхваща всички същества – от най-малките до най-големите. Тя излива Любовта си върху тях, за да ги издигне. Това означава „будическо състояние”, а не както индусите го разбират – „състояние на унес, на забрава[86]”.

Ако се абстрахираме от съзнанието на чина „Буда”, до който ще се издигне настоящия Бодхисатва, Щайнер подробно е охарактеризирал достигането на „будността” в книгата си „Философия на свободата”, определяйки я като „етичен индивидуализъм”. Именно моралният индивидуализъм е мярката, сочеща дали съзнателната душа е развита и Азът може да действа в „будност”, т.е. да пропуска Духа. Известен е афоризмът: „Единият е човек, повечето – хора, а многото – животни”. Събраните около Учителя са чувствали, че към тях се излъчва нещо голямо, но разсъдъчните и дори сетивните им души са го приемали смътно. Единици – Боян Боев, Влад Пашов, Георги Радев са разбирали до известна степен какво става. От чиста любов към деянието последният направи най-добрата подборка от Словото, наречена „Учителя говори”, а Влад Пашов написа книгите за „Историята на Бялото Братство през вековете”. Ами Боян Боев – единственият, имал среща с Рудолф Щайнер и вървял редом с Беинса толкова години?! Каква благословия на съдбата!

Те познаваха Антропософията и можаха да получат в различна степен импулс към аза си, въпреки, че не назоваха самоличността на Учителя, който беше предрекъл: „Други ще говорят за нас”. И още: „Това учение ще се подпечата на Запад”, т.е. чрез Антропософията. Преди десетина години един от известните „братя” беше споделил: „Чак когато започнах да чета Духовната Наука, започнах да разбирам Учителя”. Но колко са като него? И могат ли да издържат на „товара” от познанието? Трансформира ли се то в Мъдрост, която да „новородят” в Аза и превърната в Любов, да я „изливат” навън за общото благо? Практиката често показваше точно обратното: великите Истини на Антропософията надуват егото, а импулсът на Учителя към Аза се губи някъде в „мъглата” на непречистеното астрално тяло. За Любовта като Принцип в Духа – да не говорим! Ще го кажа направо: само за онзи, който е преживял в полунощния час на Битието Мировото Братство около Христос, съществува вероятността на Земята да се докосне правилно до двата езотерични християнски импулса на 20. век и позволи на Спасителя да действа през Аза му. Защо ли?

Разделението на „живи и мъртви”, наречено „Страшния Съд”, започна от началото на миналото столетие и означава привеждане на кармата в порядък от Христос – Господаря на кармата. Щайнер ясно казва[87], че влиянието върху изравняването на кармата на отделните хора от Христос е възможно единствено от сферата на Провидението. Следователно, ние трябва не просто да чувстваме Спасителя като „нещо, което ни говори отвътре”, а съзнателно да се издигнем до сферата на Провидението и Го разберем като Аза на Бога. Тогава Той ще може да се намесва в кармата ни по съвсем различен начин, отколкото ако сме слепи и глухи за импулсите на епохата, излъчени от Неговите пратеници в точното време. Знам, че е много, много трудно! Та нали „инструментът” за издигането – собственият ни Аз, е най-младият член и ще го усъвършенстваме през целия Земен еон, докато развием в пълна мяра всичките му способности и свойства, но пък Бодхисатвата слезе именно за да го укрепи. Ако не сме способни да „погледнем” през духовните очи на Бодхисатвата „горе”, то можем, слушайки какво говори и гледайки какво върши долу, да разберем Христовите изисквания за нашето време. Съдейки по категоричния и на моменти суров тон на Учителя, „летвата” е изключително високо поставена. Затова на едно място Щайнер направо заявява, че „не Бодхисатвите трябва да слизат, а ние да се повдигнем към тях”.

С лека тъга и надежда Учителя почти ни моли: „Христос слиза в Душите, само когато съзнанието се разшири. За мен най-щастливият ден ще бъде, когато видя, че Христос живее във вашето съзнание. Бъдете уверени, че той ще бъде най-щастливият ден в живота ми[88]”! Изпълниха ли днешните му последователи тази молба-надежда? Отговорът е – твърдо не! Има една мярка за всичко: „По делата ще ги познаете”. От повествованието по-нататък ще стане видно колко объркани, неадекватни, глупави и на моменти дори сатанински са тези дела в днешното общество „Бяло Братство”.

Не по-добро е състоянието и на световното Антропософско общество, което постепенно губи жизнените си сили като „съсъда”, през който е „отредено” да действа съществото „Антропос-София” и самият Михаил. А за останалите духовни течения направо не ми се говори – там положението е трагично-инфантилно.

От 15. до 18. век Архангел Михаил направи обзор на цялата Божествено-човешка мъдрост от Атлантида насам и трансформирайки я в Христос, започна в Слънчевата сфера да „преподава” (инспирация) езотеричното християнство пред безброй развъплътени човешки души и свръхсетивни същества. В края на 18. век това ново Християнство беше „прожектирано” (имагинация) по-долу в лунната сфера, а в началото на 20. век слезе на Земята през Рудолф Щайнер, който не само го изговори, а приложи на дело в собствения си живот. По същото време от Провидението слезе самият Бодхисатва, който не само говореше десетилетия наред, а като Щайнер нагледно показваше изговореното в земния си живот. Щайнер се издигна до Провидението, а Беинса слезе оттам. Щайнер ни връчи „ключа” за разбирането на Христос, а Бодхисатвата държи „ключа” към Спасителя в душата ни. Целият цикъл на собственото ни развитие беше демонстриран на практика и затова вопълът на много човеци: „Защо Боговете не се намесят, не виждат ли какво става долу?”, е лишен от основание. След споменатите две жертви на Беинса и Щайнер, Христовите духове се намесват само ако ги потърсим по правилния начин. Щайнер поясни: „Те се намесват в тази степен, в която ние имаме мъжеството да им се открием. Но първо сме длъжни сериозно да овладеем разбирането за нещата”. А на друго място предупреди: „Все по-малко и по-малко ще бъде числото на хората, можещи да разберат Християнството, без да преминат през Духовната наука[89]”. Беинса пък каза за своите беседи, че „всичко, което се дава в тях, не е само в думите. Много работи остават запечатани. Само който ги е преживял, възприема тези работи[90]”.

С малки изключения хората се уплашиха от разбирането и преживяването на Христовата Мъдрост, слязла чрез двамата Му пратеници и злото излезе на „сцената”. Всеки се пита: „Откъде дойде това зло”? Ами от неразбирането и мързела в духовния живот на земното човечество! „Злото е само на Земята[91]”, беше уточнил Учителя, а Щайнер най-сериозно удари „камбаната” с думите: „Досега космическите сили бяха способни да коригират крайното изкривяване на образа на нашата човечност, но в бъдеще тези космически сили няма да са достатъчни[92]”.

Тук ще разгледаме още една проява на неразбирането и неприемането, от която „изкривяванията” ще бъдат дългосрочни. В края на века трима души бяхме седнали на по чаша чай във варненския „Фестивален комплекс” и водехме особено съдържателен духовен разговор. В определен момент духовните сетива на един от нас се задействаха и видя как отгоре трите ни ангели-хранители просто тържествуваха. На отсрещната маса седяха също трима човека, водещи тривиален разговор. Техните „хранители” бяха клюмнали – почти заспали. Антропософията е езикът за връзка с духовете и е нужна за душата, както хляба за тялото. Когато се превърне за нас в онази атмосфера, без която душата ни просто не може да живее, ангелът-хранител се повдига към по-горни нива и сваля надолу нови Откровения тайни, а те са истинското ни „оръжие” срещу злото. Ангелът на неантропософа потъва надолу и става изключително трудно да бъде „събуден” в следващата инкарнация. Как един „заспал” ангел да води човека през всичките му земни животи?! Всъщност, човеците разделят ангелите на две царства и предизвикват огромен хаос в кармическите връзки, затруднявайки извънредно много работата на Господаря на Кармата.

Но има и друго. През 20. век ангелите-хранители усърдно се опитваха да внедрят в астралното ни тяло три импулса по време на будния живот. При това – във волята. Процесът трябваше да приключи до края на века. Дали хората знаеха какво се случва с тях, нека всеки сам си отговори! Така или иначе, ангелите свършиха своята работа, но импулсите бяха отпечатани не през деня, а когато спим. Тогава обаче в леглото са останали само физическото и етерното тяло. Там получихме импулсите, но без да участваме съзнателно в изпълнението на трите цели, които ангелите искаха да постигнат. Тези цели се изродиха в нещо ужасно, с което не само се „разстила килима” пред Ариман, но самият Сорат подготвя злата човешка раса – „мъртвите” – в три направления:

І. Първата цел на ангелите-хранители – за бъдещото братство между хората на основата на Любовта, се изроди в гибелна злоупотреба със сексуалността, предизвикваща опасно отравяне на кръвта, където пулсира Аза и се проявява една част от неговия контрол върху живота ни. Вместо истинско братство на телата, за „отровените” се заличава разликата между Ангела и дявола, което си е чист Азов вампиризъм.

ІІ. Втората цел – да виждаме един в друг скритата си Божественост и душите ни да общуват на основата на Мъдростта напълно свободно, без нуждата от какъвто и да било посредник – религиозна институция, духовна общност и т.н., се изроди в злоупотреба в медицината. Отровните „лекарства”, „разгадаването” на генома, клонирането на животни от „учени” със замъглено съзнание са стъпките, водещи към блудството с медицината, наречено физиологичен демонизъм, което напълно отхвърля Божествената Мъдрост, вложена при създаването на човека.

ІІІ. Третата цел – чрез мисленето да преминем пропастта и стигнем до живот в Духа, до Истината за Духа, се изроди в отключването на огромни механични сили. Днешните роботи, интернет, мобилни апарати и други подобни „постижения” са огромна сатанинска мрежа, в която „живеят” свалените от Михаил „духове на мрака”. Да си припомним пророчеството на онзи монах[93] отпреди няколко века, който, поглеждайки към бъдещето и седящите пред телевизорите хора, е казал, че „Сатаната говори от една кутия, а рогата му са на покрива”. Скоро след навлизането в България на съвсем новата „кутия” интернет, слушах интервю със специалисти в тази област. С тревога те констатирали, че системата проявява симптоми на собствен живот, вън от контрола на човека. „Разум”, различен от човешкия. Не Дух, а механичен окултизъм, изцяло обслужващ интереса, егоизма на човека.

„Науката нищо не казва. Човешкият Дух е, който казва[94]” – почти гневно изрече Беинса. И продължи: „Вие като християни трябва да премахнете частната собственост. Тя е велико зло. Славяните трябва да дадат пример с какво да се заменят парите, интересът[95]”! Колко радикално звучи! Само не си мислете, че илюзията, наречена „Анастасия[96]” чрез „родовите имения” ще изпълни волята на Небето. Далеч преди „нея” на Запад Рудолф Щайнер положи основите на биодинамичното земеделие като преход към изреченото от Учителя. Но и в двата случая има частна собственост, пари, интерес. Вече подчертахме, че „летвата” на Учителя е много високо поставена! Тя ни връща към изречената от Бога повеля: „Моето Царство не е от този свят. Търсете първо Царството Божие, а всичко останало ще ви се даде”. Къде се намира „Царството”? Беинса отговаря: „Христос, това е Божественото Начало, което трябва да се пробуди в Душата. Царството Божие е вътре във вас. Всички вие съставлявате Царството Божие на Земята, затова именно Христос казва: „Във вас е Царството Божие[97]”.

Както по-преди споменахме, душата е Божественото в нас, но тя може да преживее своята Божественост чрез Аза. В него се спусна на Петдесятница носеният от Духа „Миров Аз” под „формата” на Христов импулс. Няколко пояснения: Макрокосмическият Христов Аз само веднъж се инкарнира изцяло в плът и после се „завърна” в ложата на Бодхисатвите, „откъдето” ръководи Божията Творба. Това, което живее в човешкия Аз, е Христовият Азов импулс и след Петдесятница душата може да преживее своята Божественост именно чрез Него. Щайнер казва: „Истинското действие на Христовия Импулс се явява едва тогава, когато Той действа вътре в човешката душа, а не отвън[98]”. Само че в нас Той е „затворен” в трите ни тела-“черупки” и трудно Го намираме. Когато говорим за онзи етерен кръг около Земята, наречен „Шамбала”, там най-външната „черупка” – физическата, я няма и Импулсът „диша” далеч по-свободно. А когато говорим, че Спасителят е новият Дух (Аз) на съществото Земя, това не означава, че Макрокосмическият Му Аз е „окован” в нея. Изтеклата кръв на Голгота „вкара” в Земята Христовата Азова Сила като Импулс за постепенното превръщане на планетата в Слънце.

Каква е нашата роля в това одухотворяване през следващите 6000 години, когато ще приключи голямата Следатлантска епоха? Дотогава ние, човеците, трябва да изградим три свръхсетивни обвивки с център Христовия Импулс, в които ще встъпи самият Спасител в своя висш аспект, като представител на Макрокосмическия Принцип на Аза. Астралното тяло за Христовия Импулс формираме с моралните постъпки на удивление, доверие, благоговение, вяра, т.е. чрез това, което образува пътя към свръхсетивното познание. Етерното тяло формираме чрез делата от любов, а чрез съвестта формираме онова, което съответства на човешкото физическо тяло. По този начин ще изграждаме реалното Братство на Земята, обединено от обща карма, изцяло носена от Макрокосмическия Христов Аз. Гьоте нарича това ново, реално съществуващо в света сетивно-свръхсетивно същество с името „великия Безсмъртен Индивидиум”. След около 6000 години Христос ще стои пред вратата на „Индивидиума” и ще види дали сме го приготвили за Него в тази степен, че Гласът Му, обърнат към човечеството от света на Провидението, да бъде чут и Той да встъпи в приготвените обвивки. „Аз удържах победата на Духа и седнах с Моя Отец на неговия Престол” – е написал Йоан в „Апокалипсиса[99]”. Който, в края на Седмата културна епоха, не ще се извиси до преживяването на „седящия на Трон” Христос в обкръжението на своите обвивки, въобще няма да „влезе” в „Индивидиума”, т.е. в „Новия Ковчег” и ще изгуби всякаква надежда да преживее правилно Великата Катастрофа, с която ще приключи Голямата Следатлантска епоха.

Вдъхновяващо бъдеще очаква човека, ако съумее да трансформира телата си в истински „храм”, в „трон” за Христа. Там, откъдето дойде, Беинса винаги съзерцава „седящия на Трона” в пълната Му слава и величие! Пълна, защото Христос е „Първородният, който е развил и проявил всички Божествени добродетели, който е приложил всички Божествени закони[100]”. С това изключително Откровение, Бодхисатвата ни каза в прав текст, че за по-малко от три години земен живот, Синът от Светата Троица изяви пред хората и Боговете общия ни Отец в цялата Му пълнота!!!

Оттогава, за Висшите Йерархии същества Голгота се превърна в нещо като „религия”, в нещо непостижимо, във вечния извор на Силата, с която да продължават изпълнението на Божия План. С типичния си размах, Учителя изрече: „Пропътувайте цялото Небе, цялата Вселена, обиколете всички светове, навсякъде ще ви кажат, че Бог е Любов[101]”! Голгота е върховното проявление на Божията Любов, на Божията Пълнота! Подражавайки на Христа, Беинса слезе в мрачните дълбини на плътта, за да ни посочи Пътя към тази Любов!

Няколко години по-късно, лично щях да я поискам от него. Но преди това трябваше да нарамя кръста си и тръгна към моята Голгота, правейки първите крачки по пътя на ученичеството.

СВЕЩЕНИЯТ ИМПУЛС

След „връчването” на „ключа”, наречен „Бодхисатва”, Духът ускорено започна да реди ситуациите. През септември ми позвъни жената, която беше организирала предните години лагера край Варна и каза: „На Братското лозе стана дума за някакви две деца Исус. Знаеш ли нещо за това”? „Не само че знам, но познавам и хората, които могат да вземат отношение по въпроса” – отговорих веднага. „Добре тогава, искаш ли да направим един цикъл от лекции? Аз ще го организирам под „шапката” на центъра „Изгрев” – ми каза тя. „Съгласен съм, но ако аз определя хората, които ще говорят” – беше единственото ми условие за реализиране на идеята.

И тъй, една септемврийска вечер пет човека се събрахме в символа на ариманизма – „Макдоналдс”. Дойдоха организаторката, оня „брат”, дето започнал да разбира Учителя чрез Антропософията, една млада жена, запозната също с двата импулса, съпругата ми и моя милост. Беше поканен и човекът, който ме насочи към Духовната Наука, но не дойде. Организаторката се просълзи, споделяйки разочарованието си от провала на лагера, престанал вече да съществува. Посочих причината: общуването в Името на Единния Бог е безплодно и обречено на провал, ако преди това не се осъществи обединението на душите около Христос. И до ден днешен тя не разбира какво ѝ казах, но все пак заедно с добрите духове започнахме обсъждането. С тяхната осезаема помощ формулирахме седем теми, като се започне от Светата Троица, преминем през същността на човека, Христовите Мистерии и Злото, за да приключим с българите и тяхната мисия. Предложих първата и последната лекция да ги изнеса аз, а „брата” и младата жена да си поделят останалите. Увъртайки, те отказаха. Явно усещаха, че не са готови за такова изпитание. Беше решено и седемте лекции да бъдат мое дело. Казано направо: вътрешно знаех, че мога и трябва само аз да говоря, но нарочно им предложих част от работата, защото исках да реализираме общо дело во Христе. През следващите години също опитвах под различна форма прилагането на този принцип, но обикновено срещах неподготвеност.

Както и да е, останах сам. Започвах в средата на октомври, но не намирах достатъчно време за подготовка. Външните ангажименти изпълваха ежедневието ми. Трябваше да поспра и се концентрирам върху духовното. И тогава „отгоре” ми изпратиха кърлежа – от онези, дето ухапват, вкарват си отровата и изчезват, а човек не знае, че започва да умира. Бях забелязал една пъпка близо до слабините, която нарастваше, но я отминавах без особено внимание. Чак когато мускулите и костите започнаха да се „вдървяват”, си измерих температурата и като видях показанията, отидох при личната си лекарка. Показах пъпката. „Откога я имаш?” – тревожно прозвуча въпросът. „Отдавна” – доста нехайно отвърнах. „Отивай веднага в инфекциозното на Окръжна болница!” – нареди тя. Там старшата сестра ми е позната и като разбра защо идвам, без заобикалки констатира: „Ако беше закъснял още два-три дни, щяхме да те опяваме. Вземай антибиотици, десет дни болнични и си изследвай черния дроб, защото при марсилската треска по време на инкубационния период той се разпада. Дано да не е късно вече”! Само през първите два-три дни изпих няколко хапчета и болестта се „пресече”. В кварталната поликлиника ми направиха някакви изследвания на кръвта и когато личната лекарка видя резултатите, изумено възкликна: „Това не може да бъде! Как си жив изобщо”? Стойностите били далеч от нормалните. „Иди във Военна болница да си изследваш черния дроб” – ме посъветва и тя. „Няма да отида. Не ми е време да умирам” – уверено отвърнах. И досега не съм отишъл. Знаех защо се появи кърлежът – да чета. Зарових се в енциклопедията на Бондарев и много други книги – основно от Щайнер. За кратко време трябваше да синтезирам седем лекции от огромен материал в логическа последователност една след друга. От минали инкарнации притежавам изработена способност веднага да улавям най-важното, но непрекъснато усещах присъствието на невидимата „ръка”, която ме водеше през лабиринта на познанието.

В края на десетте активни болнични дни бях готов да изляза на сцената. Още след прочитането на „Завещанието…” от Бенитес, с абсолютна категоричност заявих на духовния свят: „Един ден аз ще говоря на хората за тези неща”! Трябваше само да дойде моментът. Предишните ми публични изяви просто „анонсираха” наближаващото. През октомври навършвах 43 години, а Щайнер посочи, че тръгването по пътя на ученика е най-благоприятно след 42-та година, защото развитието на Духа-Себе (Манас) е целта на съвременното посвещение. Съзнателната душа беше в достатъчна степен изградена и Духът можеше да действа през аза, вадейки навън съкровищата, които душата крие от незапомнени времена в себе си. Азът беше „избухнал” и можеше да контролира процеса. Предстоеше най-вълнуващият период от живота ми – живот с Духа!

С красиви и вдъхновяващи думи, разкриващи мистерията на близкото бъдеще, Учителя се обърна към човечеството, заявявайки: „Досега човешката душа е напъпвала, тя е достигнала да стане пъпка. Но в нашата епоха тази пъпка започва да се разтваря. Туй разцъфтяване на пъпката-душа е един от най-великите моменти в Космоса и се нарича разцъфтяване на човешката душа. Всички възвишени същества в Божествения свят очакват с трепет разцъфтяването на човешката Душа. Те знаят, че в нея са написани всички прояви на Бога, че в нея е вложено всичко онова, което е станало преди тях, което сега става и което ще стане в бъдеще. Те знаят, че човешката душа е една свещена книга, в която Бог по особен начин, непознат за тях, е написал развитието на цялото битие. Затова с такъв свещен трепет те очакват разцъфтяването на човешката душа. Цветът, в който ще разцъфти тази душа, ще блесне във всичката си красота и Бог ще влее в него своята Светлина и своята Любов. А в човешката душа има такава красота, както в никое друго същество на света. Щом се разцъфти човешката душа, тогава всички ангели, всички служители на Бога ще дойдат. Те от незапомнени времена очакват разцъфтяването ѝ, за да вкусят от нейния нектар. А със своето идване, те ще донесат новата култура, която аз наричам Култура на Любовта. Когато Христос слезе на Земята, Той слезе да помогне именно на човешките души. Защото всяка душа, която е слязла на Земята, има една съществена задача, която сама трябва да разреши[102]”.

Ако човек открие тази задача и започне да я изпълнява, ще разбере и думите на „преждевременно” родения апостол Павел, отправени към коринтяните в първото му послание към тях: „Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза; защото едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание, чрез същия Дух; едному – вяра, чрез същия Дух; другиму – дарби за лекуване, чрез същия Дух; едному – чудодействия, другиму – пророчество, едному – да различава духовете, другиму – разни езици, а другиму – да тълкува езици. Всичко това го произвежда един и същият Дух, като разпределя всекиму поотделно, както си иска[103]”. Христос е „общата полза” и знаех, че ще говоря за Него до края на живота си, но по-важното е не да говориш за, а от Христа, да се сливаш все повече и повече с Него. Тогава ставаш осъзнат носител на „Аза на човечеството” и се превръщаш в представител на човешкия род, който може да запълни „празнотата” на световните събития относно определени еволюционни импулси. Какво означава ли?

Всяка епоха носи със себе си определени импулси, които трябва да се разгърнат на външен план – т.е. има „празнина”. За да стане, са нужни хора – двигатели на събитията, които да я запълнят. Те донасят от миналите си животи импулси от най-висок ранг, предназначени да попаднат във въпросната „празнина”. „Да бъдеш във вътрешен, дълбок смисъл човек, означава да се свържеш с това, което новото Откровение на Небето иска от земното развитие – само в това се заключава цялата работа” – формулира новата ситуация Щайнер. А Беинса поясни: „Тези, които приемат новите идеи, са приготвени не отсега, а от памтивека. Те са напреднали Души, приготвени. Всички неща са на мястото си[104]”. В известен смисъл тези Азове сами избират момента на инкарнацията според вътрешните си заложби и качества и според тях оформят онази вътрешна необходимост, проличаваща впоследствие в техните действия.

Съществува голяма разлика между външната физическа необходимост и духовната необходимост. Всички свободни импулси идват от Духа. „Най-голямата свобода е налице тогава, когато човек върши това, което е световно-исторически необходимо[105]” – са думи на Щайнер, които, изречени по друг начин, откриваме и на гроба на Учителя: „В изпълнение волята на Бога е силата на човешката душа”. Ето как свободата и необходимостта се преплитат най-тясно.

„Разчитането” на волята Божия и нейното изпълнение създават огромен проблем пред днешния материалистично мислещ човек, защото изискват развиването на ангелско съзнание. Ние се намираме по средата между животното и Ангела, между безсъзнателното и по-висшето съзнание. За Ангела е важно намерението, а не как ще бъде изпълнено. Дори Елохимите първо създадоха Светлината (Света), а после видяха, че е нещо добро. За човека първа е представата – например за дадена сграда, която ще се изгражда на физически план – докато за духовните същества първо е намерението, а Духът определя начина за изпълнението и какво ще се получи като резултат. Отварянето към потока на духовните необходимости и оставянето те да преминат през нас предполага да притежаваме безграничното доверие, каквото имат Ангелите. Доверието идва, ако сме убедени, че намерението е правилно, а то води до правилните действия. В правилното намерение можем да вникнем единствено по духовен път чрез мислене, изградено върху Истините на Антропософията. Едва при наличието на такова мислене – наречено от Щайнер „чисто” – спасяваме собствения си Аз и пораждаме импулс за действие, създаващ онази Реалност-Любов, която можем да пренесем и след смъртта, а на земен план предотвратяваме душевно-духовната си смърт и превръщането ни в „крачещи мъртъвци”.

При мен тази „желязна” схема проработи малко по-различно. Когато излъчих своето правилно намерение да говоря за Христос, нито бях чел Антропософия, нито бях чувал за „празнините”, но знаех, че нещо много важно липсва на света, от който се бях отрекъл! Самото отричане „извика” по духовен път идеята за „липсата” и последвалото я правилно намерение. Беинса и Щайнер бяха предсказали, че в края на 20. век всички Учители на човечеството ще бъдат инкарнирани, за да се даде по думите на Щайнер оня „последния, ако мога да се изразя така, свещен импулс за по-нататъшното развитие на духовния живот на Земята[106]”. Импулса Щайнер определяше и като „връх на Антропософията”, т.е. на практикуваната Мъдрост.

Тези неща по-късно ги научих. Сега – през октомври 2000-та година – го имаше правилното намерение, а какво щеше да последва, си нямах представа. Тогава, вечерта преди първото ми излизане пред хората, звънна телефонът. Беше младата жена от срещата в „Макдоналдс”. С предупреждаващ глас тя каза: „Получи се известие за теб „отгоре”. Духовете питат, готов ли си за предстоящото”? И затвори телефона. За около 20 минути се обърнах навътре, търсейки опора в Аза. Знаех, че тръгна ли, връщане назад няма. Без да го разбирам напълно, чувствах, знаех, че започвам нещо, което никога не е правено на Земята. Напред беше тъмно. Няколко години по-късно, на два пъти в различни ситуации попитах духовния свят, как ще се развиват нещата по-нататък. Моментално реагираха с отказ: „Каквото вие направите”.

Учителя казва: „Във всяка работа вземат участие много същества – всеки има своя специфичен дял. Обаче, ако човек пръв не започне работата и другите няма да работят[107]”. „Отгоре” чакаха моето решение, за да се включат и започнем практическото реализиране в новите условия на Братството между човеците и Боговете – на „Мировото пладне”! Правилно еволюиралите същества зачитат неприкосновеността на човешката свободна воля, защото само свободната постъпка е постъпка от Любов и чрез нея превръщаме стария Космос на Мъдростта в нов Космос на Любовта – бъдещия Духовен Юпитер. Беинса поясни: „Бог е предвидил условия за вашето умствено, сърдечно и духовно развитие, но въпреки това е оставил един специфичен кръг на дейност изключително за вас, в който Той никога не се намесва. Това е областта, в която човек е свободен[108]”. А на друго място доуточни: „Бог сам може да оправи човечеството, да подобри света, за което има свой план, но в тази работа Той оставя дял и за човека[109]”.

В този момент душата ми започваше да „разцъфтява”. Щях ли да ѝ позволя? Намерил опора в Азът-Христос и с огромно доверие в Него, си казах: „Тръгвам, пък каквото ще да става”! Пътят към Духа беше разчистен. Стартираше обещаният импулс! Но защо казвам „към Духа”, а не към Сина или Отец?

Тук се докосваме до християнското, а не източното разбиране за кармата. Както навсякъде, така и в полето на кармата се различават три области, свързани с действието на силите на Светата Троица. Когато действат силите на Отец, тя се изживява като железен, като природен закон и човек нищо не може да промени, освен да се опита да намери сили и понесе тази карма. В негативен смисъл „шамарите” са катастрофи, природни бедствия, нелечими заболявания, но както ни успокоява Учителя, „главите ви ще побелеят, докато разберете, че всичко е за добро”. В подобни „нещастия” действат съществата от първата йерархия – Престоли, Херувими и Серафими. Друго тяхно действие е раждането ни в дадена страна и от дадена родителска двойка. Те стоят зад „случайната” среща между двама души, от която може да се роди ново семейство, съвместна работа или да научим за Антропософията, както се случи с пишещия тези редове след срещата му с онзи антропософ.

А как действат силите на Сина? Веднага след „случайната” среща, ние сме свободни да решим как да формираме по-нататък нашите отношения. Миналото ни е свързало – това са силите на Отца, но какво ще направим от тази среща, зависи от нас. Имаме нова задача: метаморфоза на старото в нещо ново чрез съвместната ни дейност. Ние трябва да платим за кармата от Отца, но за това има много пътища и в тях действа Христос – Господарят на Кармата, Който не я отменя, но ни дава възможност да я преобразим по такъв начин, че изживяването на индивидуалната карма да не бъде само за наше добро, а за доброто на цялото човечество.

След като чух за Антропософията, започнах усилено изучаване. Всичко прочетено, научено и изживяно от преди не само метаморфозира в Спасителя като един дълбоко оздравяващ процес, но неминуемо породи импулс за даване, за жертва към хората, който е Импулса на Сина. Човек започва да се познава като същество, водено от все по-нарастващото „вътрешно Слънце” Христос, за което спомагат свързаните със Слънцето същества от втората йерархия – Власти, Сили и Господства, представляващи силите на Сина в нашия Космос. Именно на тях ние можем още след 42-та си година да връщаме – но в нова форма – това, което те самите са ни дали в по-младата възраст. Въпреки многократните ми подканяния, другият участник в спомената среща не пожела да се отвори за по-активна обща работа во Христе, постоянно изтъквайки „действието на кармата”, т.е. оставайки до голяма степен вече ненужно на първото ниво (Отец) и не позволявайки на Христос да я преобрази. В резултат, животът му се усложни извънредно много. И други антропософи не разбраха думите на Щайнер, че Антропософия „може да се развива само на основата на братството”, което все пак не се състои само от „Антропософското общество”. Учителя го формулира по друг начин: „Хората страдат не от това, че вървят в Христовия път, а защото не вървят в тоя път[110]”.

Тогава и третата област на действие на Светия Дух в кармата остава недостъпна. Вече не говорим за преобразуване на старата карма, а за създаване на съвсем нова карма. Принципът на Светия Дух в нашия Космос се представлява от третата йерархия същества – Ангели, Архангели и Архаи. Те могат да водят човека правилно през следващите културни епохи и да му помагат непрекъснато само ако той иска, може и извършва дела, които никой не е вършил и друг няма да извърши по начина, по който той го прави, защото идват по пътя на Духа от собствената му същност – от душата, а тя е уникална! Самото действие Щайнер го нарече „действие от морална интуиция”, а за пътя на Духа Беинса каза: „Християнството е наука, която посочва как хората трябва да излязат от този свят. То е тесен път – тесен, за да може само един човек да мине през него. Истинският път няма пътеки. Път, който има много пътеки, е път на света. Път, който няма никакви пътеки, е път на Духа[111]”. Стъпвах на него и затова беше толкова тъмно напред. Но само в такива условия „свещеният импулс” можеше да се излъчи – първоначално, повече като „връх на Антропософията”, а по нататък – в самата си същност, като синтез в Аза на двата езотерични християнски импулса на 20. век.

В предстоящите седем лекции Антропософията почти напълно доминираше. Кое обаче беше новото? Азовата Сила, Огънят, идващ от Бодхисатвата! Щайнер беше казал, че „не е толкова важно какви истини съдържа Духовната Наука, а как са изречени”. Нали си спомняте: „Чрез думите да достигнем до вътрешно преживяване на Духа. Това е тайната на съвременното посвещение[112]”. Думи, наситени с Истина и Огън, думи, изпълнени с Дух, чрез който Антропософията се новоражда в човешкия Аз като Христова Любов. Всеки може да изживее лично „върха на Антропософията”, ако „завърти ключа”, наречен „Бодхисатва”. След приключването на седемте лекции, „ключът” все повече разтваряше вратата към Духа и синтеза между розенкройцерството и манихейството, водейки ме с нарастваща сила към „истинските извори на Християнството”, т.е. към Истината за Христа! Процесът протичаше в пряка зависимост и от личното ми отношение към Учителя. В деня на лятното слънцестоене – 22.06.2002 г. – в Пловдив изнесох лекцията „Истинският Христос”, въпреки, че Спасителя все още не беше заел в моето съзнание „полагаемото” Му се място. Помня как подкрепящо ме гледаше Учителя от портрета – окачен горе на балкона – преди да изляза и пусна в действие „Огъня”. От този момент аз започнах да го обичам! Скоро след това имах лична среща с него, за която ще стане дума в края на книгата, но по-важното беше, че пътят към Христос от лекцията „Азът на Бога” се съкрати неимоверно много. Точно след една година – на 22.06.2003 г., „Слънцето” Христос засия в моето съзнание с пълния си блясък като Азът на Самия Бог-Отец! „Ключът”- Бодхисатва действаше! Но това са по-сетнешни събития, а сега нека се върнем при стартирането на Свещения Импулс и отговоря в прав текст – кое все пак е новото?

Всеки антропософ би попитал: „Та нима Щайнер не е говорил одухотворено? Нима той не е първият и единствен засега човек, станал Учител на човечеството, опирайки се на индивидуалния си Аз? Нима самият той не е олицетворение на синтеза между розенкройцерството и манихейството с жертвата на Коледното Събрание от 1923 година”? Отговорът и на трите въпроса е: „Твърдо да”! Тогава?

Щайнер си замина от този свят през 1925 г., а Бодхисатвата – през 1944 г., след като през 1936 г. участва в една Христова Мистерия, променила драстично духовните условия. За нея се говори в лекцията „Втората Голгота и жертвата на Беинса Дуно”. Освен това Щайнер от малък е притежавал ясновидство и всъщност никога не е бил с материалистичен светоглед, което спестява много време и лутания по пътя към Христа, азурите не бяха се намесили, нямаше я глобализацията, „ужасните унищожителни сили” все още бяха в „зародиш”, ангелите-хранители едва-що започваха работата по внедряването на трите импулса, трагично пропуснати от човечеството и духовните същества все още движеха човешкия напредък, а слънчевото затъмнение предстоеше да замъгли съзнанието чак в 1999 г. Да не говорим за ужасния натиск на информационните технологии и медиите, правещи на „решето” етера и помитащи всякаква духовност. Щайнер е виждал всичко това, но предрече излъчването на Свещения Импулс точно на границата между двете хилядолетия. Не „позна” ли? Ами Беинса – и той ли не „позна”? Защо всички Учители от миналото ще се инкарнират и нито един няма да свърши работата и запълни „празнотата”? Условията ли бяха тежки? Че те по-леки няма да станат. Както върви светът, може ли някой да каже какво ще бъде след десет години? Ами след петдесет?

И все пак Импулсът беше излъчен в предсказания момент! От времето на Йешуа бен Пандира не знаем за нито едно вселяване на Бодхисатвата, а той слиза на всеки сто години. По косвен начин се досещаме, че е действал през Манес във 2.-3. век и затова можа да основе Манихейството. Не случайно Манес нарича себе си „Параклет”, т.е. проявление на Светия Дух, а дванадесетте Бодхисатви представляват небесната „телесност” точно на Светия Дух, пламтящ над тяхната ложа. Вече посочихме, че след основаването си през 13. век от Християн Розенкройц, розенкройцерството върви в единен поток с Бодхисатвата, за да преживеем Спасителя по Азов начин в съвременната епоха на съзнателната душа, но въпреки това Бодхисатвата нито веднъж не беше посочен открито. Щайнер нямаше право да го направи и в 20. век, най-малкото защото мисията на Бодхисатвата още не беше приключила. Самият Щайнер не можа приживе да се възползва от целия му импулс, заминавайки си преждевременно. По-късно присъстваше на беседите на Учителя по свръхсетивен начин. Ние обаче можем в променените условия да усвояваме Сила и Живот от целия импулс на Бодхисатвата, стига да ни бъде посочено кой е той – главният Христов пратеник на Земята. През 2000-та година това се случи и оттам до „идеята” за синтез с Антропософията пътят не бе дълъг. Едно е да знаеш само по принцип, че след 13. век съществува общ духовен поток, а съвсем друго е да персонализираш двата му съставни елемента и започнеш на практика да изпробваш духовното му въздействие върху себе си в новите условия, тръгвайки от дъното (комунизма) на материалистичния светоглед. Това е то новото, което никога не беше правено преди!

Сега още няколко човека го опитват. Ако Щайнер е индивидуалната утеха на Боговете, че поне един човек извърши прехода към свръхсетивния свят по правилния начин, то хората, живеещи синтеза, постепенно ще образуват онази Граалова Общност, която ще може да се изправи срещу идващия Ариман. Те ще бъдат „социалната” утеха на Боговете, че след сблъсъка с Антихриста ще има бъдеще за човешкия род. Работата по Синтеза между двата Християнски Импулса на 20. век е най-важната духовна работа днес на Земята, защото Синтезът е единствено правилния и безопасен път на душите към Духа. В него се проявява „величието на Бога”!

Как беше прокаран този път?

ПРОБИВЪТ

Към средата на октомври 2000-та година в пленарната зала на Община Варна се събраха представители на различни духовни течения, за да чуят първата от предвидените седем лекции. Говорих за Светата Троица. След края на лекцията настъпи многозначително мълчание – бяха смаяни! Не само от съдържанието, а преди всичко от тона и начина на представяне. Досега тези хора не бяха се сблъсквали с „избухнал” Аз и не знаеха как да реагират, но първата пукнатина върху леда, обхванал трайно духовния живот, стана факт. Някои „авторитети” веднага усетиха опасността и настръхнаха. С лицемерно-гневен глас един от тях извика[113]: „Как може мравката да говори за Бога”? „Който се чувства мравка, ще си остане с мравешко съзнание” – реагирах на момента. „Има голямо его и затова говори по този начин”, бе първата хула, хвърлена скоро в обръщение. До ден-днешен подобни хора не правят разлика между Аз и его поради липсата на изградена съзнателна душа. Какво всъщност се случваше?

Щайнер казва, че изразяването на съзнателната си душа днес дължим на факта, че в своята същинска природа сме озарени от едно висше луциферическо същество, което е на път да развие седмия си основен член (принцип). Такъв човек действа с вдъхновение, „отваряйки нови пътища, давайки тон в някоя област на живота”. По този начин се издига пророчески до своите пети, шести и седми принципи. Същностно те ще станат наше притежание в следващите три еона до Вулкан, а сега само ги подготвяме и евентуално се докосваме до тях. Благодарение на съвместната ни работа, луциферическото същество също се издига в своята еволюция, срещайки в нас Христовия Азов Принцип и намирайки правилната връзка с целия добър Космос – едно истинско благословение за него! Хората имат дълбоко погрешно отношение към Луцифер и неговите войнства, които работят на полето на човешката душа. Преди десетина години на два пъти по категоричен начин „отгоре” не ми разрешиха да говоря за него пред спонтанно възникнали малки групички слушатели. И в двата случая по еднакъв начин сякаш „усукаха” ларинкса ми и сричка не можех да произнеса. От позицията на разсъдъчната си душа исках да кажа, че той има свободна воля и следователно сам е предизвикал падението си на Старото Слънце. Все още бях глух за предупреждението на Учителя: „Причината за падението на Луцифер за вечни времена ще остане една от великите тайни. Със злото могат да се занимават само Великите души[114]”. Нека да се знае: както добрите Богове, така и „тъмните” същества нямат свободна воля, а изцяло изпълняват Божия Промисъл. Дали „тъмните” ще ни въздействат сриващо или въздигащо, зависи единствено от самите нас. „Никой не може отвън да те поквари, ако ти не пожелаеш. Това е великата свобода, предоставена на човека от Първото Начало[115]” – категоричен е Учителя. Отричайки огромната жертва на Луцифер, с която започна въвеждането в нашия Космос на принципа на свободата, аз се канех да му вменя също толкова огромна вина. Една от многото мистерии, разбулени от Щайнер гласи, че благодарение на хилядите човешки жертви в Името на Христос, от 20. век Луцифер е изкупен и озарява пътя на всеки истински търсещ, който жадува да узнае най-дълбоките космически Христови тайни. Но знаем, че това е задача на Светия Дух и затова неистината за „вината” на Луцифер щеше да бъде насочена към Духа от Петдесятница. Боговете ме предпазиха от сериозен грях! Чак когато разбрах „носителя на светлина” и го заобичах, „отгоре” ми разрешиха да изнеса лекцията „Луцифер и Свещения Граал”.

До нея обаче трябваше да „изтече доста вода”. Сега бях в началото, върху което силно влияние оказа „Откровението…” на Бенитес. Чрез подчиненото си същество Луцифер ме поведе към намирането на Космическия Христос като самия Син от Светата Троица, за да може Висшият Аз (Духът-Себе) да прокарва все по-широка „пъртина” през съзнателната ми душа в периода между 42-та и 49-та година, който също беше разполовен на две: в началото му дойде вестта за Бодхисатвата, а в средата вече знаех, че Христос е „Синът” и „Азът на Бога”. Както първият път, така и сега позвъних на същия човек със същите думи: „Той е”! За личното усвояване и на тази вест му трябваха няколко години, но така е правилно да се постъпва, защото дори Беинса и Щайнер не желаят безпрекословно да се съгласяваме с всичко, изнесено от тях, а да го „проверяваме”. Как да стане ли? Ако все по-задълбочено изучаваме двата импулса, ако полагаме непрекъснати усилия да следим с будно съзнание целия духовен живот на епохата и го съпоставяме с тях, ако разширяваме съзнанието за Христовото присъствие чрез лично усъвършенстване и мъжествено се отваряме към подчинените Му Същества за съвместна работа, те непременно ще се „обаждат” и потвърждават по техния си начин истинността на Антропософията и Словото на Учителя. Има обаче едно но: горното може да го прави само изградената съзнателна душа. Приемането на „обажданията отгоре” с разсъдъчната или дори със сетивна душа води до големи изкривявания в разпознаването на различните импулси.

Тези проблеми много добре си личаха в присъстващите на лекциите. Още за второто ми излизане, посветено на „Човека”, организаторката спешно привика „подкрепления” с цел да снижат „летвата” към познатата духовна „мъгла” и ако може да ми запушат устата. Не само че не успяха, но ставаха още по-смешни в Светлината на величествените Антропософски Истини, представени по категоричен и новаторски начин. За пръв път в живота си присъстващите чуваха, че човекът заема централно място в Божията Творба, към който с надежда и огромен интерес гледат всички Висши Същества. Щайнер обобщава: „Целият свят, с изключение на човека, е загадка, същинската мирова загадка, а човекът сам се явява решението[116]”. А Беинса конкретизира, че човешката душа е ключ за разбирането на Вселената. Тази вест развълнува някои души и ги изпълни с благодарност, докато „знаещите” се изпълваха със завист, злоба, гняв, отхвърляне.

Учителя казва: „Когато човек изпълнява Волята Божия, Бог воюва заради него. Когато Духът проникне в човека, той непременно ще се прояви. Няма сила в света, която може да му попречи, защото това е Волята Божия. За да се реализира едно Божествено желание, всички световни закони рухват. Работиш ли за Него, всички работят за тебе и ти си възприемчив към енергиите, идващи от целия Всемир. Когато Бог ти проговори, всички ще се съберат около тебе. Когато се открие извор, всички отиват при него[117]”. „Изворът” обаче намират само „нисшите духом”. Не простите, неуките – както обикновено се тълкува „нисшите” – а жадуващите за Духа в съвременен смисъл. Учителя направо си го каза: „Трябват ми хора, които могат да мислят”. За съжаление повечето от присъстващите не искаха толкова да мислят, а предимно да чувстват. На душевно ниво азовата искра припламва, но тя е само моментен фойерверк, угасващ съвсем скоро. Отделни хора ми споделяха, че след лекция сякаш не стъпват по Земята, но после материалното отново ги повлича към себе си. Следи по душите им остават, но моята цел е Азът на другия да бъде запален с Огъня на Христовата Любов и повече да не му трябват „дърва” отвън, а „горивото” да идва от Духа вътре. Такъв Аз също става „извор” за други „низши” духом. Всеки е длъжен сам да измине пътя си до Огъня, а моята роля в случая „катализира” процеса. Още в началото дойдоха няколко „припламнали” жени с молбата да им стана нещо като „гуру”. Отказах веднага с аргумента, че искам те самите да си бъдат „гуру”. След Петдесятница на мястото на външния „гуру” завинаги застана вътрешният водач Христос. Който Го потърси истински, не само ще Го намери, но ще разбере и онези няколко думи, споделени от Щайнер за собствената му мисия чак в края на живота:

„Аз искам да запаля всяко човешко същество

с космическия дух

За да стане пламък то

И да разгърне с огнена воля

същността на съществото си[118]”.

Чак в 2008 г. срещнах това стихче, но още в началото на моята мисия исках същото! Разбира се, намирането на Христа и реализацията на предначертаното „отгоре” протичат по различен начин, но всеки, тръгнал по този път, с удивление констатира, че започват да му се случват подобни на онези от Поврата на Времената събития, но в съвременен вариант и на по-друго ниво, което е знакът, потвърждаващ правилността на посоката. Беинса също ни подсказа: „Във всяка душа и във всяко сърце трябва да се роди Христос. И когато се роди Христос за вас, тогаз ще бъдат там и Ирод, и Пилат и първосвещеника Кайяфа[119]”. Всъщност, Спасителят първо се срещна с Кайяфа, после с Пилат, който пък Го препрати към Ирод. Това се случи преди 2000 години, а какво ни говорят трите възлови образа днес?

Кайяфа е облечен в ариманически черна роба. Той символизира старата духовност, когато Изида (Небесната София) беше „забулена в черно наметало” и достъпът чрез нея до Христос минаваше през посвещение вън от тялото.

Пилат е облечен в бяла тога. Той символизира началото на християнството, когато „покривалото” на Изида падна след йерофантския Христов вик (Лазаре, излез вън!) и тя ни се яви с бяла дреха в образа на Дева София (Богородица). Мария е първото човешко същество, пронизано изцяло от Силите на Небесната София и то намирайки се в тялото, т.е. с будно дневно съзнание. Исус беше тръгнал към река Йордан, за да приеме Макрокосмическия Христов Аз, а в този момент „майка” му чрез собствената си трансформация чак до физическото тяло, пророчески ни демонстрира не само Силата на Премъдростта Божия, но и Истината за Силата на Христовия Аз, Който единствен може и ще ни направи след няколко хиляди години свободни от плътта, превръщайки я в Любов.

Ирод е облечен в червена луциферическа тога, каквато сега носи Дева София и ни води към бъдещето чрез все по-пълното вникване в Христовата Мистерия.

Днес „Кайяфа” символизира принципа „Отец”, т.е. цялата минала духовност, спъваща ни като езичество. Юдаизъм, мюсюлманство, кришнари, будисти, йоги и т.н. – всички те са „Кайяфа”.

„Пилат” е принципът „Син”, но както римският прокуратор не разбра Кой стои пред него, така и днешните около 3000 християнски вероизповедания изгубиха някъде назад във времето Истината за „Сина”, Който при това непрекъснато се променя. Сегашното екзотерично християнство е „Пилат”, защото не знае пътя към Царството Небесно.

С нездрав луциферически плам Ирод жадуваше да узнае от Христос тайни за бъдещето. Днес „Ирод” символизира принципа „Свети Дух” и изкупения Луцифер, работещи за създаването на бъдещата единна „религия” на човечеството – езотеричното християнство, чиито представители са Беинса и Щайнер. Но Луцифер може да бъде много опасен, ако не гледаме напред през Христовия Макрокосмически Поглед, защото неминуемо ще попаднем в плен на гордостта, самодоволството, егоизма. Затова Беинса ни предупреди: „Днес Христос иска да обедини всички братства и религии в целия свят. Ето защо не си позволявайте да осъждате хората – вие не знаете дълбоките причини на нещата. Христовото учение иска от всички народи да направи един народ, какъвто всъщност съществува. Той е Божият народ, съставен от хора с високо Божествено Съзнание[120]”. Когато Учителя говореше на Боян Боев за бъдещото единно верую на човечеството, той нямаше предвид само „своето” учение. Когато Щайнер изнесе пред света Антропософията, той знаеше, че тя е само инструмент за изграждане на бъдещето. Единната „религия” ще бъде резултат от трансформацията в Христос на цялата налична духовност на Земята, като всеки ще даде своя принос, защото нищо не се губи, а само се видоизменя и ражда като ново. „Кайяфа” и „Пилат” ще „умрат” в Христос, за да възкръснат в Светия Дух. „Ето, всичко ново творя[121]”, е казано в „Откровение” на Йоан. Това „всичко” включва и другите две големи сфери на човешката дейност – науката и изкуството, които също трябва и ще се християнизират, за да се роди Човекът на Духа, избрал да следва Христос. За него Спасителят обеща: „Понеже, както Отец възкресява мъртвите и ги съживява, така и Синът съживява тия, които иска. Защото Отец не съди никого, но е дал на Сина да съди всички, за да почитат Сина, както почитат Отца, Който Го е пратил. Да, Аз ви говоря: който слуша Моето Слово и вярва в Тоя, Който Ме е пратил, има живот, простиращ се не във времето. Него не го засяга великото решение: той вече е преминал от смъртта в живота[122]”.

Двадесети век беше времето на великото решение, отразено в цитираната по-преди фраза: „Или с Христа, или против Него”. Към онези – заставащите зад второто, с особена сила са отправени думите на Беинса: „Ако хората не приемат Христа доброволно, цялата култура ще премине през Огъня на Любовта, но ще се пречисти и обнови[123]”. „Но това е насилие над свободната ни воля” – често съм чувал да негодуват някои „духовни” хора. Да, но тяхната уж „свободна” воля работи срещу еволюцията на човечеството. „Човечеството стои пред избора на два пътя: или по-надолу в мировата Камалока (още по-дълбоко даже от Кали юга), или нагоре към съзерцание на етерния свят[124]” – с тревога потвърди Щайнер.

Е, как днешният религиозен човек ще се издигне до съзерцание на Етерния Христос, ако си няма никаква представа за двамата Му велики пратеници в 20. век и импулсите, слезли чрез тях?! Някой трябваше да им го каже директно. Още в началото бях наясно, че тръгвам да нагазвам в най-дълбокото – в духовния живот на душите. И то с нагласата, формулирана толкова ярко от Учителя: „Ако мислите и желанията на човека не минат през Христа като през вътрешен център на човешкия живот, те никога не могат да се реализират. Следователно, каквото и да прави човек, неизбежно трябва да мине през центъра на Христовия живот. Само по този начин неговите мисли, чувства и действия ще вземат права посока на движение. Днес всички хора се намират пред този център и се страхуват да минат през него. Защо? – Нагорещен е този център[125]”.

Антропософските истини сочат към Центъра-Христос и действат ужасяващо върху удобно живуркащите в някоя духовна общност. „Казването на Истината е една операция без упойка[126]” – образно се произнесе Беинса. Оттам идва и съпротивата на различни нива. Затова Щайнер беше предупредил „изключително внимателно да наблюдаваме човешката еволюция до въплъщението на Антихриста, защото има много помощници”. Не само в науката и изкуството, където са по-лесно или по-трудно разпознаваеми, но и в религиозния живот, въпреки, че поначало той е свързан с луциферическия принцип. От Антропософията знаем, а и практиката ни потвърди, как в края на всяко хилядолетие двете „блюда на везната” се обединяват за обща атака срещу човечеството и тяхното идентифициране става още по-трудно, а точно тогава тръгна излъчването на Свещения Импулс. Какво ли ме очакваше?

Третата лекция беше посветена на „двете деца Исус” и Мистерията на Евангелията. „Отнякъде” се появи една жена, за която твърдяха, че била от по-предишните съпруги на Сергей Тороп, наричащ себе си „Висарион”. Няколко години по-късно в България пристигна и самият Тороп, за да заяви нагло в най-гледаната ефирна телевизия, че е Христос! Седящият срещу него професор-богослов от Софийския университет преглъщаше безпомощно, без да реагира по някакъв начин. На другия ден „непредвидено” Тороп дойде във Варна и пред стотина човека с много твърд тон му изстрелях: „Как смееш да се представяш за Христос?! Ти съзнателно ли лъжеш, или си откачил”? Скочиха и други – най-вече протестанти. Тоя повече няма да стъпи във Варна.

А тогава – през ноември месец на 2000-та година, онази жена с типичен руски маниер надълго и нашироко разказваше за някакви объркани лични опитности, вълнуващи единствено нея. Опонентите ми нарочно я подкрепяха да продължава до безкрайност. Присъстващите се чудеха какво става и защо не вземам думата. Виждайки, че определеното за лекцията време свършва, не издържах и високо попитах дали този словесен поток няма да има край. Жената се засегна и спря. Излязох за говоря по темата, която всички очакваха, но се представих по-слабо от предните пъти. Имах вече „обеца на ухото” – да се владея, въпреки провокациите и явната неадекватност на някои хора.

Пак по същото време във Варна дойде един известен български „духовен лидер[127]”. Пред около двеста човека, сред многото изречени безсмислици, сякаш между другото той спомена: „ Христос не е разпъван на Голгота. Умира от естествена смърт и е погребан в Хималаите”. Побеснях! Скочих и му ревнах, че само луд може да твърди подобно нещо. В действителност Ариман говореше през него, но и тази случка се превърна в „обеца”. През септември 2008 г. край Стара Загора съдбата ме срещна пак с „лудия”. Пред няколко присъстващи го попитах: „Все още ли смяташ, че Христос не е преминал през Голгота”? „Да, той е погребан в Кашмир” – последва бърз отговор. „Време ти е да влезеш в час” – студено му препоръчах. Малко преди това в своето изказване беше размахал пръст към хората в залата с предупреждението да „влязат в час”.

Една от най-трудно изгражданите добродетели е търпимостта към недостатъците на другия. Тя често се бърка със смирението, което не е пред човеците, а пред Божия Промисъл. Беинса казва: „И все пак, когато аз говоря за страданията на Христа, в моя ум изпъкват две велики качества на Христа – Неговото безподобно търпение и Неговото смирение. Благодарение на тях, Той понесе всички хули, поругания и обиди, които хората Му нанесоха. Пред всичко това Христос е останал тих, спокоен и невъзмутим, като че нищо не става. От очите Му не е капнала и една сълза[128]”. Спасителят изтърпя гаврата от човеците, защото беше смирен пред Волята Божия.

Но това не означава, че от някаква криво разбрана „толерантност” трябва да си мълчим, когато публично се говорят буквално идиотщини. Щайнер дава отговора: „Снизходителността пред човешкото несъвършенство е безгранична. Обаче там, където духовно-научната субстанция се подлага на извращение и се разрушава, там няма снизходителност”. Под маската на „толерантността” се крият всъщност малодушието и липсата на способност за различаване. Затова Щайнер предрече: „Духът няма да бъде унищожен, но само малко хора ще бъдат негови носители в бъдеще”.

След относително по-слабото представяне на третата лекция, предстоеше централната четвърта, която подготвях като за „световно”. Беше насрочена пред Рождество, но с тема „Мистерията на Голгота”. Два дни по-рано „отгоре” съвсем „лекичко” ми намекнаха за нови пречки. И наистина: организаторката изобщо не обяви, че ще говоря, а даде думата на двама „правилни авторитети”. В продължение на по двайсетина минути те измрънкаха някакви блудкави изречения. Хората се заоглеждаха в очакване. Тогава излязох и започнах. По средата на лекцията, размахвайки някакъв звънец, водещата ме прекъсна с „аргумента”, че можело да има въпроси към преждеговорящите. Бях набрал такава скорост, че ако не беше предупреждението… Запазих пълно спокойствие и се обърнах към публиката с въпроса: „Останалото аз си го знам. То е вътре в мен. Вие искате ли да го чуете”? Искаха естествено! Последва нещо, което след това в периода на 12-те Свети Нощи от Рождество до Богоявление течеше непрекъснато през Душата ми. За реакциите на хората – да не говорим!

Добре е да се знае, че лекциите се провеждаха в делничен ден след работа, когато човек все пак е уморен. Притежавам силен глас и никога не говоря през микрофон, защото гласът се променя от Ариман и отслабва като въздействие. Не стоя и зад катедра, пречеща на директния контакт с аудиторията. Не използвам помощни средства – компютри, снимачна техника и т.н. – „размиващи” истинското общуване в Духа. В онази свръхсетивна школа в сферата на Слънцето, архангел Михаил казваше: „Когато слезете на Земята, за да може да има въздействие това, което тук сме приготвили, съберете хората около себе си, известете им съществените неща устно и не считайте „литературните въздействия”, произведени в света чрез отпечатаната книга, за най-важни – работете интимно, пряко, човек с човек”. Днес можем да допълним: не разчитайте на „модерните” технически въздействия, а общувайте свободно и пряко во Христе. Точно от него се плаши Ариман, който, според Щайнер, изпитва „студена омраза към всичко, което се развива в свобода[129]”. Затова създаде паралелна на Михаиловата подземна школа, просъществувала по същото време и бълвала към човечеството материалистични импулси за използване на индивидуалната свобода единствено като средство за обслужване на егото. Това наруши девственото функциониране на сетивата и чувството към истината, Която предстоеше да слиза от 20. век нататък и доведе до разрушаване на човешките взаимоотношения. Хората станаха индивиди, но в същото време образуваха стадо без пастир. Днешните църковни водачи не са „пастири”, защото са много далеч в своето излъчване от онези, изпълнени с Духа раннохристиянски Учители, които са говорели с непознато за нашето време ентусиазирано и горещо сърце към останалите, посочвайки им духовното в Природата, откъдето произлиза Христос – единственият пастир. Тогава Словото е било живо и слушащите живеели с него. Гледайки към одухотворените от Бога Учители, те излизали от физическото тяло и се доближавали повече до астралното, за да почувстват, да преживеят Словото, без да обръщат толкова внимание на самото слушане. Те се доближавали до духовното не в понятия и идеи, както обикновено днес става, а в дълбоко изживяване.

От 9., 10., 11. век хората започнаха все повече да слушат, а не да изживяват, защото действаше катехизисът. Наближаваше епохата на съзнателната душа. В първата третина на 15. век, лично първата тройка – Престоли, Херувими и Серафими – пренесоха от областта на Втората тройка – Власти, Сили и Господства – Космическата Интелигенция и я „вкараха” в нервносетивния ни организъм, т.е. в главата. Духовните „правила”, определящи живота на Боговете горе, бяха пренесени във физическото поле и станаха негова творческа сила, което ни превърна от човек на сърцето в човек на ума. Защо получихме този изключителен небесен дар?

Архангел Михаил управляваше Космическата Интелигенция от най-дълбока древност чак до Поврата на Времената, когато заедно със своите войнства наблюдава от Слънцето Великата Мистерия долу. След като Христовият Импулс се роди в земен план, постепенно и в пълна свобода трябваше да започне приемането Му от човечеството. За целта Михаил жертва „одеждата” на Небесната София и тя тръгна да пада като „златен дъжд” към Земята, достигайки първите си приемници някъде към 9. век, откогато започна постепенното пресъхване на чувствителността към Спасителя. Схоластикът Тома Аквински в 13. век знаеше, че схоластиката е земния отпечатък на управляваната преди това от Михаил Интелигентност и цялата борба беше за яснота върху нейното вливане в човечеството. Със завидна страст схоластиците защитаваха духовното християнство от ариманическите атаки на арабско-мавърските учени – като Аверое в Испания или Авицена в предна Азия, които застъпваха пан-интелигентността и заставаха срещу възгледа за личното човешко безсмъртие. Сега обаче Интелигенцията беше долу и Михаил искаше в бъдещата си епоха, започваща след 1879 г., да я намери и управлява в човешките сърца, прокарвайки пътя на Христос, защото Спасителят ще проговаря от сърцето и душата на човека. Да, но в 15. век небесният дар стана наша собственост в главата и ума, където моментално беше атакуван и похитен от ариманическите пълчища, превръщайки го в материалистичен светоглед. Духовните правила на Боговете се трансформираха в печатарство, астрономия, педагогика, писателство, медицина и т.н. Древните лечители на душата бяха заменени с лекари на тялото, маговете отстъпиха пред астрономите, а посветените Учители – пред днешното учителско „съсловие”. В миналите времена имаше малко писатели и техните съчинения стигаха до ограничен кръг подготвени души, без Ариман да похити слизащата към тях Интелигентност. Самите евангелисти написаха своите творения, вдъхновени от свръхсетивни светли същества, а днес Сатаната „твори” през безброй писатели със замъглено съзнание, изливащи книжен потоп върху света.

Могат ли онези раннохристиянски Учители да говорят по същия начин на сегашните хора с ариманизирана интелигентност? Разбира се, че не. Как да се говори за духовността, за Христос, та „чрез думите да достигнем до вътрешно преживяване на Духа”, т.е. на Истината? Ако в 3.-4. век живото слово повече се преживяваше, а не толкова слушаше, днес истината трябва да се чуе и преживее, защото би трябвало да сме Космически Интелигентни и свободни в ума. Тогава се преживяваше Словото, а на нас ще ни се говори с „Духът на Истината – най-високият връх, който ще бъде видян някога”. Учителя е категоричен: „Архангел Михаил представя Истината, която ще затръби през човешките уста, ще се чуе навсякъде разумното Божие Слово[130]”, т.е. Истината. И кога ще „затръби” Истината? Щайнер отговаря: „Само благодарение на това, че една такава духовност, каквато иска да тече през Антропософията се съедини с други духовни течения, Михаил ще намери онези импулси, които отново ще го съединят с Интелигентността – станала земна, която всъщност му принадлежи[131]”.

Вече посочихме, че първото духовно течение, с което Антропософията трябва да се съедини, е импулсът на Бодхисатвата. Как практически да извършим синтеза помежду им, че Михаил отново да намери дара, преминал през нас, но всъщност принадлежащ му? След победата над Ариман и издигането му в чин „Архай”, Михаил ни спусна чрез Щайнер още един небесен дар – Антропос-София (Мъдростта за човека). Защо бе нужен той на хората? Щайнер пояснява, че Михаил ни дава възможността да схванем духовните светове със своето разбиране, но допълва и че той вдъхновява волята за това. Ако можем, от една страна да мислим по типичния за нашето време пространствен начин, свързан с „етерното” време, а от друга да осъзнаваме откровенията от духовните светове във формата на такива идеи-мисли, които ни издигат до духовно мислене в „астралното” време, то сме изградили в себе си една свободна духовност и сме приели новия Михаилов дар като реално, живо същество, помагащо ни съзнателно да встъпим в горните светове. В душевен смисъл волята се разиграва в „пространството” между аза и астралното тяло, чувството – между астралното и етерното тяло, а мисленето – между етерното и физическо тяло. Стигайки до периферията на физическото тяло, ние имаме сетивните възприятия. Духовната наука казва, че в мисленето сме будни, в чувствата сънуваме, а във волята спим. Сегашният ни буден душевен живот протича изключително в сферата на аза, докато всичко друго, което изживяваме е отслабено, парализирано. До аза обаче достигат само мисли сенки, свързани с пространственото ни мислене и отразени от астралното тяло, но те не могат да задвижат астралното тяло по такъв начин, че то от своя страна да активизира аза и породи импулс за действие, създаващ Реалността Любов, т.е. истинското Добро.

Ако приемем антропософските истини с мисленето си, но същевременно го насочим навътре към волята и изпълним с нея, тя се превръща в периферия на мисленето, което задвижва астралното тяло и спасява аза, правейки го свободен творец. Ето как, благодарение на Михаиловата сила, която след края на Кали юга се влива в човешкото съзнание, самото мислене се преобразува в чисто мислене, в действена творческа сила чрез превръщането на „Мъдростта за човека” (Антропос-София) в приложена „Мъдрост за човека”.

Но към нашето съзнание се влива още едно духовно влияние, позволяващо ни след 1933 г. да възприемаме появяването на Христос в етерния свят. Този Христов поток сме длъжни да обединим с Михаиловия и достигнем до истинско изживяване на Духът-Себе като Христово Откровение в новите условия. Тук ролята на Бодхисатвата е решаваща. Защо?

Днес пред нас има два пътя – розенкройцерския и манихейския. По вътрешната си природа те са много близки и могат да бъдат сравнени с двете „змии”, издигащи се около „жезъла на Меркурий”. Всички основни елементи на единия могат да бъдат намерени в другия и обратно. Тяхната разлика се състои по-скоро в различните вътрешни акценти, а също и в изходната им точка. Гореописаното преобразуване на мисленето е по-близо до розенкройцерския волеви път към Духа от Петдесятница, при който от първите стъпки импулсът на волята се внася в познанието – изучаване, имагинативна, инспиративна, интуитивна степен на познание и т.н. Ако обаче извършим противоположната метаморфоза и проникнем действената воля със спокойствието и устойчивостта на мисленето като неин център, то волята става изцяло мислена, т.е. разумна и човек може да извършва споменатите дела (Добро) от Любов. Учителя определя „съзнателната воля като най-висша проява в живота на човека”. Второто преобразуване е по-близо до манихейския мисловен път към Духа и позволява чрез осъзнаване на волевите импулси веднага да се пристъпи към сътворяването на изпълнената с живот външна форма на обществото, в която да се възприемат новите Христови Откровения. Щайнер пояснява: „Тук не става дума за вътрешния живот, в смисъл на познание, а по-скоро за усилия, свързани с външните форми на живот[132]”. За манихейството са характерни братските общини, лагери и окултни танци сред природата, общи обяди и т.н. Всеки ще разпознае в импулса на Учителя-Бодхисатва Христовата Любов, моралността, манихейството, което според Щайнер „е с по-голяма важност от розенкройцерството”. Розенкройцерството ни дава любовта към свободата в мисленето и тя – свободата – може да бъде намерена само във волята. Нали си спомняте думите на Учителя, че „истинската свобода седи във волята на човека”, защото днес там работи Словото-Истина Христос (Христовият Импулс), очаквайки да Го намерим и преживеем като Космична Азова Любов, като свобода за любов. Ето как розенкройцерската Любов към свободата и манихейската свобода за Любов се раждат и пресичат в човешката воля, формирайки познавателната и морална основа на живота ни в сегашната и следващата степен на еволюция. Основата се нарича „Съзнателна душа” или „Син човешки”, представляваща едновременно душевно цвете и духовно семе, чрез което Духът ще трансформира занапред трите ни тела, давайки възможност на Аза да се изживява като свободно Себе. „Божественият миров план е да направи Аза толкова самостоятелен, че в пълна свобода да поднесе Любовта си на самият Бог[133]”, ни разкри Щайнер. За целта, човекът трябва да премине през посвещение (инициация), към което е бил воден последователно по стъпала от неговите Учители, символизирани в древността с образа на „змията”. Първоначално посвещението се извършвало в състояние на транс с освобождаване на астралното и част от етерното тяло на неофита и тяхното потапяне в океана на мъдростта, известен като „Махадева” или „света на Озирис”. Този е древният мисловен път към Христос, търсен и намиран в духовната аура на Слънцето. Можем да го наречем и пътя на Йога.

После, из мрака на Мистериите, провежданото в пълна тайна от външния свят посвещение, излязло в най-ярката светлина на деня чрез Самият Христос, извършил исторически и едновременно символично посвещението на цялото човечество в степента на чувството на душата, започвайки от „измиването на нозете” и стигайки до Възнесението. В Посвещението на Божествената любов на Кръста се извършило жертвоприношението на „Аза” в името на всички. Това специфично християнско посвещение е било с такава сила, че могло през следващите векове във всеки, който го следва, да въздейства чак до физическото тяло, довеждайки до появата на рани (стигми) и пронизващи болки. Пробудени били всички дълбини на чувството. Хиляди се устремили с ентусиазъм към новото посвещение, позволявайки на кръвта си – физическият израз на Аза – да струи като Любов в името на човечеството. Подобен акт изисква продължително усамотяване и в съвременните условия човек едва ли би могъл да го постигне, но вълните от въодушевление през изминалите векове изпълниха своята задача и направиха хората зрели за посвещението на волята, какъвто е заветът на Христос днес! Ако древното посвещение можем да наречем „Отец”, а християнското – „Син”, то „кръстосването” на манихейството и розенкройцерството във волята е посвещението от „Светия Дух”, при което вертикалната линия в „жезъла на Меркурий” ни показва напредъка, направен от Аза по пътя на истината. Първият плод на Духа на Истината във волята е Космичната Любов, т.е. изкупената Космична интелигенция като резултат от „новородената в Аза Мъдрост” – „новородената” Антропософия. Да, човекът е онази превъзходна „сцена”, на която Бог е отредил да се срещнат и съединят както двата потока сили – Михаиловия и Христовия, така и двата Небесни дара – Антропософията и Космическата Интелигенция. Готови ли сме да го осъществим?!

Духовните изисквания на съвременната епоха и състоянието на духовния живот бяха демонстрирани по зрелищен начин на 23.05.2009 г. край хижата в историческата местност „Мадарски конник”, където всяка година по това време се провежда събор на обществото „Бяло Братство”. След изнесената доста обширна лекция, информираща ни за скорошна публикация в антропософско списание на небезизвестния Хари Салман и визираща връзките между Антропософията и Беинса Дуно, помолих водещия на събора за коментар от две изречения, разкриващи истината за „мъглата” в днешния духовен живот, имаща очебийна връзка със замъгленото съзнание на Христовите апостоли между Възнесение и Петдесятница, в който период от годината се провеждаше и въпросният събор. Последва отказ, защото сред ръководителите на „Братството” страхът от Истината е много силен. Веднага започна да говори друг лектор, но скоро сред слушателите настъпи лек смут: от малък отвор в близко намиращия се каменен зид започнаха една след друга да си показват главите две змии. Част от присъстващите се отдръпнаха настрани, а други с любопитство се доближиха до зида, снимайки с фотоапарати и мобилни телефони. Змиите се прибраха в отвора, но малко по-късно пак изпълзяха и дори се свлякоха на земята, където започнаха мила любовна игра, продължила с часове. Някой ще каже: какво пък толкова е станало, та нали точно в този период от годината те се чифтосват. Да, но лекциите на събора всяка година се изнасят на това място по същото време и никога досега е нямало подобно „представление”. Хората започнаха да се питат: „Какво ни казват Духовете с него”?

Полушеговито-полусериозно подхвърлих към водещия: „Не можах да изрека двете си изречения и веднага се появиха двете змии”. Той започна да мънка нещо за оправдание, а аз се обърнах към няколко човека и им казах: „В древността змията символизираше посвещението, чрез което далеч от дневната светлина неофитът придобиваше Мъдростта. В Христос древната Мъдрост се трансформира в Любов. Ако днес обединим в Аза си двата езотерични християнски импулса на 20. век, натрупаната в нас Мъдрост ще се новороди и от отчаянието на Възнесение ще преминем към Любовта на Петдесятница, демонстрирана ни чрез любовната игра на двете змии открито – пред всички, в ярката дневна слънчева светлина. На хората от „Бялото братство” им липсва Мъдростта, т.е. Антропософията и затова не могат да изкупят Космическата Интелигенция и намерят Христовата Любов. Любовта е резултат от новородената в Аза Мъдрост”! След тези думи Духовният свят потвърди през най-близкия ми човек верността на изреченото по особен начин, за който ще стане дума в края на повествованието.

А сега нека се върнем към родената във волята Любов, откъдето тя се издига към изначалното ни етерно сърце, но трансформирано до известна степен в „разумно” – според определението на Учителя, или „мислещо”, според определението на Щайнер. „Ако имаш разумно сърце, Христос може да дойде и живее в него[134]”, беше казал Учителя. От разумното сърце Христос проговаря като „разумно Божие Слово”, т.е. като Истина и там Михаил може да управлява и вземе изкупената и превърната в Любов Космическа Интелигенция, за да я издигне чрез обединения поток човешка и Христова етеризирана кръв до главата и направи част от вечността. Описаният процес е същинското изживяване на Мистерията на Светия Граал в наше време, водеща ни към лична среща с Етерния Христос, защото сме Го разбрали както вътре в Душата като Слово (женския принцип), така и вън в Космоса като Истина-Дух (мъжкия принцип).

За да навлезем реално в духовния свят и срещнем Етерния Христос обаче, е необходимо още „долу” във волята да превърнем съзнателната душа в имагинативна, което означава висшето интелектуално мислене да трансформираме в свободно имагинативно, образно мислене. Наситеното с образи слово на Учителя не прави никакво впечатление на философа или на учения теоретик, свикнали да мислят с мъртви схеми, дефиниции и тези, но е неоценим помощник за горепосочената трансформация. Голяма грешка правят антропософите, отхвърлящи разочаровани Беинса, защото им звучал „простовато” и „елементарно”. Така се лишават от живите имагинации в неговото (Христово) слово, които не само могат да онагледят и оживят антропософските истини по неподражаем начин, но представляват и онази „храна”, без която етерното ни тяло е обречено на изсъхване и умиране, а преживяването на Мистерията на Граала става невъзможно. Беседите на Учителя само външно изглеждат „хаотични”, но всъщност поставят пред съзнанието на всеки конкретна езотерична задача за разрешаване, спусната от Христос чрез „говорителя” на Светия Дух – Бодхисатвата. А смее ли някой да твърди, че Христос и Светият Дух са „хаотични”?!

Това добре, ще каже внимателният читател, но къде в горепосоченото е отговорът на по-рано поставения въпрос – как днес да се говори на хората за духовността, за Христос, за Истината? Та нали Истината е Дух и в момента на изговарянето Му чрез дума (Слово), Той вече е „окован”, направо „убит”. Може ли „убитото” да проникне в Душата на другия и предизвика „вътрешно преживявате на Духа”? Или казано по друг начин, как Божият Дух като Истина-мисъл да слезе в Словото (думата), за да превръща постепенно „плътта в Слово”? На кой език да осъществим тази велика метаморфоза, която ще достигне кулминацията си в бъдещия Буда-Майтрейя след около 2500 години?

Основният език на Петата културна епоха е немският. Свойствено за него е мисълта да не се обвързва с думата, а да живее сама за себе си. Това чисто мислене, което за другите е някаква абстрактност, довежда германеца до върховно изживяване, ако го разбира в живия смисъл. Неслучайно немският народ даде на света композитори като Вагнер и философи като Фихте, Шелинг и Хегел, останали неразбрани от другите народи просто защото не могат да бъдат преведени в истинския им смисъл. Антропософията, в чиято основа стои чистото мислене, също протече през немския народ.

Еволюцията обаче изисква мисълта да се свърже правомерно с думата. Например: английският народностен характер притиска мисълта под думата така, че пронизвайки думата, мисълта търси изява отвъд нея. Духовността донякъде се материализира, което води до разбиране не на общочовешкото, а само на произтичащото от народностния характер (собствения архангел). Ето защо в Англия толкова държат на традицията и езикът е много подходящ за техническата документация, характеризираща днешната Ариманова цивилизация. Това е езикът на Ариман, езикът на материализма!

За американския му сурогат – наречен от Беинса „опростен английски” – можем да кажем, че е направил от американците хора, изобщо неразбиращи намерението на другите народи да се развиват по своему и съвсем закономерно подхранващи непрекъснато със своите действия чудовището на глобализма във всичките му направления.

За славянския народностен характер Щайнер казва[135], че избутва мисълта обратно във вътрешността. Там думата е отделена от мисълта и витае като „отделена от нея”. Бъдещето е на Славянството и в него трябва да търсим възможността за правилен синтез между мисъл и дума вътре в човека. Голямата опасност при славянските езици е оцветяването на мисълта с личното (вътрешното), което „замърсява” Духа (Истината) и прави невъзможен чистия синтез. В Истината демокрация, т.е. лично мнение не съществува! „За висшите Истини е валидно само едно мнение[136]”, отсече Щайнер.

И все пак: съществува език, на който Бог може да говори на хората днес и през бъдещата Шеста славянска културна епоха – българския! Бодхисатвата каза: „Българският език е най-точният език, на който могат да се предадат окултните закони и Словото на Бога, защото българският народ е най-древният народ на Земята[137]”. Свързвайки по правилен начин „окултните закони” (мисълта) и „Словото” (думата), одухотворената и на моменти изглеждаща като „безцеремонна” реч на Бодхисатвата въздействаше по изключителен начин върху душите на околните. В нея по такъв естествен начин присъстваха немският мисловен идеализъм и богатството на българския език, че езиковият мост между Петата и Шестата културни епохи беше изграден и след заминаването си от този свят веднъж Рудолф Щайнер с удивление и възхищение попитал Учителя: „Учителю, чудя се, как можете в толкова малко и обикновени слова, в един обикновен човешки език, да изразите такива велики идеи и истини [138]”?!

Разбира се, езикът сам по себе си не е гаранция за постигането на желания синтез. Нещо повече: въпреки че в Истината няма демокрация, ако Духът проговори, Той го прави през всеки по индивидуален начин. Как тогава избягва оцветяването с личното? Единственото, с което Духът може да бъде „оцветен”, е жертвата на собствения ни аз в Христовия Аз. Толкова често споменаваните думи: „Не аз, а Христос в мен”, са ключът към еволюцията, ключът към жертвата и Любовта. Плодът на жертвата е Любовта, идваща от действащия в Душата ни Христос. Светият Дух носи Любовта и може да я влива дори във волята на околните, без да нарушава тяхната свобода.

От самото начало се опитвах да въздействам върху аза на другите – наречен от Щайнер „светая-светих” на човека – по единствено правомерния начин чрез посредничеството на Светия Дух и в Името на Христос, поставен за център и цел на Делото. Правех го ударно, със сила и дори безцеремонно, защото луциферическо-аримановия „лед” беше дебел. Насреща си имах съвременните хора на ума, но колко от тях бяха с подготвени за този удар умове, та чутото да стигне по правилен начин чак до волята им?! Малцината присъстващи антропософи се радваха донякъде на случващото се, но и те не разбираха в дълбочина, че тук започваше обещаният от Щайнер „връх” на Антропософията, който предстоеше в следващите седем години чрез синтеза с Бодхисатвата да бъде излъчен като „свещен импулс”. В началото на 2004 г. един от най-активните и честни български антропософи ми сподели в София: „Наскоро имах имагинация, че Антропософията ще се обнови от България”. Той също не подозираше за протичащото вече обновление, защото „никой не е пророк в собствения си народ”. Особено, ако е „синът на дърводелеца”.

Но пък нямаше какво да предложат като алтернатива. Връщайки се обзорно назад констатирам, че освен повърхностни противопоставяния, продиктувани от егото, не съм чул нито един съществен аргумент срещу изнасяното, което е практически показател за неговата истинност. Многократно съм заявявал публично, че ако отнякъде се появи по-авангарден духовен импулс, съм готов да го приема с благодарност. Обаче знам: няма да се появи! Смятате ли, че антропософският импулс и импулсът на Бодхисатвата са разбрани, усвоени и приложени от човечеството? А какво да говорим за техния синтез?! Навремето Беинса пророчески предсказа: „Аз наситих света с моето Слово и светът не може да избяга от него”. Материалът, оставен от двамата велики на 20. век е огромен и не само не може да бъде заобиколен, но едва ли въобще в близките столетия ще сме свидетели на подобна духовна „манна”. Как ще надграждаш своето, ако не се облегнеш на нея? Да си припомним предупреждението на Щайнер: „Човечеството върви по нанадолнището поради чист мързел в мисленето и чувстването”. Хора от „Бялото Братство” са ми признавали за мързела си по отношение изучаването на Антропософията, а антропософите очакват Бодхисатвата да им говори като Щайнер и просто не могат да почувстват диханието от света на Провидението в неговото Слово.

Вярно – душите са различни, но различието не е оправдание за мързела. Беинса посочи съществуването на ленива инертна природа в човека, която много лесно може да ни повлече. Многократното повтаряне на едни и същи ритуали убива еволюцията и втвърдява духовния живот, превръщайки го в догма. Виждайки реалното положение долу, на онази среща свети Петър освен за егоизма, ме осветли и за още нещо: „Внимавай как ще говориш на хората, защото можеш да ги счупиш”! Показа ми „счупването” дори нагледно. Като пусна „380 волта”, а душите насреща издържат на „36 волта”, те се „чупят”. Съчетанието на огромна информация със сила на представянето ги смущава и плаши, но добре е да знаят откъде всъщност идва страхът. Щайнер дава отговора: „Засиленият стремеж към познание задълбочава душевния живот и достига областите, където дебнат горделивостта, самонадеяността, липсата на съчувствие към другите и т.н. Един по-слаб стремеж към познание навлиза само незначително в тези области и ги оставя дремещи в дълбините на душата. Но един енергичен познавателен живот ги пробужда от дрямката. И тук човек трябва да се справи чрез развиване на благородството и чистотата на чувствата. Развиването на стремежа към познание и едновременното му съчетаване с волята за самодисциплиниране – само това е достойно за човечеството[139]”. И още: „Който оставя импулса към познание да дреме, за да не би да пробуди грозните чувства в него, пропуска да развие целия обхват на истинския човек в себе си, страхувайки се инстинктивно от познанието[140]”.

Оглеждайки себе си в лекцията „Рискът на Бога”, изнесена през 2004 г. в софийски рейки клуб, тамошната „учителка” простена: „Но това е много трудно”. Да, осветляването на Висшите Истини в Христова Светлина въздейства както вдъхновяващо и въздигащо, така и плашещо, защото човек подсъзнателно се досеща каква грамадна разлика има между неговата нисша природа и неизмеримото величие на Спасителя. Злото в нас се олицетворява от „малкия Пазач на Прага” към астралния свят и без действителната среща с това същество е трудно да вървим будно и безопасно в Пътя. Преживяването е ужасно, защото „Пазачът” излъчва огромна заплашителна, смразяваща и разрушителна мощ, която направо парализира волята. Не знам как, но все пак намерих някаква опора в аза, за да му „фрасна” един в „лицето”. Тъй като срещата е астрална, ударът мина „през него”. В същия момент обаче, с недвусмислена категоричност и силно удивление осъзнах, че удрям себе си. Оттогава нямам илюзии относно собствената си „напредналост”.

Всеки има подобна нисша природа, създадена от самия него. Беинса ни припомни[141] седемте елемента, които развалят и разрушават съвременните хора: гордост, гняв, сладострастие, леност, скъперничество, завист и лакомство. И отсече: „Докато има даже и един порок, човек не може да се домогне до великото – да съгради Божествения храм в себе си[142]”. „Пазача”, т.е. разрушителните „елементи” не трябва да ги „удряме” и убиваме, а трансформираме в добродетели, защото според определението на Учителя, „под думата „човек” се разбира сбор от всички добродетели[143]”. Христос извършва трансформацията. Пътят към Него е личен, но истинското преживяване на Христовия Импулс, т.е. изграждането на добродетелите става сред хората, защото след Петдесятница Той е груповият Аз на човечеството. Благословение на Съдбата (Кармата) е, че това изживяване чрез споменатия синтез между Беинса и Щайнер вървеше като изнасяне на „продукта” пред хората под формата на лекции, а Щайнер недвусмислено беше заявил, че съобщаването на Истините, изнасянето на лекции за Истините сега е най-важната помощ за човека и неговата еволюция. А колко други общувания, наситени лични разговори и спешно оказване на духовна помощ е имало!

Това живеене на Синтеза в Христа води до различни положителни ефекти върху практикуващия го. Например: не можеше да не направи впечатление на слушателите, че в продължение на час и половина чуват значителен обем информация с общ център и логическа последователност, без да поглеждам в някакви написани листи. „Просто има голяма памет” – опитваха се да омаловажат и „обяснят” странния факт някои от тях. Каква е истината?

Способността за спомняне се корени в етерното тяло. Обичайната ни земна памет е свързана повече със светлинния и частично с топлинния етер, а висшата ни памет е свързана с двата висши етера – звуковия и жизнения, наречени „Дървото на живота”, достъпът до което беше „отрязан” за нас след грехопадението и възобновен отново с инкарнацията на Натановата Душа в Исус от Евангелието на Лука. Следователно, висшата памет е свързана с „детската”, с „райската” ни природа, а земната – с „възрастната”, с изхабената ни природа. От втората произлиза „мъдростта”, рожба на голия интелект. Самият интелект е свързан със светлинните движения в етерното тяло, които бяха потъмнени от ариманическите сили и затова безкрайните напъни на днешните светски „умници” да „обясняват” нещата са напълно безплодни. „Аз наричам Божественото – „девствения живот” нещо, което за първи път се проявява, а всяко нещо, което се преповтаря много пъти, е човешко[144]” – пояснява Учителя. Ако в пълно съзнание човек прониже своята паметова способност с Христовите сили и се пробуди за райския си произход, то отначало оживява потъмнената от Ариман светлинна част от етерното тяло, а в бъдеще същото ще стане и с топлинната част. Обикновената памет се пронизва от висшата, което довежда до неимоверно нарастване на паметовите възможности. На нещо подобно (частично проявено) ставаха свидетели присъстващите на лекциите, но не разбираха как е постигнато. Процесът е възможен, ако „избухне” Азът и душата се пробуди за райския си произход, след което Христовото Съзнание може да оживее за първи път в райската ни природа и трансформира паметовите ни възможности. Нещо повече: за разлика от жизнения и звуковия етер, имащи центростремителна тенденция – т.е. служещи преди всичко за възприемане на духовните импулси от Макрокосмоса, светлинният етер има центробежна тенденция и затова е предразположен към изнасяне на духовните мисли навън в Макрокосмоса, където се отпечатват в астралната светлина и я „преобразяват”. Ако се обърнем към висшия аспект на Спасителя в света на Провидението, то там съдържанието на Христовото Съзнание се явява изхождащия от Него Свети Дух. В обкръжението на Земята Светият Дух действа в астралната светлина, която в известен смисъл е астралната памет (Акаша хроника) на Космоса. Само за сведение: истинската Акаша хроника е отпечатана във висшия Девакан, а самото ѝ формиране става на още по-високо ниво. На астрален план се намира полуистинното отражение, водещо до големи заблуждения сред „екстрасенси”, „мистици”, „ученици”, „адепти”, „учители” и други „напреднали” търсачи на духовното, желаещи да преодоляват без необходимата морална и разпознаваща подготовка границата със свръхсетивния свят.

След Първата Голгота и Възкресението на Спасителя, Неговото Съзнание „живееше” в Натановата Душа като астрална светлина, наситена със Светия Дух. Нея видя Павел и „ослепя” за няколко дни. В резултат на Втората Голгота, Христовото съзнание в Натановата Душа угасна, защото астралната светлина се „сгъсти” до етерна. Съзнанието на Спасителя този път „Възкръсна” в светлинния етер на човешките етерни тела, с което за първи път се откри възможността Импулсът на Светия Дух да проникне чак до етерните ни тела. Ако предложим насреща мислите на Духовната Наука и Откровенията на Учителя, не само оплождаме земната си памет с космическата, но самото ни етерно тяло се одухотворява от Светия Дух, т.е. от Христовото Съзнание, превръщайки се по определението на Щайнер в „тяло на Светлината”. И добавя: „А светлината е Любов”. С това „тяло” ще достигнем до новото ясновидство и в него ще видим етерния образ на Христа. Угасналата във времето древна атлантска памет ще се възроди на много по-високо – съзнателно ниво, за да разберем в бъдещите епохи цялото космически-земно значение на Мистерията на Голгота, когато Любовта беше изявена в пълния ѝ обхват.

Покрай смущението от паметовите ми възможности „изпълзя” ново обвинение: „Той е предимно мозък и не излъчва Любов”. Този „аргумент” винаги съм го чувал от хора като въпросните „напреднали търсачи”. Самото усилване на паметта говори за противното, но как да го схванат с мъглявата си луциферизирана сетивност и по същество ариманизиран интелект, оставени без контрол от липсващия Център на Везната. Дясното „блюдо” на Везната – ариманическите сили, се стремят да затъмнят не само светлинния етер, а да разпръснат своята власт дори над звуковия и жизнения и върху тях да се основава изкривеното ясновидство, което да възпрепятства правилната среща с Етерното Пришествие на Центъра-Христос и пълното Му изгряване в човешката Душа като вътрешно Духовно Слънце. Пропуснатото по време на Слънчевото затъмнение от 1999 г. е в пряка връзка с посочената опасност и със сигурност ще има дългосрочни трагични последици! Затова още в 1916 г. Беинса предупреди за предстоящото, използвайки една от най-силните и изпълнена с истинско Михаелическо величие Евангелска притча: ”Този век съответства на ония времена, за които се говори в притчата за поканените на сватба, а те не отишли[145]”. Въпреки неразбирането и съпротивата, в края на века моята „сватба” продължаваше, за да се изпълни обещаното от новия Дух на Епохата.

В началото на третото хилядолетие – някъде в средата на януари 2001 г., говорих за „Възкресението и новите Християнски Мистерии”. Колко знаково: оставихме назад бурния и преломен 20. век с поглед, насочен към бъдещето през „очите” на новите Мистерии! А, да, с един „авторитет” водихме безплоден спор – дали новото хилядолетие започва от 2000-та, или от 2001 г. Той твърдеше първото – та нали по користни съображения цялото човечество беше излъгано за „началото на Милениума”.

След лекцията за „Мистерията на Голгота” нямаше кой да ме спре, освен собствените ми недостатъци. В края на януари предстоеше поставената – пак знаково – под № 6 лекция за злото, озаглавена „Човекът между Луцифер и Ариман”. Но започнаха астралните атаки към средната ми част. Известно е от Антропософията, че човекът се дели на три части: човек-глава, човек-гърди и човек-веществообмен и крайници. Средната част е свързана с Принципа „Син” и точно там получавах ударите, защото предстоеше да разглеждам въпроса в Неговата Светлина. Всеки орган се „обаждаше”, причинявайки болка. Разбрах практически, колко сложно съм устроен. Трябваше спешно да се балансирам, защото кой знае какво можеше да се случи на сцената – „дявола” и „сатаната” не обичат „дърпането за опашката”. И как да им противопоставя насреща Духът, Който създава голямо напрежение в човека, ако по пътя си среща пречки, предизвикани от личностни недостатъци?! Успях волево да „туширам” вътрешните „дяволчета”. Когато дойде моментът на лекцията, вече бях готов за предизвикателството. Спокойно реагирах на поредните провокации, а освен това „отгоре” ми осигуриха чист терен, за да говоря достатъчно дълго. След повдигащото въздействие на предишната лекция, дойде студеният душ от злото. Имаше направо ужасени от чутото, смятащи, че съм станал проводник на „тъмните”.

Тайната на злото е една от седемте жизнени, безименни, неизразими тайни, за които в миналото се е говорило само в окултните братства, а днес за тях може да се говори и екзотерично, но по подходящ начин и от подходящите хора. Бягството от въпроса е признак на слабост и неадекватност спрямо съвременните духовни реалности и задачи. Там горе – от сферата на Провидението – Христос може да „впрегне всяко зло на работа, превръщайки го в добро”. Това е Новият Му завет към човечеството, съобщен ни чрез Бодхисатвата, който също е способен да извършва подобна велика трансформация, но след като премина и издържа изпитите, отразени в личното му Откровение: „Аз съм бил и в двете ложи – и в Бялата, и в Черната. Мен никой не може да ме използва. Зная законите и правилата и на едните, и на другите, зная и последствията, знам го това от опит[146]”. Щайнер неслучайно каза, че „по-силен е онзи, който може да превърне злите в добри[147]”, а Учителя разпореди: „Докато не отидете при дявола, и при Бога няма да отидете. Дяволът взима участие в съвета на Бога. Едно време светиите бягаха в горите, а сегашните трябва да живеят из градовете[148]”. В пустинята, в гората или в манастира не си особено полезен нито за себе си, нито за хората, нито за Боговете. „Там не можеш да се посветиш” – сложи точка на старото посвещение Учителя.

В ход е „битката при Армагедон”. „Откровението” на Йоан нарича арената на сражението срещу демонизирането на човечеството с името „Армагедон”, т.е. „Планината на Прага”. Кой ще посочи чрез себе си правилния път за преодоляване на Прага към духовните светове, освен днешните Христови светии (светлоносци)? Кой да бъде „светлината в тунела” за демонизираното човечество, освен същите светлоносци? Кой ще си жертва и живота дори, отстоявайки Христовите Принципи в клоаката на големите градове?

„Но откъде да вземем силите за справяне със злото в смисъла на Новия Христов Завет, посочен по-горе” – ще попита всеки търсещ? От втората Му Голгота, дарила – както по-преди споменахме – със съвсем нови сили човешката душа, без които тя би капитулирала пред колосалното нарастване на изпитанията в следващите векове и хилядолетия. Затова след Мистерията от 1936 г., Учителя загадъчно произнася фразата: „Това беше повече от Голгота[149]”! В горепосочения смисъл – да, но все пак, разигралата се преди 2000 години Космична Драма върху етерния център на Земята – наречен „хълм Голгота” – за вечни времена ще си остане Централната Мистерия в Космоса и главния Пример за подражание, превърнал се за нас в непресъхващ Извор на Сила за пълното одухотворяване на Сътворението и „прибирането” му обратно в Отца. Истинската Сила се ражда от страданието: идейно-мистично, физическо… С безкрайно вълнуващите думи: „Христос мина през такива страдания, като че вселената се рушеше[150]”, Беинса донякъде загатна за онова, което ще ни разкрие в пълния му обхват след около 2500 години чрез самия себе си. А засега конкретизира: „Ако Христос не беше пил горчивата чаша, светът щеше да бъде лишен от всякакво благо[151]”.

Ние, хората, бяхме толкова долни, че приковахме на Кръста най-великото същество, появявало се някога на Земята и сме длъжни да изтърпим всичко, което ще се стовари отгоре ни, въпреки че смъртта на Голгота е самото съдържание на Християнството, нашата съдба и спасително бъдеще. Щайнер поясни и предупреди: „Ако човек изпитва склонност, интерес към Мистерията на Голгота, в неговото етерно тяло влиза съдържанието на „Апокалипсиса”. Събитията, за които се говори в Апокалипсиса на Йоан, ще дойдат. Но друго нещо е как ще протекат – в смисъла на замислената от Боговете еволюция, или противоположно на нея[152]”. Представяте ли си какво ще стане, ако протекат по втория начин?!

Предупреждението на Щайнер е отправено към цялото човечество, но то звучи по особен начин към новия богоизбран народ – българския! Предишният такъв народ – еврейският, отхвърли Божията Любов и я разпна. Българският народ не прикова на кръст представителя на Любовта, но що хули и тормоз бяха срещу него! Даже и побой имаше. Преките изпълнители веднага ги „прибираха” горе, но кармата върху народа се трупаше. Евреите и досега плащат, защото Христос се натовари с обективната страна на човешките грехове, спасявайки по този начин съществото Земя от смърт, но субективната страна всеки я плаща както лично, така и колективно. Подражавайки на Христос, Беинса пое върху себе си цели 9/10 – но от субективната карма на българите – с мотива „да минат по-леко, иначе щяха да претърпят голяма катастрофа[153]”. Ако огромният брой репресирани от болшевишкия режим е малка катастрофа, каква ли би била „голямата” без неговата жертва? И това се случи в народа, натоварен според Учителя със „задачата да поднесе на човечеството най-високия идеал – Любовта”, която „ще хармонизира света”. Вече посочихме, че през изминалите две хилядолетия Любовта се практикуваше в трите си по-нисши степени, които можем да наречем форма-сърце (корени), съдържание-душа (клони) и смисъл-ум (цвят). Според Беинса до Любовта като „смисъл” се издигаха само гениите и светиите, жертващи се за една Божествена кауза. Но дори и те не достигаха до Любовта като Принцип-Дух (плод), защото „плодът” се постига от напълно свободен Аз. По ред причини – част от които посочихме дотук – възможност за пълна свобода азът получи едва след края на Кали юга. Потърсихме ли обаче „Принципа” – т.е. Истината, за да слезе тя през Мъдростта към Душата-Слово и се прояви на земен план? По думите на Беинса пътят на Мъдростта е „най-труден”, защото е „пътят на Учителите”. „Но тогава Истината остава безнадеждно високо”, отчаяно би възкликнал всеки „обикновен” търсещ! Всъщност, кога разбираме, че сме докоснати от нея? „Когато тя дойде у тебе, ще направи ума ти светъл, в сърцето ти ще внесе мир, а на тялото ти ще даде сила и здраве[154]”, отговаря Учителя. Ако имаме в живота си преживени такива моменти, значи сме докоснали Христовия мир, „който не е от този свят”, но ще го проникне и промени изцяло. Гледайки в бъдещето, Беинса предсказа, че един ден световният мир ще се подпише в София, което означава, че Истината ще се „подпечата” от Мъдростта (Небесната София). Столицата на България се нарича „София”! Мъдър ли е обаче нашият народ, та да „поднесе” на света Истината? „Могат да останат и 300 000 българи, но възложената им от Небето мисия ще изпълнят[155]”, отсече Учителя и поясни: „Израил е онзи, който излиза от Рая, из-рая, а пък българин – който влиза в Рая. Първоначално сте били Израил, излезли сте от Рая; после ще станете българи, ще влезете в Рая. Така се примиряват противоречията[156]”.

Къде са тези „българи”, тези „Азови Човеци на Духа”? Една от целите на стартиралото през 2000-та година дело по „поднасяне на най-високия идеал” е тяхното намиране, за да се свърши в пълнота отреденото от Бога. Мнозина ще кажат: „Предварително обречена кауза. Не виждаш ли катастрофалното състояние на духовния живот в България и по света, лишен от ясното различаване и примесен с толкова много езичество”? Когато Христос дойде, не видя ли същото? Когато Беинса се всели, не знаеше ли, че българите са „най-твърдият елемент”? Но свършиха своя дял от Работата за Бога. Учителя хвърли яснота и по този въпрос, казвайки: „Има три фази в човешката дейност – мъчение, труд и работа. Мъчението е за животните, трудът за хората, а работата – за Ангелите. Трудът е по задължение – за прехраната, а в работата има радост и си освободен от кармата. Работата е от Любов. Няма по-хубаво нещо от работата за Господа[157]”. Именно тя формира новия тип свободна карма – кармата от Светия Дух, кармата на Човека-“българин”.

Седмата лекция беше на тема „Мистерията на българите” и с нея някъде през февруари приключи първият етап от започналата Работа за Бога, която можем да определим като „пробивът”. За „благодарност”, организаторите излязоха с писмено обръщение към присъстващите, охулвайки и отричайки почти всичко, изнесено от мен. Както се казва по нашите земи, „няма ненаказано добро”. Щайнер внесе допълнително успокоение, пояснявайки: „Истинският напредък идва не от успеха, а от Любовта към работата[158]“. Това, което съобщаваме в Духа и решаваме да правим в Духа, не може да бъде разклатено, независимо колко хаотично изглежда всичко – това в края ще излезе, че е вярното нещо. А Беинса допълни: „Да повдигнеш един народ материално е лесно, но да го повдигнеш духовно – това е трудната работа”. Основата, полагана днес, е за хиляди години напред и Щайнер съвсем обективно посочи, че „ние сме само подготвители на подготвителите на Шестата културна епоха[159]”, наречена още „Култура на разумното сърце”. И тъй като напредъкът в изграждането на новия орган за възприемане на Истината засега е скромен, бързи резултати не бива да се очакват. Важното е да се свърши Работата в точния момент и на точното място. Оттам нататък всеки е свободен да решава: ще приеме ли Истините, или ще ги отхвърли, ще изучава ли двата импулса, или ще предпочита повече „духовното общуване”, ще става ли Христов ученик, или ще остане при Антихриста? „Никой не може да отклони Душата от нейния път”, категорично заяви Учителя, но и ясно даде критерия за различаване, казвайки: „Първото качество на Любовта е една велика жажда да учиш. Онзи, който люби и обича, иска да придобие Мъдрост. Не желае ли това, той няма Любов[160]”. А от Писанието знаем, че „в последните времена Любовта ще изстине”, защото хората не ще разбират Спасителя, Който след Петдесятница „живее” в нашите Души. „Душата е Раят на човека”, беше формулирал Беинса и точно към Рая-Христос се опитвах през цялото време на лекционния цикъл да насочвам съзнанието на присъстващите, но често срещах упреци за „научност, прекалена сложност” и други подобни., служещи като самооправдание за невежеството и лицемерната духовност, в които някои хора предпочитаха да съществуват.

Щайнер казва: „Мозъкът е физическия инструмент на мисленето. Цялото тяло на човека е устроено така, че то намира в органа на Духа, в мозъка, своята връхна точка. Мозъкът е телесната основа на мислещия Дух. Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо „вътрешния чувствен живот, усещането”. Хората, които говорят така, се страхуват да не притъпят чувствата си чрез една ясна мисъл. Те имат право само по отношение на обикновената мисъл, тази, която е валидна единствено от гледна точка на прагматизма. Но при мисленето, което отвежда до висшите области на съществуването, не е така. Няма такова чувство и такъв ентусиазъм, които могат да се сравнят с топлината, красотата и възвишеността, които събуждат в нас чистите, кристално ясни мисли, отнасящи се до висшите светове. Най-висшите чувства не са тези, които възникват от „самосебе си”, а онези, които придобиваме от енергична мисловна работа[161]”.

За всеки, който се страхува от Истината-Христос и изпитва – по думите на Беинса – „горчивина” от нея, важи присъдата, произнесена пак от Учителя: „Страшно е положението на онзи, който е изостанал в развитието си. Той попада в закона на абсолютното ограничение[162]”.

А Делото трябваше да продължи. И то продължи!

СИНТЕЗЪТ

През пролетта и лятото на 2001 г. имах възможността да говоря пред доста хора на няколко организирани прояви, но все още „официално” от трибуна не бях съобщил, че Беинса Дуно е Бодхисатвата. Изчаквах подходящия момент, а дотогава разяснявах въпроса на отделни антропософи или в малки групи от последователи на Учителя. Единици пламваха, а останалите просто не разбираха какво им се казва. Така дойде месец октомври, когато в концертната зала на Варненското музикално училище се проведе форум на „Бялото Братство”, за който пристигнаха много гости от страната, между които и няколко антропософи. Изнесох лекцията „Беинса Дуно и Рудолф Щайнер – част от Христовия Импулс” и с нея открито оповестих Откровението за бъдещия Буда Майтрея. Започна главният етап на Делото по синтеза между двата езотерични християнски импулса на 20. век, за да бъде излъчен обещаният от Щайнер „свещен импулс”. До есента на 2007 г. бяха представени 28 лекции, представляващи завършено в себе си цяло, каквото са 28-те упражнения на паневритмията и 28-те букви на Глаголицата. Публикувани са в интернет. След последната – знаково наречена „Изходът”, направо физически усетих, че нещо голямо се оттече и приключи! Заедно със седемте от „пробивът” – непубликувани, точно за 7 (пълнота) години, Свещеният Импулс стана действителност! Всеки, решил да нарами своя кръст и тръгне към Голгота, ще бъде „насочен” да ги прочете и осмисли, защото са плод на съвместните братски усилия на човеците и Боговете. Под всяка стои моето име, но по косвен начин участие са взели и други хора. Чрез тях Боговете ми помагаха. Някой педант неминуемо ще открие тук и там нещо, с което не е съгласен, но важен е общият Дух на процеса, разкриващ се все повече и повече във времето. Който гледа правилно и „вижда”, ще забележи как всяка следваща е надграждане върху предишните в логическа последователност. „Отгоре” деликатно ме насочваха към темите и огромния материал според готовността ми като съзнание и моралност. Изрично подчертавам: действах в пълна свобода, без никаква принуда откъдето и да било. Те – Ангелът-хранител, Архангелът на народа и другите само присъстваха, очаквайки аз да започна съответната работа. Да си припомним думите на Щайнер: „Не трябва да се казва: защо не се намесват добрите духове? – Те се намесват в тази степен, в която ние имаме мъжеството да им се открием, но първо сме длъжни сериозно да овладеем разбирането на нещата[163]”. И още: „Действителното, дълбокото познание винаги се ражда от болката, от страданието, без които въобще не се достигат висшите светове[164]”. През посочените седем години „разбирането” ми се разширяваше непрекъснато чрез ударно вникване в двата импулса и синтеза между тях. Всяка лекция е изстрадана, а да говоря след това по 5-6 часа пред публика беше и е нещо най-обикновено. Не са редки случаите – ако има добри слушатели – да продължавам 8, 10, та до 17 часа. При това с максимална концентрация на мисълта и – казано на оперен език – с джиро в гласа.

Говоренето е акт, при който мисълта, чувството и волята се срещат по неподражаем начин в ларинкса, дарен ни от самия Бог-Отец. Човешкото е свързано със сърцето, а Божественото – с ларинкса. През него в нас се вливат сили от Макрокосмоса, които са върховно проявление на Духа. Даже, в известен смисъл там ние връщаме на Макрокосмоса влияния, въпреки че нямаме индивидуален контрол върху тях. Какво ли би се получило при пълен контрол от наша страна и използване на говорната ни способност само за Добро, засега не ни е известно, но знаем, че умелото говорене се нарича реторика. Тя е една от седемте големи помощнички на душата, заедно с граматиката, диалектиката, аритметиката, геометрията, астрологията и музиката. Истинската реторика обаче не е просто правилна подредба на красиви думи в изречения, а предполага връзка с Архангела на народа. Тя се осъществява по време на съня, но малко са онези, които могат да развият плодотворните народностни качества в своя индивидуална сила. За да стане, е нужно през будния живот да се докосваме до възможно най-голямо одухотворяване на собствената си говорна способност. Основна помощ в това направление оказват силите, прииждащи от Козирога и инспириращи хората през всички времена към най-духовни мирогледи. България е под Козирога, езикът ни е „най-подходящия” за връзка с духовете, по мнението на чужди специалисти притежаваме най-красивите гласове на планетата, Бодхисатвата изпълни мисията си на български език, фолклорът ни е № 1 в света, разполагаме с поне 200 000 пословици, поговорки и други мъдрости, наситени с ехото на хилядолетно езотерично и екзотерично практикувано знание, според Беинса „писането на шестата раса (култура) ще бъде геометрично – кръгове, триъгълници, четириъгълници”, т.е. на неизползваната досега свещена Глаголица… Тези и още много други плодотворни народностни качества се съхраняват в Духа на народа, но се превръщат в наша индивидуална сила, ако сме изградили адекватен на епохата духовен мироглед, основан върху истините на Антропософията, уловили сме Геният на българския език и го употребяваме, наситен с Азовия импулс на Бодхисатвата, чрез който действаше най-вече Архангелът на българите. Говорното движение на етерното тяло е под силното влияние на архангелите, изграждащи езиковата, респективно етерната връзка между индивидите в дадена етническа общност. Ако не осъществим правилна връзка с тях, оставаме чужди на езика си, израствайки само външно и привидно в даден народ, защото сме попаднали там по силата на мировия ред, движен от Архангела, но без да сме приели от него оживяващите душевни импулси. Тогава, целта на онези окултни ложи, за които още в 1917 г. Щайнер предупреди, че искат да наложат английския език в общовалиден и господстващ на нашето съвремие, става лесно изпълнима.

Днес опасението на Щайнер до голяма степен се сбъдна. По този начин въпросните западни ложи постигат контрол не само върху живия, но и върху екскарнирания човек, защото мъртвият израства в йерархията на ангелите, но не и до архангелите. В него проникват изостаналите архаи – какъвто е духът водач на американския народ – които се стремят да консервират Петата следатлантска културна епоха, работейки срещу еволюцията на човечеството. Както бе посочено по-горе, такъв човек слиза на Земята, но остава механично свързан с езика и е податлив към неправилни представи, а в тях – доколкото човек им вярва – е скрита могъща окултна сила. Щайнер поясни: „В тези окултни ложи добре знаят: истинската власт над човека се състои в това, да контролираш неговите представи и неговото мислене[165]”. Чудно ли е тогава, защо Америка залива света с убиващи живота ариманически импулси като масовата култура, генното инженерство, свръхвъоръжаването и т.н.

Поразен ли е нашият народ от удара на ариманическите ложи след двадесет години „демокрация”? Без съмнение, отговорът е: „Да”! Каква беше реалната обстановка, в която протече излъчването на Свещения Импулс? Имаше ли подходящи условия за него? По върховете на външната власт – жалки управници, отвратително сервилничещи пред „великите сили” и готови веднага да се продадат; „официални” религиозни водачи, боричкащи се просто за кокала и стоварващи огромен позор върху Спасителя; „интелигенция” – без никаква идея за изход към по-добро; родители – неспособни да кажат каквото и да било смислено на децата си; образование – безкрайно ариманизирано и убиващо в зародиш духовното съзряване; любов към родината – превърната в патриотарство и безсрамно използвана от партийни водачи и медийни „звезди” за користни цели; език – просмукан и задушаван от „пластмасови” термини като фен, тийнейджър, есемес и други подобни, неспирно изливани върху нас от многоглавата „медийна” ламя и духовен живот – без никакво различаване на Истината. Почти отчайваща картина, но въпреки нея Волята Божия си проби път и се изяви – на български!

Беше ли разбран Импулсът? С минимални изключения – естествено не, но важен е актът на излъчването, а времето за практическото му реализиране е въпрос на бъдещето. Колко е отдалечено то, зависи от готовността на душите да го осмислят, приемат и осъществят лично, защото синтезът е индивидуален азов акт, а общуването во Христе на такива Азове възниква от самосебе си. Още с първата от 28-те лекции съвсем съзнателно исках да тласна развитието на Делото в тази насока – на общност около Христос. Затова написах, че „през лятото на 2000-та година, четирима души от Варна, познаващи и двата християнски импулса на 20. век, независимо един от друг, по едно и също време достигнахме до идеята кой е Беинса Дуно”. Имах предвид онзи човек, който ме насочи към Антропософията и двамата от срещата в „Макдоналдс”, отказали да говорят пред публика. Като познавачи и на двата импулса през съзнанието и на тримата вероятно е преминавала – по-ясно или по-смътно – мисълта за възможната връзка на Учителя с Бодхисатвата, въпреки че никога не бяхме говорили по въпроса. Оценявайки „вибрирането” им на тази тема и воден от християнското желание за общност, а не за изтъкване на собствените си „заслуги” по улавянето на Откровението, подходих по горепосочения начин, но във времето последваха множество опити за отхвърляне, омаловажаване или неглижиране на Откровението както от средите на антропософите, така и от „братята”. Непрекъснато биех „камбаната”, че двата импулса не могат един без друг, защото просто ще пресъхнат, ако считат себе си за самодостатъчни. Няма как човек да не се сети за драмата на младия Исус, преживял от личен опит банкрута на трите големи клона на духовността по онова време: юдаизма – с неспособността си да достигне източниците на Откровения; езичеството – обладано напълно от демоните и есеите – останали затворени в своята крепост, без да ги е грижа за съдбата на останалите. Кои са днешните им аналози? „Християнските” църкви са „юдаизма”, идващата от изток и запад атавистична духовност е „езичеството”, а „Антропософското общество” и „Бялото Братство” са „есеите”. Какво направи Исус? Както по-рано споменахме, след изпълнения с болка разговор между него и майка му, той се запъти към река Йордан, за да приеме Макрокосмическия Христов Аз и обърне пропадането на човеците към въздигане, гарантирайки по този начин бъдещото развитие на Божията Творба. Какво трябва да направи всеки от нас, който наистина се вълнува от духовния живот на Земята и го боли за неговото състояние? Ами същото – да отиде при Христос, но според сегашните условия. Как? Като извърши синтеза между розенкройцерството и манихейството в Аза си! Непрекъснато чувам от представители на различни духовни течения познатия удобен призив за „толерантност”, защото всеки имал собствен път към Бога. На всички тях ще отговоря с изключителните думи на Щайнер: „Христос щеше да постигне Своето развитие и в случай, че беше минал по път, далеко стоящ от човечеството. Той извърши нещо такова, от което Сам съвършено не се нуждаеше. Това бе постъпка на Божествената Любов! Ние сме длъжни да разберем, че никое човешко сърце не е в състояние да усети тази интензивност на Любовта, която беше необходима на Бога, за да приеме ненужното за Него решение и действено да стъпи на Земята в човешко тяло[166]”. Какво е Синтезът днес? – Постъпка на Божествената Азова Любов! Кой се страхува от нея?

Първи се разбягаха последователите на източните учения, предпочитащи да живеят в миналото, а после започна съпротивата сред днешните „есеи”. След първоначалната съпричастност от отделни „братя”, базирана върху личното им удовлетворение, че „техният” Учител е самият Бодхисатва, страхът за „чистотата” на учението започна да изпълзява. Появи се скрита неприязън, която чакаше удобния момент да избухне. През 2005 г. формалният повод се появи с лекцията „Свободата”, съдържаща важното твърдение, че паневритмията се играе погрешно, а това се връща като бумеранг върху изпълнителите, българският народ и цялото човечество. Две години по-късно на пазара излезе книга, представяща оригиналните упражнения от 1938 г. и потвърждаваща изнесеното от мен, срещу което през 2005 г. веднага скочиха доскорошните ми „съратници” в Делото. Още на следващата лекция прочетоха някакви осъждащи декларации (три броя) от името на еди-кой си, после наеха зала и в продължение на повече от два часа ме охулваха и обявиха за „Франкенщайн”, а накрая финишираха с трикратно проклятие за смърт пред портретите на Христос и Беинса на „братското лозе” край Варна и то след произнесената от мен за първи път в цялата история на този братски център антропософска Медитация на Основополагащия Камък! „По делата ще ги познаете”, е универсалният критерий според Спасителя, Който също беше охулван, проклинан и накрая разпнат, за да изрече от Кръста: „Отче, прости им, те не знаят какво правят”! Многократно съм протягал ръка към тези хора, опитвайки се на практика да прилагам думите на апостол Павел от посланието му към коринтяните: „Любовта не завижда, Любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не дири своето си, не се раздражава, не мисли зло, сърадва се на истината, всичко претърпява, на всичко хваща вяра, на всичко се надее, всичко търпи[167]”. Въпреки, че понятието „свещен гняв” съществува и човек има право на него! Какво не разбраха въпросните „съмишленици” по отношение на паневритмията?

В момента, в който преди няколко години направих първите движения, смътно усетих, че тук нещо не е наред и спрях веднага. През 2005 г. един познаващ и двата импулса човек ми подаде сигнал, че притежава оригиналните упражнения, но не смееше да поеме отговорност и огласи проблема. С ясното съзнание за бъркане в „рана”, го направих аз. Същият човек съвсем точно посочваше необходимостта паневритмията да премине през евритмията и от взаимното им оплождане да се роди „Човешката Евритмия на Свободата и Любовта”. Самият Беинса е говорил, че „докато паневритмията не стигне до Германия”, няма да изпълни ролята си. Каква роля? За развитието на Аза – главната цел на Бодхисатвата, откриваща пътя към Свободата и Любовта. Синтезът между манихейството (паневритмията) и розенкройцерството (евритмията) е такъв индивидуален Азов акт, при който полученият резултат винаги е уникален, защото Душата на всеки е уникална. „Към всяка душа Бог проявява Любовта си по специален начин. Любовта на Бога към всяка душа е специфична[168]”, потвърди Учителя. С 28-те лекции моят Аз изигра 28-те „упражнения” на индивидуалната ми „Човешка Евритмия на Свободата и Любовта”, но не като външен гимнастически танц, а като изминати степени на съзнание в Христа. Неслучайно Беинса каза, че разликата между хората е в „степента им на съзнание”, а не в „духовността” им. Този начин на „играене” е директният път нагоре, представляващ реално навлизане вътре в разкрития ни от Учителя „Пентаграм” и будно движение по неговите лъчи, водещи към една цел – срещата с Разпнатия на Кръста Бог. Щайнер каза, че самата Мистерия на Голгота ще бъде преживявана от човеците като степени на Христово Съзнание, а не фактически, както например частично се опитват всяка година по Великден да го правят някои католически фанатици във Филипините, приковани за известно време на кръст. Спасителят виждаше разликата в еволюционното развитие на душите и затова на масите говореше с притчи, а на апостолите тълкуваше притчите. Но само един от тях – „любимият” Му ученик – запази непомрачено своето гностически-ангелско съзнание и стигна до подножието на Кръста като великия представител на човечеството, за да получи от Христос Силата (Христософията), превръщаща астралното тяло (Съзнателната душа) в Дева-София, т.е. в „ангел”. Беинса също имаше такъв близък ученик, наричайки го „ангел в панталони”, на когото лично каза неща, даващи отговор както на въпроса за паневритмията (пише се с малко „п”), така и на главния проблем пред всеки търсещ – как да намерим Христос (Аза) в съвременните условия? Този ученик е Боян Боев. А ето и думите на Учителя: „Тези упражнения, които давам сега, ще ви дадат една микроскопическа придобивка, но ако човек иска да направи грамадна крачка в своето развитие, той трябва да направи вътрешна, интимна връзка с Христа. За да стане това, са нужни две неща. Първо – Любов към Христа, едно вътрешно отношение към Него. Ако имаш Любов към Христа, връзката ще е силна и тогава Неговият Дух започва да работи в тебе. И второ – човек трябва да размишлява върху Христа, да проучва Евангелията със сърце, пълно с благодарност към Него. Такава работа има силно, дълбоко действие върху човешката Душа и ускорява развитието на нейните дарби и заложби[169]”. Можем да добавим: без Антропософията и двете условия са невъзможни за изпълнение!

Разбирам ги хората от „Бялото Братство”. Не е лесно да си в крак с високите изисквания на епохата. Самият Беинса, когото те пазят от „замърсяване”, посочи критериите, по които се разбира кой е Христов ученик днес: „Ако искате да бъдете ученици на новото учение, вие трябва да имате смелостта на Павла, смирението на Петра и чистотата и Любовта на Йоана[170]”.

Павел дотолкова искаше да „познае Господа Исуса Христа”, че смяташе всичко останало за „измет”. Неговият живот е пример както за мъжествено отстояване в живота на Христовите добродетели, така и на огнен стремеж към най-дълбоките тайни на Спасителя. Той стои в началото и на екзотеричното, и на езотеричното Християнство, обединявайки в себе си по неподражаем начин Първосвещеника и Посветения, какъвто синтез се очаква да бъде съвременният Христов подражател.

Петър имаше такова дълбоко, интимно отношение към Христос, че накрая в израз на висше смирение увисна на кръста с главата надолу, не считайки себе си достоен да умре като своя Господ.

Йоан-Лазар е единственият човек, лично посветен от Бога през трите Му земни години. Със своята чистота и Любов съвсем естествено изглеждаше най-женствен и нежен сред апостолите. Именно заради тези си качества, нему бе дадено да напише както най-великата книга – „Евангелието от Йоана”, в която е „запечатана” Христовата София, „имаща силно, дълбоко действие върху човешката Душа”, така и да види в „Откровението” бъдещето на света, когато Христос ще се явява на чистите и с меко сърце духовни пилигрими, носители на девствено-женския принцип (Дева-София), готов да приеме слизащия отгоре Дух. А в 13. век Йоан преживя „химическата си сватба” и се превърна в Християн Розенкройц, олицетворявайки това бъдеще на човешкия род. Сега стои от „дясната страна” на Спасителя.

Всеки от посочените апостоли е ярка и неповторима индивидуалност, а ние трябва да притежаваме качествата и на тримата едновременно! Защо „летвата” е поставена толкова високо?

Апостолите живяха в епохата на разсъдъчната душа, когато материалистическият светоглед не съществуваше и те не знаеха на практика какво е да си атеист. През месец октомври 2008 г. атеизмът ми беше показан в образа на една много дълга и дебела змия, триумфално преминаваща през днешния свят. И пояснението: „Четири-пет века стигнаха, за да израсте до тук”. А Щайнер предупреди, че още 2-3 века ще расте, след което образно ни представи днешната ситуация с думите: „Няма по-подходящ символ на Пасха от този, че цялата душевна съдба на човека е разпъната на материалистическия светоглед[171]”. Или решително ще отхвърлим кръста на атеизма, или тайнственото „жило” на апостол Павел винаги ще ни пречи да стъпим истински на Пътя и станем ученици според съвременните Христови критерии. Време е най-после да осветлим чрез Духовната Наука въпросното „жило”.

В 529-та г. византийският император Юстиниян закрил Атинската философска школа и последните остатъци от високата елинска аристотело-платоническа мъдрост се преместили в Персия. Същото сторил и императорът Зено Исарикус с Ефеската философска школа през 489-та г. Така, около 666-та година в персийската академия Гондишапур се събрали да учат под инспирацията на луциферическо-ариманическите сили онези хора, които си нямали и най-малко понятие за мистерията на Голгота. Целта на Академията била още в епохата на разсъдъчната душа да се внесе в земното развитие импулса на съзнателната душа, с което той да се ариманизира и по-нататъшното развитие на човечеството да стане невъзможно. Виждайки огромната опасност, с Мистерията на Голгота Спасителят даде по-силен от предвидения Импулс за повдигане на човешката душа към Духа, предотвратявайки прекаленото обвързване на душата с физическото тяло, откъдето идва и атеизмът. Втори фактор за противодействие беше ислямът, който със своя луциферически устрем сломи почти напълно ариманическото жило на Гондишапур. Почти, защото и малкото останало проникна в човека чак до физическото му тяло – където се формира съзнателната душа – и по думите на Щайнер то „сякаш изхруска”. „Жилото” ни порази през 7. и следващите векове, но истинската му сила се разгърна през последните векове, довеждайки до израстването на споменатата „змия”. Изпреварвайки времето, Павел го усети още в Поврата на Времената, защото имаше значителен напредък в изграждането на съзнателната си душа далеч преди настъпването на 15. век. „Защо тогава самият Павел не се ариманизира?” – би попитал по-задълбоченият читател. Христовото присъствие в неговата Душа го спаси от атеизма!

През 2005-та година усетих, че нещо странно, тъмно и опасно се надига от дълбините в мен – отрицанието на Бог-Отец! От една страна, говорех за (от) Христос и много души биваха дълбоко развълнувани от чутото, а от друга, незнайно откъде изпълзяваше някакъв странен атеизъм. С никого не споделях, но въпросът: „Какво е това?” – оставаше. Пак около 2005-та година, „случайно” се запитах: „Кое е жилото на апостол Павел”? Чак през Адвента (когато тъмните сили особено силно ни атакуват) на 2008-ма година разбрах, че който необратимо е развил съзнателната си душа, може да усети каква реална опасност представлява посятото от Гондишапур във физическото ни тяло. „Обикновените” материалисти са напълно подвластни на „жилото”, а така наречените „духовни” тепърва ще се сблъскват с него и когато го преодолеят, ще слязат действително от „кръста на материалистичния светоглед”. За целта трябва да притежават в достатъчна степен от „смелостта на Павла, смирението на Петра и чистотата и Любовта на Йоана”. Тогава Христос ще трансформира постепенно атеизма в неговия антипод – Космичната Любов, която е вратата към Бога и вечния живот. „Който премине през тази врата, ще излезе на онзи царски път, по който го чакат велики подвизи[172]”, ни обеща Учителя.

Живеем в епохата на Михаил и той очаква от нас войнски жертвени дела-подвизи в името на Този, чийто път прокарва в нашата съзнателна душа. Какво означава днес да си войн на Михаил, войн на Христос? Вдъхновен, Щайнер говори: „Вътрешният душевен подем към онова състояние, в което мислите за Духа ни обхващат със същата мощ с каквато ни обхващат и мислите за физическия свят – ето това е Силата на Михаил! Да имаш доверие към мислите за Духа, ако изобщо си стигнал до тях, и да си сигурен: Ето, сега ти получаваш този или онзи импулс направо от духовния свят! Ти му се отдаваш напълно, ти превръщаш себе си в негов инструмент. Идва първият провал – и той не променя нищо! Идва вторият провал – той не променя нищо! Идва стотният провал – той също не променя нищо! Защото нито един провал не е от значение за истината на един духовен импулс, чието действие е открито и ясно за душата. Защото доверие, истинско доверие към един духовен импулс можем да имаме само тогава, когато си казваме: Сто пъти аз се провалих, но това само ми доказва, че в тази инкарнация не са ми дадени условията за реализиране на този импулс. Но, че този импулс е верен – в това аз съм убеден от неговия собствен характер. Обаче, дори и силите за реализиране на този импулс да ми бъдат дадени едва след стотната моя инкарнация, нищо не може да ме убеди в правилността, респективно в погрешността на един духовен импулс, както неговата собствена природа.

И ако Вие откриете в човешкото сърце това велико доверие към духовния свят, ако Вие сте убедени, че този човек непоклатимо се придържа към нещо, което според него е победоносно от духовна гледна точка и се придържа толкова непоклатимо, че не би го предал и да се опълчи срещу целия свят, ако си представите това, едва тогава Вие ще имате представа за онова, което всъщност Михаиловата Сила, Михаиловото Същество иска от човека, защото едва тогава Вие ще сте проумели какво представлява великото доверие към Духа[173]”!

Нямам никакво съмнение, че синтезът е свещеният победоносен духовен импулс, чието реализиране в човешкия Аз е тестът за тръгване по пътя на ученичеството в съвременните условия, водещ към „Михаил, Христос, Отец”.

Кой всъщност е Михаил? Сегашният Дух на Епохата е мълчаливо, прикрито, даващо редки указания същество, чиято Любов е много трудно да бъде разбрана от днешното човечество, понеже той е „сроден” със Космичната Любов, а колко от нас са я проявявали?! Като войн на Свободата, предоставя на човека действията, делата и живее в следствията от тях, а не в причините, както останалите Духове. Открива се само на онзи, който носи от земята усърдна духовна работа. Подхождайки към такъв човек, това неминуемо предизвиква в него отказ от много неща, продиктувани от наследствени, културни, народностни и други обременености, защото от Михаил струи духовност, даваща широта на погледа и промяна в мирогледа. Михаиловите сили не могат да бъдат овладяни от каквато и да е разновидност на пасивността – дори и от пасивната молитва, а само ако човекът, воден от преизпълнената с обич своя воля превърне себе си в инструмент на Божествено-духовните сили чрез изпълнението на собствената си мисия. Архангелът ни е насочил към определен народ, но особеното място в него, свързано с изпълнението на тази задача се определя от архаите след полунощния час на Битието. От 1879-та година Михаил не само е най-младия архай, но като Дух на Епохата има пряко отношение към мисията на всеки земен човек и може да се намеси, ако човекът я осъзнае и изпълнява. След като стигнах до преломната 10-та лекция, дискретно ми каза: „Дотук добре. Да видим по-нататък”. Толкова! Две-три години по-късно пак се „обади”, но този път с препоръката: „Отивай където те канят! Но ти решавай”!

Ходих и говорих: Русе, София, Пловдив, Мадара, Рила, Айтос… Имах благословията и от още едно същество – Дева-София. Тя – Червената Дева, излезе от горящия в Огъня на Любовта Христов Аз и тръгна към мен с поглед, който никога няма да забравя: Мъдрост, проникната от Любов. Интересен нюанс: помня как изглеждаше визуално – лице, дреха, коси, но цвета на очите не помня. Сякаш бяха сини – като цвета, свързан с Духа на Истината от „Завета на цветните лъчи на светлината”. Но важното е друго: през тези очи ме гледаше Истината! Днес Дева-София се открива на онези духовни пилигрими, които се стремят към Огъня на Христовия Аз, за да намерят Истината с вдъхновението на Павел: „Не аз, а Христос в мен”. Тогава Спасителят може да използва всички богатства на душите по начин, какъвто Той реши. Като главен застъпник на човечеството пред Христос, Червената Дева с действие благослови говорното ми богатство в Името на нашия Господ. Тя четеше в сърцето ми и знаеше накъде вървя, защото година по-рано бе срещата с Беинса Дуно, който внезапно се „появи” и в упор „изстреля”: „Какво искаш”? Учителя е имал „навика” да пита по този начин определени свои ученици. Неподготвени, те си признавали какво действително желаят. Например: един от тях[174] пожелал да стане богат като античния владетел Крез. Получил много материални блага, но дошли болшевиките и му взели всичко.

„Любовта” – моментално отговорих без никакво колебание. Той разбра, че искам Любовта заедно с Мъдростта и Истината, т.е. искам всичко! Когато ме погледна, все едно гледаше Херувим, в погледа му съзрях „еони” Мъдрост, безмълвно питаща: „Знаеш ли какво поиска”?! После, сякаш леко зачудено каза: „Ама много те пазят”! Колко лесно е подхлъзването от луциферическа гордост след подобни думи, изречени от самия Бодхисатва! „Пазят ме, защото много искат от мен” – последва също така моменталния Азов отговор. Ние дължим много (всичко) на Боговете, но и тяхното бъдещо съществувание зависи най-пряко от нас. Щайнер казва: „Интересът на Боговете е елементът на човешката (Космичната) Любов, чрез която бива поддържан техният живот[175]”. Ако доброволно не станем като Христос и излъчваме тази Любов, Космосът е обречен на гибел!!! Смятате ли, че Бог ще допусне това? Винаги усещах пазителите отгоре и за благодарност буквално се „издухвах” от раздаване при срещите с хората. Всяка лекция беше изрисувано с думи, жестове и мимики Христово „платно”, върху което душите разпознаваха самите себе си. Колко от тях са намирали отговори за чисто житейски проблеми, тормозещи ги от доста време насам, а други са разбирали какво им пречи да растат като съзнание? Често общението во Христе вдигаше „градуса” дотам, че гласът ми да се „скъса” за миг и сълзите да тръгнат. Когато Духът дойде в повече, душата не издържа, но пък астралното тяло поема благодатта и постепенно се превръща в „тяло на вярата”, т.е. в Дух-Себе, което е и смисъла на практикувания синтез. Стремях се представянето пред публика да става в ритъма на седемте велики Християнски Празника – Михаилов ден, Рождество, Богоявление, Пасха, Възнесение, Петдесятница и Йоановден, в който ритъм след Поврата на Времената живее човешката душа. В тези моменти съществува особено благоприятна обстановка както за връзка с Духовете, така и за силно въздействие върху телата, Душата и дори Аза на човека. Веднъж Рудолф Щайнер „премина” през залата, усмихвайки се и кимайки одобрително с глава.

А когато имаше мисловно противопоставяне от някои недоброжелатели, по техния си начин добрите духове ми „сигнализираха” своевременно. Те охраняваха Делото, но решението как да постъпя в конкретната ситуация оставаше за мен. Преди публичния „съд”, на който синтезът бе заклеймен като „франкенщайнство”, също дойде сигнал отгоре, че „от реакцията ми ще зависи по-нататъшното развитие на импулса”. Справих се.

Много често обаче се налагаше да реагирам веднага без осезаема помощ „отгоре” – нали все пак живеем в епохата на будността! Например: виждал съм как през лицето на младия човек[176], прочел след време трите осъждащи ме декларации, преминава ариманическо същество от онези, които Михаил свали долу след 1879 г. Образът му потъмня, погледът стана изключително зъл, речта – яростна. Гледайки го право в очите, моментално реагирах с няколко изречения, наситени с Христова Светлина, твърдост на характера и силна воля. Съществото „избяга”, а лицето на обсебения се отпусна и погледът му стана мек. Настъпи онова странно спокойствие, което винаги идва след буря.

На дългоочакваната среща през 2002 г. в София със Сергей Прокофиев, пак такова същество влезе в едно младо момиче и то започна почти истерично да ни заплашва с „приближаващия край на света”. След малко „тъмното” предприе друг ход: „Знаете ли къде е инкарниран сега Гьоте”? Точно Гьоте, защото присъстващите бяха антропософи и евентуално можеше да се хванат на „въдицата”. Те се опитваха да успокоят някак момичето, но срещата, още преди да е започнала, вървеше към провал. Прокофиев деликатно мълчеше. Тогава погледнах право в очите обсебената и след няколко изречения „тъмното” избяга, а тя седна на стола си като „смачкан парцал”. Оставих я така. Когато срещата приключи, се обърнах отново към нея и след няколко въздигащи изречения руменината се върна, погледът се изпълни с живот и последва усмивка на благодарност. Прегърнах я и се разделихме.

Преди да прозвучи трикратното проклятие срещу мен от ръководителката на варненското „Бяло Братство”[177], нейното лице стана направо черно, а погледът се изпълни с безумен адски блясък. Този път „тъмното” срещна подкрепа и от още няколко безумци, поради което трябваше в продължение на около час да бъда в максимална будност и да не позволя на ариманическия дух да влезе в някой от присъстващите или дори в самия мен, ако се поддам на удара. След приключването на битката видимо успокоена, „обсебената” притеснено ми каза: „Ох, дано нищо да не ти се случи”! „На мен нищо няма да ми стане, но вие не сте наред” – уверено отговорих и последвалите по-нататък събития показваха пълната неадекватност на тези хора в новите духовни условия.

Посочените примери илюстрират правилния екзорсизъм, ако ситуацията го налага. Когато човек е в пътя, неминуемо Духът проговоря през него като ударна и творческа Сила, която трябва да се използва само за общото Добро, а това е възможно при наличието на изградена съзнателна душа. Щайнер поясни: „Истинският Дух не „изпада в екстаз”, той говори на един ясен, изпълнен със съдържание език[178]”. Навремето апостол Павел написа в посланията си, че „жените не трябва да говорят в църква[179]”. Той имаше предвид стихийния сибилски начин на ясновидство, преимуществено проявяващ се през жените в онази епоха. Ако е нямало кой да го тълкува веднага, то не е трябвало да присъства в зараждащите се християнски общности. Днес в България на духовния „фронт” е пълно с неконтролирани „сибили” от женски и мъжки пол. Хората без солидна антропософска подготовка и неизградена съзнателна душа се затрудняват в различаването на правомерния от луциферо-ариманическия начин на връзка с Боговете. Едно от обвиненията срещу мен е в „медиумство”, като се визира по-скоро моята „половинка”. Ще посоча истината по въпроса, защото тя е в най-пряка връзка с хода на Делото.

В един слънчев предиобед на 2001 г. съпругата ми вървяла по варненска улица. Била излязла по служебна работа, но това не ѝ пречело да се радва на живота. Пътьом извършила и някакво „малко” добро. Изведнъж Духът от Петдесятница нахлул през седма чакра, „слязъл” до първа и започнал спираловидно – отдолу нагоре – като вътрешен вятър да завихря подред „листенцата” на всички „лотосови цветове”. Известно е от Антропософията, че половината „листенца” на всяка чакра са формирани от предишни етапи от еволюцията и днешният човек няма никаква заслуга за това. Останалата половина трябва сами да изградим с помощта на съзнателни упражнения. Тогава целият „лотосов цвят” става подвижен и светещ, а човек придобива някакви свръхсетивни способности. Много хора в продължение на десетилетия редовно правят упражнения и пак няма резултат, докато съпругата ми не е правила такива, но въпреки това процесът беше задвижен, след което Духът „излязъл” от седма чакра. „Косата ми сякаш беше изправена нагоре, бях в еуфория, имах чувството, че не стъпвам по Земята и обичах всички хора” – с вълнение си спомня тя. Завръщайки се в службата, колегите удивено я запитали: „Да не си пила нещо”?! Защото много добре знаели, че нито пие алкохол, нито пуши, а от 1998 г. сме и вегетарианци. Ако не бяхме спрели да ядем всичко, „което се движи”, нито Духът щеше да нахлуе в нея, нито аз да издържа психически и физически при излъчването на Импулса. Щайнер е направил същото, а за отношението на Беинса към вегетарианството ще стане дума в края на книгата.

След „чудото” със завихрянето – а не след катастрофа, кома, ослепяване или друго драматично събитие – спътницата ми във физическия, емоционален и духовен живот не само придоби способността да пропуска през себе си откровения, но и по особен начин да проверява тяхната достоверност. Този дар го получихме като помощно „средство” в захванатата Работа за Бога и неслучайно дойде в самото ѝ начало. Изрично уточнявам: не сме „ловци” на откровения чрез медитации или други подобни духовни техники, а се придържаме по-скоро към едни малко странни на пръв поглед думи, изречени от Щайнер към края на живота му: „Не е нужно да се медитира, а трябва да има много размишление, да иска човек да намери вътрешни решения[180]”. Бъдещето е на импулсите от Шестата културна епоха, когато човечеството ще живее в едно непрекъснато размишление за духовния свят. Ако днес правим същото, тогава „идеята отгоре” слиза в предварително разработена почва и не само бива възприемана с разбиране, но може да се „вкорени” и даде впоследствие плод. „Не трябва да се желае нищо, преди то да е обхванато от правилното познание[181]”, ни посъветва Щайнер, защото Духът винаги се „обажда” неочаквано, вълнуващо, изпълващо и носи отговора по различни пътища към човека, който е готов за него. Познавайки какво са казали по въпроса, двамата големи на 20. век, мога с пълно основание да заявя, че нашите начини за връзка с Духа се покриват с препоръките им и нямат нищо общо с медиумството и другите форми на атавистична духовност. Нямат връзка и с методите на външната наука, базирани върху човешки, а не върху Божествено-морални размишления. Изхождайки от разсъдъчните си души, „обвинителите” искаха приетите от мен и съпругата ми Откровения да „обсъдим” с тях и ако те се убедят в правилността им, тогава да бъдат изнесени публично. Доколкото знам апостол Йоан не се е нуждаел от потвърждението на други апостоли, за да напише „Апокалипсиса”, или пък Щайнер да е чакал оценката на „академичния съвет” за своите небесни изследвания. Вече подчертахме: нужните за епохата Откровения идват при готовия за тях приемник, който може да ги разбере и съобщи на другите на ясен и точен език! Щайнер беше уточнил: „Дори и тук на Земята да достигнем ясновидство от най-висок порядък, ако не превърнем духовните си опитности в правилни, логично издържани мисли, тогава след смъртта ще бъдем заслепени в духовния свят[182]”. Именно логичните мисли ме предпазиха преди 2-3 години от „подхлъзване” при срещата с едно свръхсетивно същество, представящо се за младия „Беинса Дуно”, на което казах няколко точни думи и то веднага показа истинския си уродлив вид.

Но Щайнер отиде още по-нататък, заявявайки: „Да си днес духовен изпитател – това до голяма степен е въпрос на МЪЖЕСТВО, отколкото на интелектуалност. Това в същността си е нещо морално, доколкото трябва да се противопостави на моралното грехопадение[183]”. Нали си спомняте: даровете отгоре са истинското ни оръжие срещу злото долу. На много от хората в Антропософското общество и Бялото Братство им липсва не само познание, но най-вече мъжеството смело и с доверие да потърсят Духа и неговите дарове, защото усещат моралните си дефекти и изпитват страх от напрежението, което Духът ще породи в такава неподходяща за Него среда. Щайнер ни посочи и правилото за растеж: „Една стъпка напред в познанието на окултните истини, три стъпки напред в моралното усъвършенстване на своя характер[184]”. Усъвършенстването на характера е резултат от постоянно самонаблюдение и решителни стъпки в подходящата ситуация, защото количественото натрупване трябва да прераства в качествен скок.

И двамата със съпругата ми сме отраснали в притежаващи доста висок морал семейства, но непрекъснато се стремим да сме адекватни на гласуваното ни доверие чрез постоянно оглеждане в Христос – висшата мярка за моралност. Например: няколко години се измъчвах от изпълнението на особено трудната Му заповед: „Възлюби врага си”! Само като си помислех за нея, краката ми „омекваха”. Нали и Учителя беше казал, че „първата стъпка, с която ученикът влиза в духовния живот, е прощаването[185]”. Аз обаче исках да стигна до края, защото само по този начин се преминава към действително изпълнение на споменатата най-нова заповед: „Да впрегнем злото на Работа”! Просто чаках подходящата ситуация. През лятото на 2003 г., за огромна изненада на семейството ми една личност извърши спрямо нас такова враждебно действие, от което три дни се чувствахме зашеметени и потиснати. После реших: „Сега е моментът да опитаме върху себе си заповедта за възлюбването на врага”! Целият процес протича на четири степени и има най-пряка връзка с християнската прошка. На първия етап всякакво чувство за мъст затихва и поглеждайки се отстрани, трябва да открием собствената си вина в конфликта. Народът добре го е казал: „Кавга от един не става”. За целта се нуждаем от здрав антропософски мироглед и достатъчен напредък в азовото си развитие, иначе ще се спънем още тук. Ако правилно диагностицираме ситуацията от духовна гледна точка, можем да пристъпим към най-важния етап – истинската християнска прошка. Не на думи, не в душата, а чак в аза съзнателно прощаваме на „врага” и прекъсваме кармическата си обремененост с него, възникнала от случая. Той ще плаща за деянието, но това изплащане няма да бъде обвързано с нашето желание за отмъщение и тогава Христос може да излее в освободеното „място” на кармическата мрежа Своята „благодат”. Много хора прибързано заявяват: „Аз простих”, но всъщност някаква горчилка е останала там вътре в тях. Практикуването на прошката от молитвата „Отче наш” предполага наличието на знание, сила и лична отговорност пред Спасителя, Който ни прави свободни да обичаме. И наистина: с удивление констатирах, че започвам да обичам човека, на когото само преди няколко дни исках да „откъсна” главата. Не аз, а Христос го направи чрез мен, защото всички сме братя в Неговото Име. Както третият етап – етапът на обичането – е естествено следствие на втория, така и четвъртият е закономерно следствие на третия, а именно: каквото и да върши въпросната личност срещу нас, ние сме способни „автоматично” да ѝ прощаваме, защото такава е Христовата Любов. Бъдете сигурни обаче, че този човек вече не ви е „враг”, защото всеки усеща, когато го обичате. Ключът за хармонизиране на отношенията помежду ни се съдържа в следните думи на Учителя: „Светът не може да се оправи с насилие. Любовта разрешава всички въпроси[186]”.

След известно време доскорошният ни съперник се превърна в наш съюзник, т.е. „злото стана добро”. Можех да продължа към следващото препятствие, което ме тормозеше от години. Беше свързано със светските ми задължения, но действаше отравящо и върху духовната работа. През лятото на 2004 г. от раз разреших проблема и стана възможно онова пътуване по големия духовен триъгълник на България, описано в лекцията „Пътят”. Седем години по-рано знаех, че един ден ще го направя, но чак сега станах готов за него. Много е важно да отстраняваме пречките в точния момент. Всякакво отлагане във времето означава липса на будност и неуважение към Съществата, участващи в реденето на кармическите ситуации. Често съм чувал: „Сега имам много проблеми и не ми е до духовност. Чакай да разчистя нещата, а после ще видим”. Голяма грешка! Ако някой смята, че без Боговете ще „уреди” живота си, живее в илюзии. Щайнер съвсем ясно каза: „Прекалената външна заетост, многото повърхностни опитности парализират вътрешния живот и душата не узрява за истинското човешко битие. В бъдеще няма да е толкова важно какво Душата прави във външния живот, а дали намира себе си и може ли вътрешното задълбочаване да доведе до външния живот. Борбата за духовни ценности трябва да заема по-голямата част от времето в живота[187]”. Защо така настойчиво Щайнер ни насочва към свръхсетивното? Пак той продължава: „Докато всички други епохи поддържаха някакъв отглас от предшестващите ги, нашата епоха трябва да роди нова Мъдрост и да работи пророчески апокалиптично към бъдещето. Преди Второто Пришествие всичко, свързано със старото, трябва да се сведе до нула. Човешките същества трябва да постигнат своята пълна свобода от нищото. Спасителят ще се яви само на тези, които отхвърлят всичко, което разпръсква измамата над живота”.

Второто Пришествие започна отдавна, а пелената на „измамата над живота” стана още по-плътна. Могат ли хората да прозрат илюзорността на света и да творят нова Мъдрост чрез умирането на всичко старо в Христос и възкръсването му в Светия Дух? Когато тръгвах, предупредих съпругата си: „По този път най-вероятно мнозина от съмишлениците ще „окапят” на даден етап по различни причини. Някои ще се обърнат срещу мен. Гледай ти да издържиш, защото си най-близкият ми човек”. Всеки има нужда от подкрепа, въпреки предупреждението на Беинса: „Пътят на Любовта (към Истината) е път на великата жертва. Той е много тесен и другар по него не можете да имате. Христос се открива лично[188]”.

Да, в съвременното християнско розенкройцерско-манихейско посвещение единствената опора е Азът и Христовата Сила в него. Като проява на Бодхисатвата в епохата на съзнателната душа, Беинса съвсем закономерно говореше по този начин. Макар и от човешка еволюция, Бодхисатвите са преминали друг – по-интензивен път на развитие, когато половата диференциация не е била изявена на физически план, след което са се „наредили” около Христос, съзерцавайки Го директно. Ами ние? От малки атакувани с материалистичен светоглед и непрекъснато набутвани под пелената на измамата, как да открием в такава обстановка правия Път и го следваме безпрекословно без „странична” опора?! Няколко пъти съм задавал публично въпроса: „Защо Щайнер се ожени за Мария фон Сиверс”? При това – след издигането си до Учител в новите условия. Нали беше в непрекъснат контакт с духовните същества? Какво можеше да му даде кармическото обвързване с Мария? Правеше ли го то несвободен? Ще посоча своя незавършен засега отговор.

Щайнер беше свободен във всичките си действия, защото неговата душа общуваше постоянно с Духа, прокарвайки пътя Му към физическия свят, където обаче душите са въплътени в мъжки и женски тела. Душата в единия пол винаги търси сродната си душа от другия пол, за да се роди нещо трето. Тук не говорим за еднополовите връзки, които са извращение на Божия Промисъл. „Третото” може да бъде ново човешко същество, може и да не бъде, но целта е процесът на сливане между душите да прерасне от чисто физическо и емоционално привличане в духовно сливане, подготвяйки бъдещето, когато половото разделение ще изчезне и размножаването ще става чрез нов орган на базата на днешния ларинкс. Първи ще го извършат след около 1500 години човешките Посветени, преминали през Мистериите на Небесната София. „Непорочното зачатие” на Мария в Поврата на Времената е последната проява на древното сливане между телата и душите на мъжа и жената, при което самият акт протича по традиционния начин, но без никаква връзка с познатата ни днешна сексуалност – т.е. зачатието се извършваше „горе” в (от) Светия Дух. При тогавашната степен на сравнително ниска азова отделеност и по-хлабава връзка между отделните тела на човека, осъществяването на подобни „чудеса” не е било чак такова изключение. Да не говорим пък за по-отдалечената от нас във времето древноиндийска епоха и познатата ни „Кама Сутра”, схващана съвсем погрешно-материалистично от съвременните хора, защото сега азът дотолкова е проникнал телата ни и сцеплението помежду им е така здраво, че непорочното зачатие нито може да се осъществи на практика по стария начин и съответно да бъде разбрано правилно, нито е и нужно да се прави.

Щайнер встъпи във високия кръг на „Учителите на Мъдростта и съзвучието на усещанията” едва след Рождественското Събрание от 1923 г., но самото му Учителстване започна около две десетилетия по-рано, когато застана пред Разпнатия на Кръста Спасител. „Аз духовно стоях пред Мистерията на Голгота, осъзнавайки цялото вътрешно, сериозно тържество на този факт[189]” – с възторг си спомня той. За разлика от останалите Учители от споменатия „кръг”, които още в старите епохи са напускали общото течение на човешката еволюция и тръгвали по пътя на посвещението далеч изпреварвайки останалите, в нито една своя предишна инкарнация най-вероятно Щайнер не е изминавал някакъв особен посветителски път извън общочовешкия поток. Изглежда, неговата душа – подобно на нашите – в 20. век имаше нужда от общуване със сродна душа от другия пол, с която да опитва онова сливане, наречено „андрогиния”, без което бъдещият нов начин на размножение просто ще бъде невъзможен. Връзката помежду им не трябва да се разглежда повърхностно, а да погледнем към нея през очите на Бодхисатвата, направил следното категорично изявление: „Днес хората не познават душата. Ако не вложат в съзнанието си идеята, че са живи, разумни души, ако те се съзнават все още като личности, като умове и сърца, като мъже и жени, няма нищо да постигнат. Всички тия форми на съзнание са вече опитани[190]”.

Бодхисатвата ни посочи бъдещето, свързано с ангелското в човека. Антропософията се „цели” в същото и няма как брачният съюз между Щайнер и Мария да бъде встрани от тази цел. Бодхисатвата нямаше нужда от подобен „другар” в изпълнението на земната си мисия – най-малкото, защото не се инкарнира изцяло – но ние имаме! Благословение на съдбата е срещата с точния човек, правеща ни цялостен, а оттам и възможността заедно да осъществим предначертаните „отгоре” задачи. През изминалите години имах доста знаци, потвърждаващи тази истина. Всяка душа може и да се изживява като отделен „аз”, но Азът, който получихме от Елохимите всъщност е само една ставаща все по-тънка и фина наша обвивка. Зад нея стои Христос – Висшият и Истински Аз на човека, Който Макрокосмически Аз можем да изживеем в съзнателното сливане с мисията, с кармата на цялото човечество. И първата крачка в тази насока е сливането със сродната душа от другия пол. Неслучайно Беинса каза: „Бракът е голяма школа”. Той губи сакралния си смисъл и ще се разпада занапред, ако липсва връзката-Христос в него.

Бие на очи отсъствието в духовните общности на семейни двойки, готови да даряват плодовете от съвместния си живот на другите. С голяма доза основание „светският” човек реагира на това състояние с думите: „Вие не можете да се разберете с най-близките си хора, а ми говорите за братство на цялото човечество”. Един от ярките симптоми за приближаващата среща с Ариман е извънредното нарастване на неразбирателството както между отделните хора, така и между различните общности, народи. „Разбирането на вътрешния живот на Христа е най-важното средство за интимно свързване с Него. Това е влизане във връзка с Неговото Съзнание[191]” – посочи изхода към разбирателството Учителя Беинса Дуно. Българи, присъствали на големи форуми в Дорнах, свидетелстват за шумни крамоли там между представители от цял свят, обединени уж в Христовото Съзнание чрез познанието, което дава Духовната Наука. А как ще намерят тогава пътечка към душите на недокоснатите от това познание хора?! Навремето, в обръщението си до коринтяните, апостол Павел написа: „Аз братя не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа. С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, па и сега още не сте, понеже сте още плътски. И наистина, щом има помежду ви завист, раздори и разногласия, не сте ли плътски, и не постъпвате ли по човешки[192]”?

Антропософията без съмнение е много „твърда храна”. Бодхисатвата – също. А двете заедно – най-твърдата! През 2002 г. я предложих на Сергей Прокофиев с думите: „Стоиш на един крак. Стъпи и на другия”! Пет години той отхвърляше дара, въпреки че само Антропософията може и е длъжна да вземе отношение по въпроса. През 2007 г. пак гостува в София и след изнесената лекция му зададох два въпроса, единият от които гласеше: „Сбъдна ли се предсказанието на Щайнер за обновление на Антропософията на границата между второто и третото хилядолетие”? „Не” – отговори той. Защото антропософите „не били готови”. Това е и становището на ръководството в Дорнах. А кога ще се случи? Някога в бъдещето ли? Да, но Щайнер категорично посочи точното време – края на 20. и началото на 21. век. Ако не е „познал” за толкова близко и важно събитие, защо да му вярваме за „война на всички срещу всички”, „бъдещ Юпитер” и т.н. Не разбират ли ръководителите на Антропософското общество какъв удар нанасят върху доверието към Щайнер, който между другото не се сещам да е споменавал, че обновлението ще дойде от Дорнах или някой друг антропософски център. Догматизмът и късогледството наистина са страшно нещо! Самият Щайнер беше подсказал и още нещо с думите: „Защото всички явления в историческата еволюция възкръсват от гроба в променена форма след 33 години чрез Силата, свързана с най-свещения, спасителен дар, който човечеството получи чрез Мистерията на Голгота[193]”. Това е така, защото Христос беше подготвен и после изцяло проникна и трансформира човешката природа през 33-те години (заедно с първите 30 години) на Своята жертва и дейност, посаждайки семето на Възкресението в земното „етерно” време. Затова Щайнер казва: „Христос върна времето (астралното) обратно на човечеството[194]. Когато по време на преходното си съществуване ние схванем Христовия Принцип, в лоното на преходното за нас ще започне да зрее непреходното, безсмъртното[195]”. Семето на Възкресението работеше ритмично и прорастваше циклично през 33 години, откривайки в сърцето на времето истинската Христова същност на всяко човешко действие. След края на Кали Юга, през 20. и 21. век „семето” особено мощно направлява курса на историята. Вече споменахме, че в последната третина на 19. век бе Втората Христова Голгота, когато Той преработи вътре в Себе си материалистичните мисли на човешките същества, преминали през портата на смъртта. От тази манихейска жертва е създадено Христовото Съзнание на хората през 20. и следващите векове. Но еврейският антропософ Йешуа бен Аарон насочи нашето внимание към особено важния период 1933-1945 г. През посочения 12-годишен период бе кулминацията на Втората Голгота, когато Спасителят преработи и човешкото изначално зло същество, от която манихейска жертва занапред в нас ще се развие една още по-висша сила – моралната смелост и жертвената Любов, годни да преобразуват злото в най-висше Добро и изпълним по този начин Новия Му Завет. Нали си спомняте думите на Щайнер: „Да си днес духовен изпитател – това до голяма степен е въпрос на мъжество, отколкото на интелектуалност. Това в същността си е нещо морално, доколкото трябва да се противопостави на моралното грехопадение[196]”.

През 1966-1967 г. започна първото възобновено повторение на цикъла от 12 години (през 33 години), съвпадащо с периода 1967-1979 г., когато наблюдавахме големите социални, екологични, политически, културни и духовни преобразования. През 1979 г. завърши и първият стогодишен Михаилов цикъл (3х33 години), а след това последваха големите промени в края на 80-те години, променили отново лицето на Европа.

От 1999-2000 г. започна второто възобновено повторение на цикъла от 12 години, което ще приключи в наситената със „сакралност” 2012 г. Тогава ще завърши и четирикратното повторение на цикъла от по 33 години след началото на Михаиловата епоха. Излъчването на обещания Свещен Импулс се състоя в точното време и на точното място! А в оставащото време до 2012 г. ни чака истинско разбиране на всичко станало през 20. и началото на 21. век, за да се формира ядрото на бъдещата Граалова общност около Христос, способна да се изправи срещу Антихриста.

Част от разбирането е и случилото се в Бялото Братство. През 1926 г. последователите на Учителя решили да правят от Братството организация и да въведат организационни норми в живота му. В отговор на това човешко желание, той им изпратил само едно кратко писъмце:

„Когато Любовта царува, смут не става.

Когато Мъдростта управлява, редът не се нарушава.

Когато Истината грее, плодът цъфти и зрее[197]”.

Беинса Дуно не създаде Общество Бяло Братство, защото знаеше докъде ще стигнат нещата. Беше отправил и предупреждението: „Ние няма да правим от учението църква. Ако някой се опита да направи църква, аз ще я разруша. Ако от моето учение направите религия, аз ще я разруша. Религията е мъртва черупка, в която влизат само тия хора, които няма какво да правят. Те вярват във формите на нещата[198]”. И още: „Религията е човешко дело, един санаториум, една болница за болни хора. Религиозният е вързан като кон на ясла. Той може да се движи напред или назад, наляво или надясно, доколкото въжето позволява. По-далеч от въжето не може да отиде. Най-после религиозният казва – такава е съдбата. Такава е съдбата на вързания кон, но не и на свободния[199]”. Като чисто човешко дело, Общество Бяло Братство изигра своята роля и вече е ненужно в този си вид (форма). То трябва да се трансформира и християнизира чрез Антропософията, защото все повече се отдалечава от Христовия пратеник Беинса Дуно и го подменя с някакъв „учител” Петър Дънов.

За разлика от „братята” Щайнер създаде Антропософското общество като съвместно дело на човеците и Боговете и се натовари с неговата карма, но опасността обществото да се превърне в „църква”, затворена за Живия Дух, остана. За огромно съжаление, това се проявява днес.

И ако Антропософското общество възникна на Запад и Рождественската Мистерия от 1923 г. има значение преди всичко за западния свят, то Учителя дойде в България и българите носят пряка отговорност за съдбата на излъчения чрез него импулс. „Когато говоря Истината, в Името на Христос я говоря. Горко на онези, които се противят на тези Божествени Истини[200]” – гръмовно изрече Беинса. Масово в днешното Бяло Братство, представящо се за „тяло на Учителя”, той бива поставян в центъра, а Христос остава някъде встрани. „Важният въпрос е: поставихте ли Христа на Неговото място? Аз не съм ви казал мене да поставите на Христовото място[201]” – още по гръмовно викна Учителя!!! За да поясни: „В себе си тъй ще кажете: ние сме ученици на Великото Всемирно Бяло Братство, на което Христос е глава! Днес проповядвам за живия Христос, Който ще проговори чрез хиляди уста. На Христовата мисъл се гради положителното и устойчивото в сегашната култура, на Христовата мисъл се дължи и културата, която ще дойде в бъдеще. Християнството в бъдеще има да преживява своя златен век. Мислите ли, че Христос няма да постави в действие Своето Учение? Няма в света никоя сила, колкото мощна и да е тя, която да противодейства на Христовата Сила. Аз казвам: ако сегашният свят не приеме Христово Учение, ще има сто милиона християни разпнати на кръст. Разбирате ли добре това? Защото Христос сега иде и ще се отворят – както е казано – книгите на живота, и ще бъдат съдени хората, дали заслужават да влязат в Небето. Ще се даде всекиму това, за което е достоен. Затуй Христос се обръща към вас и ви казва: „Един е вашият Учител – ХРИСТОС”. От всинца ви искам да запомните този Учител, Който е дошъл преди 2000 години да ви изкупи от греха. И да Го търсите[202]”! И след такова Слово, се намират „братя и сестри” безумно твърдящи, че импулсът на Беинса „не бил Христов”!

„Страшно е положението на онзи, който няма основна идея. Той се излага на пълно разкапване или гниене и в умствено, и в сърдечно, и във физическо отношение[203]” – без уговорки им предрече съдбата Беинса. Защото: „Няма друг между Бога и човека, освен Христос. За Христа се дръжте и Той ще ви въведе. Единствено Неговото Учение носи общочовешка идея и принципите на бъдещата култура, затова от невидимия свят е предначертано да стане в бъдеще общочовешка култура[204]”. Обаче: „Че Христос е страдал преди 2000 години, Той е забравил тези Свои страдания, даже и не ги споменава, но Христос като гледа съвременното човечество, в Душата Му се заражда една тъга, че тези хора, които са живели вече 2000 години след Него, не са се възползвали от Неговата опитност и не могат още да вървят тъй, както трябва. Една тъга се вижда по лицето на Христос, малко замислено е, не е така весело[205]”.

Тези думи на Бодхисатвата са огромен упрек към сегашното човечество и в частност към представителите на двете „есейски” общности. Единствено синтезът на двата езотерични Християнски импулса в 20. век ще разведри лицето на Спасителя и ще отвори пътя към бъдещата общочовешка култура, изградена около Него. Навремето Той се обърна към Петър с призива: „Следвай ме”!

Има ли кой днес да Го последва?!

Приложение

Уважаеми г-н Прокофиев,

Пише Ви Димитър Мангуров – същият, от който получихте книгите на Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно) при гостуването си в София през пролетта. С това писмо изразявам общото виждане на група от около десетина човека в гр. Варна, запознати на съвсем прилично ниво с двата главни езотерични християнски импулса на 20. век – Христовия, изявен чрез Рудолф Щайнер и на Бодхисатвата, въплътил се в Петър Дънов. През лятото на 2000 г. четирима от нас, независимо един от друг, достигнахме до идеята кой е Бодхисатвата на 20. век и бъдещ Буда Майтрейя. Преди да изложим аргументите си в подкрепа на едно толкова важно твърдение, ще отговорим на въпроса защо държим да знаете и ако решите, да ни съдействате по огласяването му на Запад.

Като антропософ Вие сте наясно със значението на Бодхисатвата като „най-великия Учител на Христовия Импулс” след Голгота.
Шестата култура ще излезе от Славянството. Вие сте славянска душа, въпреки, че по наше мнение изпитвате доста голямо влияние от Архангела на немския народ. Бодхисатвата се прояви в 20. век сред славянски народ. Според нас, Вие ще можете да усетите и познаете в изнесеното от Беинса Дуно инспирацията на Христос.
Всеки антропософ – особено като Вас – задължително трябва да знае кой е Бодхисатвата, при това инкарниран в 20. век.
Ако импулсът на Бодхисатвата в 20. век не бъде разбран, изявата му в 21. век също няма да бъде правилно приета, което е тревожно.
Вашите книги извънредно много ни помагат в Пътя, за което благодарим от сърце. Сега ние искаме да Ви помогнем.
Основната задача пред нашата постепенно нарастваща група е обединението на двата импулса в името на Христос – първо в България, а после и по света, за което се надаваме и на Вашето съдействие.

А сега аргументите:

Част от Аза на Бодхисатвата прониква в предварително подготвеното земно тяло, когато то е на 33 години. Земният човек Петър Дънов е роден през 1864 г. в село Николаевка край град Варна. В 1897 г. в него прониква Бодхисатвата и вече имаме Учителя Беинса Дуно. При Рудолф Щайнер наблюдаваме път на посвещение, а при Учителя настъпва вселяване. Самият той заявява: „Аз съм вселен”. Вселяването е станало на 07.03.1897 г. в село Тетово, Русенско.
След инкарнацията настъпва коренна промяна. Бодхисатвата стои като сам в света, несвързан с някаква верига на Учител-ученик. Словото му има изключителна морална сила. Импулсът е насочен главно към сърцето – символ на Шестата култура и органа, чрез който ще се приеме Етерния Христос. Последователите на Учителя не са запознати с Антропософията и затова импулсът, насочен към главата (съзнанието), остава почти неразбран. Както самият Вие разглеждате например Агни йога в светлината на Духовната Наука, така и ние смятаме, че Бодхисатвата може да бъде разпознат и разбран като такъв единствено чрез Антропософията.
След вселяването на Бодхисатвата много духовни същества започват да говорят на Петър Дънов. Ще споменем само за „Седемте разговора с Духа на Истината”. Азът на Петър Дънов трябва да „свикне” с мощното присъствие на Аза на Бодхисатвата. От 1897 г. до приблизително 1900 г., астралното тяло на Петър Дънов е пронизано с Христова Светлина. До 1912 г. Етерното му тяло е проникнато с Христов Живот. Точно тогава Учителя заявява: „Аз и Христос сме едно”! До 1922 г. физическото тяло е вече пронизано с Христова Любов и Беинса Дуно открива Школа на Земята. А за себе си пояснява: „Онзи човек Петър Дънов отдавна умря. Пред вас е Духът на Истината”. Азът на Бодхисатвата е станал пълен господар не само на телата, но чрез Христос е проникнал и Азът на човека Петър Дънов. Пред нас стои един истински Учител, изцяло отдал себе си в служба на Духа от Петдесятница и Христос.
Учителя започва външната си изява – „излиза на сцената” – след 1900 г. от гр. Варна. Варна на санскрит означава „начало” – четирите „варнас” от Ведите. Точно сто години по-късно – пак от тук – излиза съобщението кой е той. Знае се от окултизма, че разкриването самоличността на Християн Розенкройц може да стане сто години по-късно с цел избягване на обожествяването му. Смятам, че и при Бодхисатвата е същото. За съжаление, точно такова обожествяване съществува сред част от последователите на Учителя, смятащи го едва ли не за инкарнация на самият Отец.
Съвсем обяснимо Беинса Дуно и Рудолф Щайнер „стартират” по едно и също време. От 1902 г. започва първият седемгодишен период за съществото Антропос-София.
В 1911 г. Щайнер недвусмислено съобщава, че „Бодхисатвата е инкарниран и знае за нас”. Всеки антропософ би трябвало да се запита кой е той?!
Рудолф Щайнер говори само за една от предишните инкарнации на Бодхисатвата. Като Йешуа бен Пандира сто години преди Христа Бодхисатвата подготвя физическото идване на Спасителя. Според нас, тук отбелязваме първата кардинална инкарнация на Бодхисатвата. Следващата такава би трябвало да бъде в 19. век – две хиляди години по-късно с цел подготовка за етерното идване на Христос в астралния свят, започващо от 20. век. Така и става! Има описан един случай между Беинса Дуно и негов ученик, който потвърждава нашата теза. Бодхисатвата се изявява на всеки сто години, но следващата му трета и последна кардинална инкарнация като такъв ще бъде според нас след 2000 години, когато ще подготвя появата на Христос с астрално тяло в Нисшия Девакан. А след 3000 години ще стане Буда Майтрейя. Самият Беинса Дуно споменава, че пак ще дойде след 2000-та година.
Буда Майтрейя ще бъде Буда на Доброто. Имало е среща между Учителя и известната българска пророчица Ванга преди около 60 години. На въпрос към Ванга какви са впечатленията ѝ от Беинса Дуно, тя е отговорила: „Усетих в него доброто като реална сила”. В Майтрейя Доброто наистина ще се проявява като Сила (Воля). Словото му ще бъде морален императив за действие. Това, което говори Учителя от 1900 до 1944 г., когато си заминава от земния свят, носи изключителен морален заряд. Три хиляди години преди да стане Буда, но все пак какво мощно звучене! Затова и всичките му последователи са вегетарианци. Самият Беинса Дуно е категоричен: „Ако човек не е вегетарианец, за никаква духовност изобщо не може да става дума”. Изискванията на позицията, от която говори, са много високи.
Рудолф Щайнер винаги в лекциите си използва „ние”, докато Учителя е категоричен: „Казвам ви”! Щайнер се издига по пътя на посвещението, а Беинса Дуно слиза от ложата на Бодхисатвите. Знаете къде се намира тя!
Единствено Учителя и Щайнер поставят Христос на истинското Му място в Йерархията на Боговете. Никой друг от духовните водачи на 20. век не можа да го стори. За потвърждение прочетете главата за Христос от книгата „Учителя говори”.
Беинса Дуно ни открива, че непрекъснато се „съобщава” (инспирация) с Христос. Чрез Бодхисатвата тече Христовото Слово, нужно за епохата. Затова на задните редове в салона, където изнася беседите си, са „насядали” същества от ангелските йерархии и слушат гласа Христов. Там „седи” понякога и Рудолф Щайнер след заминаването си от този свят. А вероятно и преди това?
Съществуват многобройни случаи, в които Учителя е демонстрирал без всякаква излишна показност магическите си възможности. Но не за това дойде.
Беинса Дуно посочва Пътя на ученика за превръщането му в Син Божий. Той заявява: „Вашият път е Архангел Михаил – Христос – Отец”! Не съществува никаква принципна разлика между седемстепенното Християно-Розенкройцерско посвещение, разкрито от Щайнер и Пътя, даден от Учителя, но малцина го разбират. С лека тъга Учителя говори на хората около себе си: „Трябват ми човеци, които да могат да мислят”. Мировите мисли да се трансформират в живи човешки мисли. Когато си заминава от земния свят, в стаичката му намират три книги – все от Щайнер. Те са: „Въведение в тайната наука”, „Как се постигат познания за висшите светове” и „Апокалипсисът на Йоан”. Най-близките и издигнати ученици на Учителя са познавали Антропософията – Боян Боев, Влад Пашов и др. Антропософията е езикът за връзка между човеците и съществата от Великото Всемирно Бяло Братство. Беинса Дуно е бил образован и запознат с външната наука. Самият Айнщайн му се покланя.
Беинса Дуно недвусмислено заявява, че източният духовен път вече не върши работа и не е разрешавал сред последователите му да се разпространява Агни йога, Бо Ин Ра и др. такива. А днешната Ариманова култура нарича „скърцане със зъби”. Тя ще бъде разрушена. Идват нови времена.
Учителя за пръв път разкрива значението на пентаграма с неговите дълбоки нива. Знаем, че етерният поток тече през главата по пентаграма на човека. Човекът трябва от разпъната на кръст Душа да се превърне в отворен за етера (Живота) Син Человечески. Христос ще се яви в етерно тяло. Беинса Дуно ни подготвя за тази среща.
Атаките срещу него са отвсякъде – църква, държава и т.н. Както срещу Щайнер, защото те са опасните за установения Ариманов ред. Не тибетските лами, Йогананда или Кастанеда.
Школата на Учителя в София (Мъдрост) се нарича Изгрев. Шестата култура ще изгрее от България. Това е решено много отдавна! Затова и съобщението за Бодхисатвата излиза от България (Ариите), в частност от Варна (Начало). До Варна е Мистерийното Черно море – вратата за тъмните духове към вътрешността на Земята и място, около което е имало многобройни мистерийни центрове. Бодхисатвата действа като Архангелска йерархия към българския народ. Беинса Дуно предупреждава: „Българите са изпратени като народ да служат за благото на човечеството и дотолкова, доколкото служат, ще имат Божието благословение”. Първо българите трябва да приемат Учението, дошло чрез Учителя, а после да го предадат на света. Такъв е духовният закон.
Германският народ е основен за Петата мисловна култура и немският език е нейният мистериен език. Антропософията бе изнесена на немски от Рудолф Щайнер. Българският език е мистерийният език на Шестата култура, защото е „най-точният език, на който могат да се предадат окултните закони и Словото на Бога”. Това е така понеже „българският народ е най-древният народ на Земята”. Никой друг народ по Земята – освен евреите, с които имаме общ корен – не може да се похвали с история като нашата. По въпроса можем да говорим дълго. Самият Щайнер посочва, че в 350-та година след Христа, всички духовно виждащи хора в Европа са били наричани с общото име „българи”. Но това е само съвсем малка част от сложния пъзел. Беинса Дуно продължава: „Българите са черният дроб на Вселената, а Вселената е направена от материята на черния дроб”; „Българинът е най-твърдият елемент във Вселената”; „Бог е написал българите на дланта си”. Но предупреждава: „Ако трябва, ще останат 300 000 българи, но ще изпълнят туй, що Бог е начертал за тях”. И завършва: „Един ден световният мир ще се подпише в София”.

Мистериите на Небесната София ще се разгърнат през Шестата култура. За тях освен Мъдрост е нужна и Любов. „Любовта ще излезе от България” – е категоричен Учителя. Шестата култура ще се разгърне по руските земи, но „огнището” е в България. Точно това Ви попита г-н Петко Бояджиев в София и то обяснява защо Бодхисатвата дойде в България, при това в преломния 20. век. Един ден руският народ – а и целия свят – ще отдадат дължимото на българите, както „Авраам на Мелхиседек”. Това не е Ариманов национализъм, а голям брой излизащи факти, които ние познаваме. Славянството има общ духовен водач. Той се нарича Елохил (Елохим). За него и за още много други неща ще говорим, когато дойдете във Варна. Според нас, Вашата основна задача е да станете мост между немската мисловна култура и славянското чувство. Антропософията, без да премине през сърцето, е чист луциферизъм в една Ариманова култура. Приложената Мъдрост за човека означава тя да стане за него дълг и отговорност, морален импулс за реализирана воля. Колко антропософи съзнават това?! Обединението на двата импулса е жизнено важно за хората. Без него за Етерен Христос е трудно да се говори. Директното посочване на Бодхисатвата е от изключително значение за разгръщане на неговия импулс сред човечеството в 21. век. Така ние му помагаме! Непосочването на Бодхисатвата води до профанация на Учителя и постепенно заглъхване на импулса с всички последици от това. Най-много за Любовта е говорил Беинса Дуно. Най-много Мъдрост слезе чрез Рудолф Щайнер. Само в синтеза между двамата ще ни се изяви Духът от Петдесятница като наш Дух-Себе. В 21. век пътищата на пастирите и мъдреците от Евангелията за пръв път могат да се слеят на нова, далеч по-висока степен. Затова в София Ви говорих толкова категорично. Ако съм Ви засегнал, моля да ме извините. Ние Ви чувстваме като един от войните на Михаил, работещи за Цялото. Нашият път е Архангел Михаил – Христос – Отец. „В изпълнение Волята Божия, се крие Силата (Свободата) на човешката душа”, е казал Учителя. „Най-голямата свобода е налице тогава, когато човек върши това, което е световно-исторически необходимо”, е още по-конкретен Рудолф Щайнер.

Приемете това писмо като световно-историческа необходимост!

11.09.2002 г. С уважение:

гр.Варна Димитър Мангуров

ПОСЛЕСЛОВ

С това писмо-необходимост членът на ръководството на Световното Антропософско Общество Сергей Прокофиев, а чрез него и самото ръководство, официално бяха уведомени за Истината по въпроса: „Кой е Бодхисатвата на 20. век”?

„Нека от Изтока (България) се възпламени

това, което чрез Запада себе си формира;

То говори:

в Христос смъртта превръща се в живот.

Това чуват Духовете на Изток, Запад, Север, Юг;

Човеците нека го чуят.”

Бележки

[1] Откровение 22:13-15

[2] Утринни слова, София 26.12.1937 г., „Малките неща“; Неделни беседи, София 20.07.1924 г., „Ще дойда след теб“

[3] Неделни беседи, София, 03.12.1916 г. „Ще ви въздигна“

[4] Влад Пашов – Историческият път на Бялото братство през вековете, т.3, Христос и развитието на човечеството

[5] Йоан 10:34

[6] Общ окултен клас, София, 13.04.1922 г., Природни методи

[7] Георги Радев – Учителя говори, Човек

[8] Влад Пашов – Бялото Братство и неговата дейност, т.8, Богомилството

[9] Пак там

[10] GA 103 „Евангелието на Йоан“, лекция 3, Хамбург, 20.05.1908 г.

[11] Неделни беседи, София, 21.11.1914 г., „В началото бе“; Съборни беседи, София, 24.08.1941 г., „Същината на човека“

[12] Георги Радев, Учителя говори – Дух

[13] Младежки окултен клас, София, 14.03.1923 г., „Силата на тъмнината и светлината“

[14] Георги Радев, Учителя говори – Дух

[15] Съборни беседи, В.Търново, 21.08.1922 г., „Истината“

[16] Неделни беседи, София, 24.12.1916 г., „Ще бъдат научени“

[17] Георги Радев, Учителя говори – Живот

[18] Пак там – Христос

[19] Пак там

[20] GA 13 „Въведение в Тайната наука“, Сънят и смъртта

[21] GA 216 „Основни импулси за световно-историческото развитие на човечеството“ лекция 7

[22] Неделни беседи, София 25.06.1933 г. „Добрите дарби“

[23] Влад Пашов „Необикновеният живот на Учителя Петър Дънов“, Човеколюбие

[24] Неделни беседи, София 23.05.2015 г., „Новото основание“, Утринни слова, София, 29.09.1935 г., „Развълнуваното море“; Неделни беседи, София, 17.12.1939 г., „Идете в Галолея“

[25] Коринтяни 13:13

[26] Извънредни беседи, София, 22.03.1932 г., „Единният живот“

[27] GA 185 „Историческа симптоматология“, лекция 4, Дорнах, 25.10.1918 г.

[28] GA 177 „Окултни основи на видимия свят“, лекция 1, Дорнах, 29.09.1917 г.

[29] Съборни беседи, София, 12.08.1942 г., „Силните“; Общ окултен клас, София, 21.09.1932 г., „Новата мисъл“

[30] Георги Радев – „Учителя говори“ – Христос

[31] Йоан 8:12

[32] Неделни беседи, София 02.05.1926 г. „Избавената душа“

[33] Георги Радев – „Учителя говори“ – Истина

[34] „Страници из духовната биография на българите“ т.1, Слово за човека, пътят, истината и животът

[35] Неделни беседи, София, 19.03.1922 г., „Твоето Слово“

[36] Джон Джоселин, „Медитации върху знаците на Зодиака“ – Близнаци – двойникът

[37] Боян Боев, „Акордиране на човешката душа“ т.1, В полка на Христа

[38] Извънредни беседи, София, 21.04.1925 г., „Възкресение“

[39] Неделни беседи, София, 29.10.1916 г., „Мъдростта“

[40] Неделни беседи, София, 25.02.1923 г., „Господи, да се отворят очите ни“

[41] Изгревът, т.4 – 6.30 Пътят на истината-великото посвещение

[42] Извънредни беседи, София, 13.12.1944 г., „Най-голямото благо“

[43] Младежки окултен клас, София, 06.12.1929 г., „Психологически разбор на явленията“

[44] Матей 16:24,25

[45] Утринни слова, София, 09.01.1944 г., „Божественият ден“; Младежки събори, София, 07.07.1926 г., „Вътрешни и външни връзки“; Неделни беседи, София, 15.01.1939 г., „Ще го поставя над всичкия си имот“;

[46] Боян Боев, „Акордиране на човешката душа“ т.1, Промисъл

[47] Утринни слова, София, 10.10.1943 г., „Двата пътя“

[48] GA 13 „Въведение в тайната наука“ Същност на човека

[49] Влад Пашов, „Беседи от Учителя“, Раждането на Аза, 10.01.1932 г.

[50] Неделни беседи, София, 10.02.1929 г., „На Бога живаго“

[51] Младежки събори, София 09.07.1928 г. „Без окови!“

[52] Георги Радев, „Учителя говори“, Христос

[53] Пак там

[54] GA 130 „Езотеричното християнство и духовното ръководство на човечеството“, лекция от 05.11.1911 г.

[55] Общ окултен клас, София, 27.06.1928 г., „Елипса и парабола“

[56] Младежки окултен клас, София 09.09.1932 г. „Божествени и човешки процеси“; МОК, София 01.07.1932 г. „Даване и вземане“

[57] GA 121 „Отделните души на народите“, лекция 11, Осло, 17.06.1910 г.

[58] Изгревът, т.14, част I Пътят на Учителя, Свещени думи, 79.Светът

[59] GA 13 „Въведение в тайната наука“, Предговор към шестнадесето издание от 1925 г.

[60] GA 28 „Моят жизнен път“, гл.33

[61] Неделни беседи, София, 24.12.1922 г., „Защо не можахме?“

[62] Неделни беседи, София, 01.04.1928 г., „Славата человеческа“

[63] В лекцията от 15.06.1910 г. включена в GA 121 „За душите на отделните народи…“, Щайнер казва: „Но при северните хора, които все още имаха непосредствени опитности в астралния свят, това, което за нас не е нищо друго, освен една абстрактна лъжа, оживяваше като едно астрално същество в астралния свят. Израза на всичко онова, което представлява помрачението, неправилното виждане, имаме в лицето на едно животинско същество, което на Север е познато като вълкът Фернис. Този е вторият потомък, олицетворяващ влиянието на Локи върху етерното тяло, което поражда у човека един вътрешен стремеж към самоизмама, към неправилно мислене. В този случай древната северно-германска митология, както казах, си служи с образа на един вълк. Това е астралният образ за лъжата и за всичко онова, което е свързано с вътрешния стремеж към неистинност.“

[64] Йоан 1:14

[65] Неделни беседи, София, 04.04.1926 г., „Дава плод“

[66] Извънредни беседи, София, 01.01.1939 г., „Малкият брат“

[67] Извънредни беседи, София, 31.12.1938 г., „Големият брат“

[68] Рилски беседи, 7-те езера, 28.06.1942 г., „Космичната Любов“

[69] „Страници из духовната биография на българите“, том 1, Слово за човека, пътят, истината и животът

[70] Пак там

[71] Георги Радев, „Учителя говори“, Истина

[72] Неделни беседи, София, 10.05.1914 г., „Талантите“

[73] Влад Пашов „Изворът на доброто“ – Любовта на Единния

[74] Опитността ѝ е описана в лекцията от 08.10.2006 г. „Знакът“

[75] Матей 8:22

[76] Разумното сърце, изд. „Захари Соянов“ София 2005 г., „Раждането на Аза“ – 10.01.1932 г., София

[77] Цитатът е от GA 130 „Езотеричното християнство и духовното ръководство на човечеството“, лекцията от 21.09.1921 г. в Милано, а в „Енциклопедията“ е в под № 646

[78] GA 28 „Моят жизнен път“ глава 10

[79] Георги Радев „Учителя говори“, Свобода

[80]GA 130 „Езотеричното християнство и духовното ръководство на човечеството“ Базел, 01.10.1911 г.; Лайпциг, 04.11.1911 г.,

[81] Пак там, Мюнхен, 20.11.1911 г., „Христовият импулс като действителен живот“

[82] Общ окултен клас, София, 29.02.1928 г., „Първата причина“; Неделни беседи, София, 28.11.1926 г., Не го приеха“; 28.09.1919 г., „Аз съм онзи човек“; 10.06.1923 г. „Разпятаго търсите“

[83] Боян Боев, Изворът на доброто – 098 Ликвидация на старото

[84] Младежки окултен клас, София, 07.01.1931 г., „Новата епоха“

[85] Боян Боев, Акордиране на човешката душа т.1, Завеждам ви при извора

[86] Неделни беседи, София, 05.11.1922 г., „По-леко ше бъде наказанието“

[87] За това става дума в в лекциите от 02.12.1911 г. (GA 130), 14.10.1911 (GA 131) и 22.10.1906 (GA 96)

[88] Извънредни беседи, В.Търново, 02.06.1922 г., „Актьори и работници“

[89] GA 169 „Същността на света и Аза“, лекция 6

[90] Изгревът, т.13, 29.Писма на Боян Боев

[91] Утринни слова, София, 18.01.1942 г., „Дрехата на Любовта, на Мъдростта и на Истината“

[92] GA 119 „Макрокосмос и микрокосмос“, лекция 4

[93] Свети Козма Етолийски

[94] 900 мисли на Учителя, Дух и материя

[95] Неделни беседи, София, 18.05.1919 г., „Гредата“; Боян Боев, Изворът на доброто, 114.Мъчение, труд, работа

[96] Героиня от ню ейдж романите на Владимир Николаевич Пузаков, приел псевдонима Мегре

[97] Общ окултен клас, София, 27.11.1935 г., „Към извора“; Неделни беседи, София, 22.03.1919 г., „С любов се взима“

[98] „Петдесятницата – празникът на свободната индивидуалност“ – лекция, изнесена на Петдесятница 1910 г. в Хамбург

[99] В превода на Емил Бок

[100] Изгревът, т.18, Влад Пашов, 2.Космическият и земният човек

[101] Неделни беседи, София, 04.11.1923 г., „Отвори им умовете“

[102] Георги Радев, „Учителя говори“, Душа

[103] Коринтяни 1 12:7-11

[104] Боян Боев, „Акордиране на човешката душа“ т.3, Епоха на обнова

[105] GA 166 „Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия“, лекция 4, Берлин, 01.02.1916 г.

[106] GA 240 „Езотерично разглеждане на кармични връзки” т.6 лекция 3, Арнхайм 20.07.1924 г.

[107] Утринни слова, София, 02.12.1934 г., „Доброто име“

[108] Боян Боев, „Изворът на доброто“, 029 Божественият промисъл

[109] Общ окултен клас, София, 25.08.1927 г., „Великото и красивото“

[110] Утринни слова, София, 04.07.1937 г., „Смекчаване на злото“;

[111] Неделни беседи, София, 29.10.1916 г., „Мъдростта“; Рилски беседи, 7-те езера, 10.08.1932 г., „Което остарява“

[112] GA 233а „Мистерийни центрове на средновековието“, лекция 6, Дорнах, 13.01.1924 г.

[113] Става дума за Христо Маджаров

[114] Общ окултен клас, София, 06.04.1927 г., „Начертаният план“

[115] Изгревът т.14, част I, Пътят на Учителя, Свещени думи, 84 Воля

[116] GA 28 „Моят жизнен път“, гл.22

[117] Общ окултен клас, София, 03.04.1929 г., „Противоположни процеси“; Георги Радев, „Учителя говори“, Дух; Боян Боев, „Изворът на доброто“. 029 Божественият промисъл, 132 Служението; „Разговори при седемте рилски езера“, Истинският баща

[118] Антропософски вести, бр.24/2008

[119] Влад Пашов, „Историческият път на Бялото Братство през вековете“, т.3, Христос-проявеният Бог, Духът Божий

[120] Извънредни беседи, София, 01.01.1917 г., „Братът на най-малките“; Неделни беседи, София, 21.04.1929 г., „“Наклали огън“

[121] Откровение 21:5

[122] Йоан 5:21-24

[123] Боян Боев, „Изворът на доброто“, 098 Ликвидация на старото

[124] GA 116 „Христовият импулс и развитието на азовото съзнание“, лекция от 09.03.1910 г.

[125] Общ окултен клас, София, 23.10.1923 г., „Център на живота“

[126] Изгревът, т.14, Пътят на Учителя, Свещени думи, 448 Истина

[127] Става дума за Кубрат Томов

[128] „Страници из духовната история на българите“ т.1, Учителя за Христос

[129] GA 26 „Ръководни антропософски принципи“, Небесна история. Митологическа история. Земна история. Тайната на Голгота

[130] Емил Стефанов „Мисията на българите“ – т.1, Генезис – Приемане

[131] GA 237 „Езотерично разглеждане на кармични връзки“ т.3 лекция 7, Дорнах 28.07.1924 г.

[132] Сергей Прокофиев, „Окултно значение на прошката“, Същност на прошката и седемстепенното манихейско посвещение

[133] GA 104 „Апокалипсисът на Йоан“, лекция 8

[134] Общ окултен клас, София 02.04.1924 г. „Разумното сърце“

[135] GA 173 „Карма на неистината“, лекция 7, Дорнах, 18.12.1916 г.

[136] GA 10 „Как се постигат познания за висшите светове“, Условия за окултно обучение

[137] „Учителят, лечителят, пророкът“ т.3, Учителя за българите

[138]„Изгревът..“ т.1, 3-52 спомен на Мария Тодорова

[139] GA 39 „Писма до членовете“, 24.02.1924 г., писмо 6

[140] Пак там

[141] Неделни беседи, София, 01.04.1917 г., „Виделината“

[142] Неделни беседи, София, 24.11.1929 г., „Влязоха в ладията“

[143] Рилски беседи, 7-те езера, 12.07.1931 г., „Идеалът на човека“

[144] Съборни беседи, В.Търново, 06.09.1925 г., „Късият път!“

[145] Изгревът, т.3, 1-16. Беседа върху 20 глава от Откровението

[146] Съборни беседи, В.Търново, 20.08.1922 г., „Чистота на сърцето“

[147] GA 113 „Изтокът в светлината на Запада“, лекция 3

[148] Неделни беседи, София, 28.03.1920 г., „Законът и пророците“; НБ, Сф, 05.02.1922 г., „Какво трябва да искаме“

[149] Изгревът, т.7, 35 Мобилизацията

[150] Общ окултен клас, София, 06.01.1932 г., „Граници в живота“

[151] Неделни беседи, София, 22.10.1916 г., „Да я не пия ли?“

[152] GA 346 „Апокалипсис“, Дорнах, 13.09.1924 г., лекция 9

[153] „Учителят, лечителят, пророкът“ т.3, Пророчества за войните

[154] Георги Радев, „Учителя говори“, Истина

[155] Боян Боев, „Акордиране начовешката душа“ т.3, Българският народ и твърдостта

[156] Съборни беседи, София 08.09.1940 г. „Израил и българин“

[157] Акордиране на човешката душа. т.1 София: Бяло братство. 1999 „Ново направление на труда“

[158] GA 10 „Как се постигат познания за висшите светове“, Условия за окултно обучение

[159] GA 104 „Апокалипсисът на Йоан“, лекция 12

[160] Неделни беседи, София, 02.12.1923 г., „Който люби“

[161] GA 9 „Теософия“, Тялото, душата, Духът

[162] Общ окултен клас, София, 07.06.1933 г., „Законът на ограничението и законът на свободата“

[163] GA 174 “Карма на неистината“ част 2 лекция 7 Дорнах 15.01.1917 г.

[164] GA 226 „Човешкото същество, човешката съдба и развитието на света“, Осло, 17.05.1923 г.

[165] GA 174 „Карма на неистината“ втора част, Дорнах, 22.01.1917 г., лекция 23

[166] GA 131 „От Исус към Христос“, Карсруе, 14.10.1911 г., лекция 10

[167] 1 Коринтяни 13:4-8

[168] Боян Боев, „Изворът на доброто“, Любовта на Единния

[169] Боян Боев „Статии и разкази“

[170] Младежки окултен клас, София, 2.1.1927 г., „Малката мисия“

[171] GA 198 „Лечебни фактори за социалния организъм“, лекция от 02.04.1920 г.

[172] Георги Радев, „Учителя говори“, Христос

[173] GA 223 „Годишният цикъл като дишане на Земята и четирите велики празника на годината“, Виена, 28.09.1923 г., лекция 2

[174] Става дума за Николай Дойнов – астролог, последовател на Учителя

[175] GA 92 „Езотерична космология“, Бог, човек, природа

[176] Става дума за Филип Филипов

[177] Става дума за Соня Джеджева

[178] GA 39 „Писма до членове“, посмо 2 от 27.01.1924 г.

[179] 1 Коринтяни 14:33-35

[180] GA 236 „Кармични връзки“, т.2 лекция 8, Дорнах 10.05.1924 г.

[181] GA 10 „Как се постигат познания за висшите светове“, Практически указания

[182] GA 219 „Отношението на звездния свят към човека и отношението на човека към звездния свят“, Дорнах, 15.12.1922 г., лекция 4

[183] GA 220 „Живото познание за природата. Интелектуално грехопадение и спиритуално възвисяване чрез греха“ , Дорнах, лекцията от 21.01.1923 г.

[184] GA 10 „Как се постигат познания за висшите светове“, Контрол над мислите и чувствата

[185] Изгревът, т.14, Пътят на Учителя, Свещени думи, 280 Прощението

[186] Младежки окултен клас, София, 09.09.1932 г., „Божествени и човешки процеси“

[187] GA 135 „Прераждане и карма – тяхното значение за съвременната култура“, Щутгарт, 21.02.1912 г.

[188] Утринни слова, София, 25.12.1938 г., „Страдание и радост“;

[189] GA 28 „Моят жизнен път“, глава 26

[190] Георги Радев „Учителя говори“, Душа

[191] Боян Боев, „Доброто разположение“, Работа върху Евангелието на Йоана

[192] 1 Коринтяни 3:1-3

[193] GA 180 „Мистерийните истини и импулси от Рождество Христово“, Базел, 23.12.1917 г.

[194]Лекция от 04.04.1924 г.

[195] GA 113 „Изтокът в светлината на Запада“, лекция 1

[196] GA 220 „Живото познание за природата. Интелектуално грехопадение и спиритуално възвисяване чрез греха“ , Дорнах, лекцията от 21.01.1923 г.

[197] Светозар Няголов, „Светъл лъч към човешките души“, 5.2 Салоните, в които Учителя изнася своите беседи

[198] „Учителят, Лечителят, Пророкът“, т.1, Непослушание; Неделни беседи, София,20.03.1927 г., „Кротките“

[199] Неделни беседи, София 04.05.1919 г. „Изгряващото слънце“

[200] Неделни беседи, София, 08.01.1922 г., „Целувание не ми даде“

[201] Неделни беседи, София, 24.02.1924 г., „Що е това?“

[202] Общ окултен клас, София 17.06.1923 г., „Вяра и съмнение“; НБ 18.02.1917 г., „Познание. Самопожертване“; НБ 02.03.1930 г., „Както светът идва“; Сила и живот т.1 „Великден“; Изгревът т.17, Учителя Дънов за религията, духовенството и религията; НБ, 20.12.1914 г., „Учителите“

[203] Младежки окултен клас, София, 22.06.1928 г., „Основна идея“

[204] Акордиране на човешката душа. т.1 София: Бяло братство. 1999, „Право на Божествения Дух“

[205] Неделни беседи, София 13.12.1925 г., „Откъде ида“

7 коментара

3.ТАЙНАТА НА НЕБЕСНАТА СОФИЯ – Mangurov каза:

юни 26, 2018 в 7:02 am

[…] на Съзнателната душа днес. Написал съм в книгата си „Пътят към Аза“ как се справих с този […]

ХаресвамХаресвам

Отговор
7.ПРАВОМЕРНИЯТ ПЪТ КЪМ БОГА – Mangurov каза:

юли 8, 2018 в 11:10 pm

[…] появи през 1994 г. – описал съм тези неща в книгата си „Пътят към Аза“, а сега ще им дам напълно духовнонаучно обяснение, за […]

ХаресвамХаресвам

Отговор
ВЪЗКРЕСЕНИЕТО В МИСЛЕНЕТО – Mangurov каза:

юли 11, 2018 в 8:06 am

[…] нескромно да звучи, но ще цитирам нещо от книгата ми „Пътят към Аза“. След като написах книгата и сега я разглеждам през […]

ХаресвамХаресвам

Отговор
12.БУДИТЕЛИ И АПОСТОЛИ – Mangurov каза:

юли 18, 2018 в 8:04 am

[…] спиране. По-подробно съм писал за това в книгата си „Пътят към Аза“. Двата меча са топлината в сърцето и светлината в […]

ХаресвамХаресвам

Отговор
19.ПЛАНЪТ НА БОГА И СВОБОДНИЯТ ИЗБОР НА ЧОВЕКА – Mangurov каза:

юли 27, 2018 в 7:14 am

[…] добре да бъда разбран. Написал съм го и в книгата си „Пътят към Аза“. Там съм написал неща, които могат да прозвучат на […]

ХаресвамХаресвам

Отговор
20.УПАДЪКЪТ НА ЕКЗОТЕРИЧНОТО ХРИСТИЯНСТВО – Mangurov каза:

юли 28, 2018 в 8:14 am

[…] посвещение, а аз си позволих в моята книга „Пътят към Аза“ да говоря и за друг тип посвещение, основано на […]

ХаресвамХаресвам

Отговор
25.КРИЗАТА НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА И ИЗХОДЪТ ПРЕЗ ПЕТОТО ЦАРСТВО – Mangurov каза:

август 2, 2018 в 5:34 am

[…] нещо по същество. Както съм го написал в книгата си „Пътят към Аза“, още през 1994 г. разбрах, че тази цивилизация нищо не […]

ХаресвамХаресвам

Отговор

Mangurov

Публикуване на книги и лекции на Димитър Мангуров по теми от езотеричното християнство

Пътят към Аза

Der Weg zum Ich

ИЗБУХВАНЕТО НА АЗА

БОДХИСАТВАТА

ПРОБИВЪТ

ПОСЛЕСЛОВ

7 коментара

Вашият коментар Отказ

Пътят към Аза

Der Weg zum Ich

ИЗБУХВАНЕТО НА АЗА

БОДХИСАТВАТА

ПРОБИВЪТ

ПОСЛЕСЛОВ

Споделяне:

Свързани

7 коментара

Вашият коментар Отказ