12.БУДИТЕЛИ И АПОСТОЛИ

БУДИТЕЛИ И АПОСТОЛИ

Erwecker und Apostel

Лекция, изнесена от Димитър Мангуров на 01.11.2015 във Варна

Текстът е свален и обработен от видеофайл и не е прегледан от лектора

 

Молитва преди началото на лекцията: Господи Исусе Христе, благодарим Ти, че във всички следатлантски културни епохи, винаги е имало будители на Земята и Те молим, в тези времена – времената на Антихриста, да има колкото може повече будители на Земята. Амин!

Честит ден на будителите на всички. Темата ни днес е „Будители и апостоли“. Тя се роди преди 20 дни. Една сутрин около 5 часа, като се събуждах се обърнах към духовния свят с въпрос, какво ще бъде в края на месеца и след 5 минути дойде тази тема. Тя се развиваше буквално до днес сутринта, за да може една много вълнуваща тайна да бъде разкрита тук. А една друга тайна ще бъде съобщена следващия път, когато ще се изнесе и подходящата тема. Правотата на подредбата на това, което ще бъде изнесено днес тук, за пореден път беше подпечатано от духовния свят.

Когато говорим за будители и апостоли, трябва да знаем какво означават едното и другото и след това да се опитаме да разгледаме, как това се проявява във времената, какво се случи в Поврата на времената, да навлезем от голямото в детайлите, да дойдем до нашето време, да разберем какво днес значи да развиваме Съзнателна душа, че и да подготвяме Шеста културна епоха. Трябва да обхванем всичко това, материалът е доста обемен и ви моля за съсредоточаване. Будител означава човек, който е буден, озарен за духовния свят. Самата дума произлиза от арийския глагол „будияти“ и старобългарския глагол „будити“. Апостол на гръцки означава пратеник. Още нямам отговор откъде първично идва тази дума. В Атлантида всички хора сме говорели един език. Тогава расовият принцип беше важен, а той е свързан с физическото тяло. Затова в изследването „Бодхисатвите“, което написах преди време, този въпрос е разгледан доста подробно и там си позволих да кажа, че от 12-те бодхисатви, които движат цялата човешка еволюция и духовното развитие на човечеството, в атлантско време първите двама са се занимавали с физическото тяло на човека, защото факторът на човешкото развитие тогава беше физическото тяло. Говорим за четвърта коренна раса, атлантската раса, в която имаме седем подраси, които са раси, а не културни епохи. Едва след потопа, когато Мелхиседек (Ной) изведе бъдещия екстракт на ариите в посока към Таримската котловина, можем да говорим за арийска раса. Цялата пета коренна раса със седемте културни епохи, представлява арийската раса. Какво означава арийци? Знаем, че китайците с техния език са величествен паметник на атлантския език, по думите на Щайнер. Днес познаваме езиците на индианците, арабите, негрите и т.н. Какво означава арийски език, че и глагол „будияти“ да има и той да означава това което знаем като буден, като Буда? Буда не е име, а е чин или сан – когато бодхисатвата в края на слизанията си на Земята се издигне една степен нагоре – както е било при Гаутама Буда, Орфей, при бодхисатвата на Рила преди около 3500 г. преди Христа и при първия следатлантски бодхисатва в първата културна епоха – Древноиндийската, откогато датира и българският календар. До времето на строежа на така наречената Вавилонска кула, която е в двуречието между р.Тигър и р.Ефрат – място на много велики предхристиянски култури, за народи много трудно можем да говорим. Едва в началото на трета културна епоха, която започва в 2907 г. пр.Хр., от времето на Гилгамеш, от времето на Вавилония, когато вероятно е бил строежът на Вавилонската кула, Ариман размеси езиците на хората и това беше нещо правомерно. Предполагам, че и дотогава се е говорело на един език, който е бил разделен на много езици, което е в основата на тази легенда. Ариман направи така, че да започнат да се формират отделни народи, с отделни Архангели-водачи и отделни езици. Това продължи през трета културна епоха, а в четвърта културна епоха – гръко-римската, това вече съвсем ясно беше диференцирано. Това, което разбираме днес под арийски език, е това, което е останало в санскритския език, в старобългарския език, а отчасти и в съвременния български език. При изследване се откриват доста сходства между санскрит и старобългарския език. Въпросът е, кой от двата е първичен? Предполага се, че санскритът е първичен, но като имаме предвид похода на Дионис около 100 или повече години преди Орфей към Индия и създаването там на индийската култура, е под въпрос кой език на кой е повлиял. Неслучайно и името на селището където е роден Гаутама Буда в днешен Непал, Капилависту, на старобългарски може да се преведе като селище на възвишение. Не знам дали на санскрит може да бъде преведено, но на старобългарски може. Който се е интересувал от история, вероятно знае, че до 19. век, всички названия на географски обекти надолу към Беломорието и Гърция са били на старобългарски и са имали превод на български, и нито едно име не е имало превод на гръцки, тъй като това са стари български земи. За днешната ни тема това е нещо второстепенно и само го споменавам, но когато днес историци говорят неща като абсолютни истини, винаги трябва да имаме едно наум. Когато говорим за арийски език, и че индийците говорят арийски език, че българите говорят арийски език – това е факт. Арабите не говорят арийски език, индианците в Америка не говорят арийски език, китайците също, въпреки, че цялата пета коренна раса се нарича арийска. Арийци са тези, които тръгнаха да водят човешкото развитие в следатлантските епохи към ума, към развитие на самосъзнанието и Аза. Българите са този народ, който се грижи за цялото азово развитие на човечеството в следатлантските епохи. В това твърдение няма грам национализъм.

Във всяка културна епоха има определени хора, които се групират в братства и са пратеници на Великото Бяло Братство, което се състои от пробудените души долу и йерархиите горе. Във всяка от следатлантските културни епохи те са развивали такъв духовен живот, че продуктът от него се е издигал нагоре като сили, там се е обработвал и се е превръщал в това, което в следващата културна епоха се е вливало към човеците долу и е ставало фактор на културното развитие тогава. Когато кажем това, веднага се сещаме за GA 113 „Изтокът в светлината на Запада“, където Щайнер говори за ложата на бодхисатвите и казва, че продуктът на всички мистерийни центрове по Земята отива горе и се обработва в тази ложа. Следователно, тази ложа, която след дълго развитие се формира към средата на Атлантида преди около 15000 години, в следатлантските епохи започна да движи целия душевен живот на човечеството в посока към самоосъзнаване и към душевно задълбочаване, като двете са абсолютно свързани. От расовият принцип, който беше водещ в Атлантида, животът на човека постепенно трябваше да мине към етерното тяло, астралното тяло, душата, троичната душа и от нашето време, първите, които могат, да започнат да правят преход от Съзнателната душа към Духа-Себе. Епохата на Съзнателната душа ще продължи до 3573 г.. Човечеството има този срок за да развие Съзнателната душа. В Древноиндийската епоха факторът на културно развитие е бил етерното тяло. Животът се е осъзнавал в етерното тяло. Затова тогава тези, които са били обединени в мистерийните братства, са отработвали продукт в астралното тяло, който да се издигне нагоре и в бъдеще осъзнаването на живота да стане достъпно за всички в астралното тяло. Има генерална разлика, дали човек осъзнава живота си в някое от телата си или в някоя от трите степени на душата си. Без разбирането на това е невъзможно да бъде разбрано нещо от човешката еволюция и няма как да се дават отговори за смисъла и значението било на събития, било на артефакти от древността. В мистерийните центрове авансово се е развивал животът в астралното тяло, продуктът се е издигал и обработвал от Ложата на 12-те бодхисатви с помощта на Боговете, и във втора културна епоха се е вливал в астралните тела на хората и е ставал фактор на културното развитие тогава. След като продуктът отива в Ложата на бодхисатвите, винаги бодхисатвата, който слиза в дадената културна епоха и се издига до степен Буда, става епицентър на този авансово произвеждан продукт, който ще даде плодове в следващата културна епоха, а дейността му се отразява и в бъдещите епохи на следния принцип – дейността на бодхисатвата в първа културна епоха се отразява в бъдещата седма епоха, дейността във втора културна епоха се отразява в бъдещата шеста, а дейността в трета културна епоха се отразява в днешната пета културна епоха. Единствено дейността в четвърта културна епоха е била сама за себе си. Във всяка културна епоха именно хората в мистерийните центрове и бодхисатвата, като тяхна еманация, са будителите от предхристиянските времена, които са се събирали и са произвеждали съответния продукт. Когато дойде трета културна епоха и се породи великият гносис, който беше съобразно душевното развитие на човечеството, достигнало до първия душевен член – Сетивната душа, това се прояви в бодхисатвата Орфей, който се издигна до Буда. Преди него във втора културна епоха развитието се прояви чрез бодхисатвата на Рила, който стана Буда, а в първа културна епоха третият бодхисатва става Буда в 5505 г. пр.Хр., която е началната година в българския циклов слънчев календар. Набива се на очи връзката на българите с бодхисатвите, които се издигат до чин Буда. И тук не става дума за действието на свръхсетивни същества  – Ангели, Архангели и Архаи през бодхисатви, дхяни буди и буди, за което се говори на Изток. При него човешки тела са използвани за съсъди и съответните човеци са били наричани така, в зависимост от това, какво същество е работило през тях. Говорим за Ложата на 12-те бодхисатви, които са от човешка еволюция, и които през себе си могат по най-добър начин да демонстрират как „синовете божии обикнаха човешките дъщери“, т.е. връзката между това, което е Дух на човека и душата. Това е големият принос на бодхисатвите – стиковката между свръхсетивната ни същност, нашият Дух, нашият Аз, с душата ни. Това поражда нисшия аз, който стана фактор на културното развитие през следващите епохи досега, тъй като връзка с висшия си Аз имат само най-големите предводители на човечеството.

Коя беше централната тайна на гносиса и изобщо на всички следатлантски културни епохи до идването на Христос? Това беше великата тайна на тялото. Когато четем възвишените разговори на Беинса Дуно горе на рилските езера, там той казва, че досега Великото всемирно бяло братство е излъчило три големи импулса в човешкото развитие – първи, който можем да наречем египетски, втори – палестински и трети – богомилски. Не се ли получава някакво противоречие? Как да стиковаме това с духовната наука? Как така египетски? Нали посветените, които в Египет се занимаваха с мумиите бяха гигантски фактор в човешкото развитие, но те гледаха назад, към Атлантида, защото основно произлизаха от меркуриевия оракул в Атлантида. Но знаем, че втората половина на Земния еон ще се нарича меркуриева, за разлика от първата, която е марсова. Кое е особеното на египетските мистерии, че там са ходили и Орфей, и Питагор, и кой ли още не, какво специално са търсили там те, че Беинса Дуно да каже, че в широк смисъл първият импулс на Бялото братство се нарича египетски? Както никой друг, там посветените са знаели тайната на раждането и тайната на тялото. А смисълът на всички предхристиянски епохи беше, да се създаде тялото, в което ще влезе Господ. Следователно в широк смисъл онова можем да го наречем египетски клон и там частично можем да поставим някои от тракийските мистерии, но не искам да навлизам по-дълбоко в темата, защото много ще се отклоним.

При посвещението на Авраам от Мелхиседек (Ману или Ной) с хляба и виното, беше надигнат крайчецът на слънчевата тайна на Христос. В тайната на тялото бяха посвещавани и Яков, и Исак, и останалите еврейски водачи, защото евреите трябваше да дадат тялото. Разбирането на тялото идваше от египетския клон. Продължението на тайната на тялото от предхристиянските времена, след осъществяването на мистерията на тялото и Възкресението, преминавайки през мистерията на Граала чрез Йосиф Ариматейски, еманира в тайната на Граала, която стана централната тайна на християнството, за да стигнем до 1936 г., когато бодхисатвата на 20. век Беинса Дуно си предостави тялото на Господ, за осъществяване на мистерията, за която много пъти сме говорили. Той беше първото човешко същество, което можа да направи това нещо, защото Натановата душа, която предостави тялото Исусово на Господ, е ангелоподобна и е слязла долу един-единствен път. Има огромна разлика между едно същество, което слиза много пъти и нея. Бодхисатвите на всеки 100 години са долу и след Гаутама Буда, който пръв авансово разви Съзнателната душа 2000 години преди тя да се превърне във фактор на културното развитие, все по-плътно се свързват с тялото, което използват за съсъд. Първият от останалите хора, който разви Съзнателна душа, беше Парсифал, прероденият Манес, в 9. век. Въпросът за Съзнателната душа е централен, особено важен и е основният проблем във всички следатлантски културни епохи, защото преходът към Духа без Съзнателната душа е невъзможен. Тя е решаващият фактор. Освен това, петата културна епоха е върха на пета коренна раса. Следващите шеста и седма ще са слизане надолу, ще са низходящи. Но точно в тях ще слезе Духът-Себе, а след него и Духът-Живот. Върхът на пета коренна раса е пета културна епоха и ние живеем точно сега, когато тече Второто пришествие на Христос и Антихристът е на Земята. Ако за тези неща на човек душата му не се вълнува и сърцето му не трепка, той само се води за жив. Сега ще видим какво се случваше в Поврата на времената и ще направим аналогии с днешното време, защото всичко, което се случи в Поврата на времената с всички участващи персонажи около Христос, се отразява във всеки един от нас. Когато преглеждам собствения си духовен път дотук, виждам, че всичко, което се е случвало на апостолите, ми се случва сега по подходящия за мен начин.

Целият ход на предхристиянските времена беше насочен към Поврата на времената, към идването на Христос. Когато тялото беше готово, Христос слезе, тръгна по Земята и вървя по нея 2 години и няколко месеца. Как Той призова апостолите? Защо те не можаха да бъдат на Голготския хълм, а там трябваше да бъдат учителите на човечеството? С изключение на Йоан, който присъства с висше гностично съзнание, апостолите бяха със заспало съзнание, а горе бяха Симон от Керена – прероденият Авраам, Никодим и Йосиф Ариматейски. Защо се случи така? Когато четем Евангелията, на пръв поглед виждаме, че има противоречия между тях относно призоваването на апостолите. В Евангелието на Йоан виждаме, че призоваването на първите апостоли започва в Юдея, а в Евангелията на Лука и Матей призоваването става на Генисаретското езеро. Има ли противоречие? Когато се използва така нареченото сравнително религиознание, което е чисто материалистичен подход, който сравнява факти в различните текстове, тогава излиза, че нещо не е наред. Защо на пръв поглед Евангелията сякаш си противоречат? Нека видим цялата драматургия на призоваването, за да усетим как самите ние бихме били призовани или сме призовавани досега. Когато Христос влиза в Исус, виждаме, че движението му е от Юдея, през Самария до Галилея. Защо периметърът на движение на Христос беше само в тези стотина километра? От Петото евангелие знаем, че преди това Исус е ходил на много места, посещавал е много езически центрове, докато накрая е имал онзи драматичен разговор с Дева София, когато от него излиза Азът на Заратустра и става съединяването на Дева София с рано починалата Мария, която е родила Исус във Витлеем. Защо Христос ходи само из тези области, какви са те? Тук веднага можем да направим паралел с Петър Дънов, като главния представител на Христос на Земята. Преди бодхисатвата да влезе в него, той стигна чак до Америка, където учеше медицина и богословие. Когато се завърна в България, той не я напусна никога. Тук беше задачата му и тук я изпълняваше. Юдея е егоизмът, физическото, това е приземяването на човека и свързването му със земното, нисшият аз. Самария е доброто, там е разговорът със самарянката, за там е притчата за добрия самарянин. А Галилея е етерното. От земното-Юдея, през доброто-Самария, става издигане до етерното-Галилея. Не знам дали досега това е било казвано по този начин, но това е окултен факт, това е така. Когато Христос е бил подгонван от земното, през Самария Той е отивал в Галилея и придвижването Му е било само в тези три области. В Евангелието на Лука и Матей рибарите са призовани на Галилейското езеро. Първите две двойки са призовани там – Андрей и Петър, и Яков и Йоан Зеведееви. В Евангелието на Йоан, обаче, е коренно различно. Призоваването е долу, край селището Витавара зад р.Йордан. Витавара е всъщност Витания или Бетания. Едната Бетания е на Лазар, съвсем близо е до Йерусалим и името означава дом на нищетата в човешки смисъл, в смисъл на духовно обедняване, а Бетания зад р.Йордан, където Йоан Кръстител е кръщавал, означава същото, но в природен смисъл. Там е абсолютна пустиня. Река Йордан свързва Генисаретското езеро в Галилея с Мъртво море. Връзката буквално е между духовния свят и земния свят. В Евангелието на Йоан се говори за мястото, където Йоан кръщава и първото призоваване на апостолите е там. На 6 януари Исус отива към р.Йордан, Азът на Заратустра е излязъл и натам се движи едно човешко същество, състоящо се от три тела и Натановата душа. Отива при Йоан Кръстител, който казва: „Ето Агнецът Божий“, потапя Исус във водата и тогава в него влиза Христос. От този момент вече говорим за Христос-Исус. На другия ден Той отново минава там и Кръстителят  е с Андрей и още един от учениците си. Те са кръстени от него още преди да станат апостоли на Христос. При кръщението е ставало пълно потапяне под водата, азът се е излъчвал и е ставала връзка с висшия Аз. Учениците, които са били кръстени по този начин скоро преди кръщението на Христос, са били в очакване на Месията. Йоан пак казва: „Ето Агнецът Божий“ и Андрей и другият ученик тръгват след Христос. Какъв е диалогът между учениците и Христос? Христос ги пита: „Какво търсите?“ Когато беше свръхсетивната ми среща с Беинса Дуно, той ме попита: „Какво искаш?“. Тогава аз му отговорих: „Любовта“. Въпросът на Христос е на физически план, а не както при моята среща с Беинса Дуно на свръхсетивен план, но всеки с неговото си съзнание, той с неговото, аз с моето. При този въпрос на Христос, душите и сърцата на апостолите се раздвижват. Идва Месията, Йоан Кръстител Го посочва и казва, че това е Агнецът Божий, а Той ги пита какво търсят. Това по същество е същият въпрос, като този, който ми зададе Беинса Дуно и е голям опознавателен знак. Апостолите, чийто аз скоро преди това е бил излъчен, се намират още между небето и земята, съзнанието им е все още изместено и те не могат да осъзнаят с будното си съзнание, че пред тях стои физическото тяло на Месията. Ще акцентирам върху нещо крайно важно. Те не разпознават сами Христос, а предтечата Йоан им казва: „Ето Агнецът Божий“. На въпроса на Христос, двамата ученика задават контравъпрос: „Къде живееш?“ и Той им казва: „Дойдете и вижте“. И оня ден те са с Него. Естествено те не са били във физическото му жилище, а в свръхсетивните светове, откъдето Той идва, т.е. те са в Неговата аура. По-могъща от тази аура няма – слиза Синът от Троицата, влиза в тяло и аурата Му е гигантска. Знаете, че Му е нужен известен период за стиковка с телата, защото иначе аурата Му ще лиши всички край Него от свободната им воля, а и здравето ще им съсипе, защото не са годни да понесат мощното присъствие. Както казва Беинса Дуно, при слизането си надолу Христос е намалил вибрациите си 78 милиона пъти, но след влизането в Исус трябваше да има ново намаляване, което продължи чак до Голгота, когато стана пълното Му свързване с физическото тяло.

Двамата ученици прекарват в аурата на Христос този ден. След това Андрей вика брат си Симон, води го при Христос, Той го нарича син Йонин, което е свидетелство за степен на посвещение и му казва, че ще се нарича Кифа, което означава Петър или камък. Много от учениците получават различни прозвища, което свидетелства за някаква промяна в тях. На другия ден Христос отива в Галилея и там призовава Филип, който е от Витсайда – градът на Андрей и Петър. Филип извиква Натанаил и последва срещата между Натанаил и Христос на физически план в Галилея. Андрей и Петър са призовани долу, в Юдея, а Филип и Натанаил горе, в Галилея. В християнството се смята, че Натанаил е един от 12-те и е с името Вартоломей, но това не е потвърдено, засега не мога да го потвърдя и аз. За да се потвърди нещо такова, към него трябва да се прояви подходящият интерес и тогава се получават отговорите. В Евангелията по-нататък Натанаил не се споменава и се появява чак след Възкресението, когато край Генисаретското езеро Христос се явява на апостолите и той е един от тях.  Когато Филип съобщава на Натанаил, че е намерил Месията, Натанаил е скептичен и казва: „От Назарет може ли да излезе нещо добро“? Но при срещата с Христос, Той му казва: „Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство“ и на учудването на Натанаил, откъде знае това, му отговаря, че го е видял под смоковницата. Знаем, че в свещените текстове смоковницата е образ на стария начин на посвещение. Разбирайки, че Христос може да види неговата степен на посвещение, Натанаил Го признава за Син Божий.

Натановият Исус, който става съсъд на Христос, е този, който се ражда на 25 декември през годината, от която започва новото летоброене. Около 6 месеца преди него се ражда Йоан Кръстител, а още 6 месеца преди това се ражда Соломоновият Исус. Соломоновият Исус е заплашен от проведеното от Ирод избиване на младенците и родителите му бягат в Египет. При раждането на Йоан Кръстител заплахата за младенците вече е отминала, а при раждането на Натановия Исус такава съвсем няма. Събитията около кръщението в р.Йордан и призоваването на първите апостоли са в година 31-ва. Идва и първата Пасха. Христос отива с учениците си в Йерусалимския храм, като преди това е извършил чудото в Кана Галилейска. Тогава е първото храмоочистване според хронологията в Евангелието на Йоан, когато Христос прави бич от върви и изпъжда от храма всички продавачи на волове, овце и гълъби и тези, които обменят пари. Що се отнася за първите стъпки на Христос след влизането му в тялото на Исус, Евангелието на Йоан можем да го разглеждаме направо като документален извор за това. А Щайнер казва за това Евангелие, че всяка дума в него е злато. И от това злато в 9 часа тази сутрин се роди едно откровение, когато насочих както трябва вниманието си към него.

До произнасянето от Йоан Кръстител на знаменателните думи: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“, има три събития плюс още едно, ключово, на което ще ви обърна внимание. В Кана Галилейска е сватбата, Натанаил е оттам и най-вероятно той е организирал присъствието на нея на призованите дотогава от Христос апостоли. От Щайнер знаем[1], че дванадесетте апостоли предварително са подготвяни много преди това за своята мисия и те са седемте Макавееви синове и петте сина на Мататий около 130 години преди Христа, които персонажи срещаме в последните книги на Стария завет. Това бяха 12-те представители на човечеството тогава. Те са отражение на Зодиака, на звездното. Кармическите им вериги са били така редени от духовния свят, че да могат те да бъдат по това време на Земята, да бъдат призовани от Христос всеки по съответния начин и да формират първата духовна фамилия, която да направи прехода от кръвно-родовите връзки към духовните връзки на бъдещото човечество. На сватбата в Кана Галилейска, според обяснената от Щайнер грешка в превода на Евангелието, Христос казва на Дева София: „Що е това, което струи между мене и тебе“, като има предвид духовно-душевното протичане на сили, свързващо го с неговата майка, а после: „Още не е дошъл часът ми“, т.е., че не може да действа напълно още от Аза Си. Сватбата е била в периода между 6 януари и първата Пасха, на която е и първото храмоочистване. Като отглас от тези две събития е нощният разговор с Никодим. Знаем вече, че той е преродената Савска царица – съобщението за това направих в лекцията[2] си на конференцията през миналата година. В християнството се говори, че Савската царица идва от юг и Христос я нарича Южната царица. „Саба“ означава нещо, което има отношение към звездното, т.е. областта на деветте йерархии. Саба в множествено число е зебаот или саваот – това са духовните светове на деветте йерархии. Това означава, че Савската царица, като носителка на звездното познание, на познанието за тялото, отива при Соломон, който също притежава звездна мъдрост, за да обменят мъдрост. Позволих си да кажа, че тя не идва оттам откъдето смятат, че идва, а идва от изток, от Месопотамия, защото сабейците, носителите на звездната мъдрост са имали огромно влияние чак до Поврата на времената в областите на Месопотамия и Халдея. Предния път[3] казах, че Халдея даже е било по-скоро не област, а общност от посветени, на която по-късно е бил наречен районът, където са действали. Когато се казва, че тя идва от юг, ако разглеждаме мировия кръст от четирите Архангела, Гавраил е югът, той е свързан с родовото, с тялото, с кръвните връзки и подготовката на тялото, а централната мисия на еврейския народ беше, чрез кръвно-родовото да се подготви тялото за Христос. Следователно, ако разбираме Савската царица като носителка на посоката юг в духовен смисъл, тя разбира тайната на тялото. А от коя географска посока точно идва, това не е толкова важно.

Никодим е, който около година и половина след първата Пасха, се застъпва пред фарисеите за Христос и те му се подиграват. Той помага на Йосиф Ариматейски да свалят тялото от кръста и той беше купил мазилата за помазването на тялото. Той се застъпва и за първия християнски мъченик Стефан. От тогава Савската царица – Никодим е свързана с всичко що е езотерично християнство и работи в това направление. Никодим е от седемдесетчленния синедрион, който управлява живота на евреите по това време. Като контрапункт на синедриона е по-широкият кръг от седемдесет ученика на Христос. Никодим е бил посветен фарисей и затова срещата му с Христос е нощем, т.е. на свръхсетивен план, за разлика от срещата с Натанаил. Там разговарят учител с учител – Никодим нарича Христос Рави, т.е. Учителю, а Христос нарича Никодим учител израилев.  В разговора Христос му говори за новораждането, защото Никодим като еврейски посветен познава само раждането, само родовото и наследствената линия.

След разговора с Никодим е срещата със самарянката. Когато Христос тръгва от Юдея за Галилея, Той минава през Самария покрай Якововия кладенец, на земята, която навремето е била дадена от Яков на любимия му син Йосиф. Неслучайно в Евангелието на Йоан е дадено уточнението, къде точно е срещата, и че от този кладенец са пили и Яков, и синовете, и добитъкът му. Когато Христос минава и поисква вода, самарянката отговаря: „Как ти, който си юдеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка“? А Христос и казва: „Да би знаяла кой е оня, който ти казва: дай ми да пия, сама би изпросила от него и той би ти дал жива вода“. На учудването на жената, как без почерпало може да ѝ даде вода и на въпроса ѝ дали той не е по-голям от Яков, Христос отговаря, че от водата в кладенеца пак се ожаднява, а от неговата вода вовеки не се ожаднява и тя става извор на живот вечен. И на финала на разговора жената казва: „Зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести“. И Христос ѝ казва: „Аз Съм, Който говоря с тебе“. Когато това се чете, направо ти обръща душата. Апостолът Андрей е призован първи и е от най-почитаните в християнството. Той е този, който е дошъл по нашите земи. Но той беше насочен към Христос от Йоан Кръстител, който му посочи Месията. Докато не затвориха Кръстителя и останалите апостоли бяха не толкова апостоли, колкото ученици на Йоан. Те не осъзнаваха още, че в Исус е влязъл Христос. И ако си зададем въпроса, кой е първият човек на когото Христос лично каза, че Той е Месията – това е самарянката. Следва въпросът, коя е тази личност? Трябва да имаме предвид, че и първият човек, с когото Възкръсналият Се срещна пак беше жена – Мария Магдалена. Акцентът върху прехода от мъжкото начало към женското е направо очебиен. Коя е самарянката? Самария беше доброто. Това ми просветна тази сутрин. Юдея е земното, егоизма, фарисеите, завистта, всичко отвратително в човека вследствие на грехопадението му, от която трябва да се излезе, да се премине през Самария, където е доброто и да се отиде в Галилея за връзка с етерния свят, с духовния свят. Това представлява преходът от Юдея през Самария в Галилея. В тези 100 километра Христос ни показа всичко, каквото може да съществува в живота ни. Той е нямал нужда да ходи другаде.

Казах, че неслучайно в Евангелието се споменава, чия е земята, на която се намира кладенецът. Яков има 12 сина и Йосиф е любимият му. В християнството Йосиф се приема като своеобразен предтеча на Христос. Останалите 11 братя, решават да го продадат на преминаващи мидиамци за 20 сребърника, защото му завиждат. Когато мидиамците отиват в Египет, те го препродават на Потифар, началник на стражата на фараона, вероятно за 30 сребърника – за токова, за колкото Юда предаде Христос. Затова Йосиф е като праобраз на това, което щеше да стане с Христос. Йосиф е символ на доброто. Знаете историята за издигането на Йосиф до втори човек след фараона в двореца му – как първо е хвърлен в затвора несправедливо, как там тълкува сънищата на виночерпеца и хлебаря на фараона, как след две години разтълкува и съня на фараона за седемте тлъсти и седемте мършави крави. Той е, който прости на братята си и помогна на целия си род да оцелее през гладните години. Но вижте, Авраам и жена му са погребани в Ханаанската земя, в пещерата в нивата на Махпела, купена от хетееца Ефрон. Там са погребани синът му Исаак и жена му. Там е погребан и бащата на Йосиф – Яков. Когато умира Йосиф, той е балсамиран и погребан в Египет като мумия. Той е символ на доброто, той е като предтеча на Христос, той е прероден след това в самарянката. В Поврата на времената няма случайни личности, макар и някои като самарянката, на пръв поглед да не изглеждат толкова значителни.

Ще кажа авансово още нещо за Савската царица. В две от Евангелията се казва, че когато фарисеите искат от Христос да им демонстрира чудеса, Той им отвръща, че им е дадено чудото от Йона, който беше в утробата на кита три дена, а Син Человеческий ще бъде в сърцето на Земята три дни и три нощи, и Южната царица е дошла от края на земята да чуе мъдростта Соломонова, а ето тук има повече от Соломон. И им казва, че са род лукав и прелюбодеен и ще бъдат съдени от Савската царица. Знаете, че в Поврата на времената Савската царица е Никодим, който помага за свалянето на тялото от кръста и погребението. Христос директно казва на фарисеите какво ще стане – че Савската царица ще е инкарнирана и ще ги съди, че Той ще стигне до центъра на Земята. Спомняте ли си, как в първата лекция от предния цикъл говорихме за проникването на Христос до центъра на Земята след свалянето от кръста. Нищо в Евангелията не е случайно попаднало там и смисълът на изграждането на Съзнателната ни душа е все по-дълбокото проникване в Мистерията на Голгота, което ще ни даде трите импулса, които трябва да се породят в нас, за да се каже, че човек има изградена Съзнателна душа с поглед към Шеста културна епоха.

Да се насочим сега към Евангелието на Матей. Матей е последният от призованите апостоли и е митар. Той е работил в района на Генисаретското езеро, където е второто призоваване на апостолите, след като Йоан Кръстител е затворен, а той е затворен някъде около Петдесятница след първата Пасха. Ако приемем, че първата Пасха се пада в началото на април, след това е сватбата в Кана Галилейска, а после Евангелията не казват какво са правили апостолите. Те са пуснати да практикуват всеки своето занятие до момента на второто им призоваване, което е вече не долу близо до Мъртво море, а горе, на Генисаретското езеро. Между двете призовавания на апостолите изминават около 4-5 месеца. През това време те си работят работите, но се намират между небето и земята, защото думите, които Христос им е казал в началото, зреят като семенце в тях и то започва да се разпуква, семенцето на вярата, първата от трите велики християнски добродетели, започва да се формира вътре в душата на човека. Тогава е четвъртата културна епоха, епохата на разсъдъчната душа и в нея започва да се формира вярата. Христос им дава молитвата „Отче наш“, защото вярата в човека започва с акта на молитвата. В последствие вярата започва да преминава в особен вид активна медитация, която води до това, че пъпката на вярата се разтваря и от вярата се преминава към гносиса, към реално ясновидство и реална връзка с духовния свят. Един такъв плод на реалната връзка с духовния свят ви поднесох преди малко и по вълнението ми можахте да усетите, че този плод има духовен вкус. Това вълнение не може да се имитира в епохата на Съзнателната душа, когато целия живот е изтеглен в ума. Раздвижването на душата става от семенцето вяра, което ако го имаме, можем да кажем на планината да се премести от тука, там. А планината е преодоляването на всички пречки на егото, по пътя към духовния свят. И ако силата на вярата е такава, че почне да преминава в гносис, овладяваме силите на истинското ясновидство и ставаме посветени. Едно време гносисът е бил един, сега е съвсем друг и се постига с друг душевен член от човека.

След второто призоваване, апостолите тръгват отново след Христос. През тези 4-5 месеца, семенцето на вярата в тях се е развило. В Евангелието на Лука, се казва, как Христос говори от лодката на Петър, която е малко навътре в езерото, което е имагинативен образ и по-скоро не се е случило на физически план. В Евангелието на Матей се казва, че Христос ходи по брега и оттам призовава първо Андрей и Петър, като им казва да тръгнат след Него, за да ги превърне от рибари в ловци на човеци, а после и Зеведеевите синове Яков и Йоан, които оставят баща си и тръгват след Него. Това е станало на физически план. Виждаме как Лука, който не е от апостолите, но има имагинативни образи, описва неща, които не са се случили във физическия свят, които имат духовен характер. Ранно-християнският теолог и философ Ориген[4], представителят на Александрийската школа, е един от отците на църквата, който все още е имал чувство за трите нива на библията и е усещал, че в Евангелията има неща, които са скрити. По този повод той е казал: „Има места в Свещеното писание, които нямат в себе си нищо телесно. Понякога трябва, така да се каже, да търсим само душата и духа на писанието. Истината трябва да бъде потърсена в духовните първоизвори.“ С остатъчното ясновидство, което още са имали, в тогавашния гносис са знаели, че за да можеш да сглобиш четирите Евангелия, в тях трябва да се вникне по чисто духовен начин и да се потърсят отговорите на въпросите в духовните първоизвори. Ориген е знаел това, а по-късно при Юстиниан Велики[5], римският император, който е от тракийски, т.е. български произход, в 6 век, гносисът е бил окончателно унищожен. Но има два вида гносис. Единият е истинският християнски гносис, който продължи да съществува през езотеричното християнство и това е гносисът на Павел, на Никодим и Натанаил. Това е гносисът, който разбра, че в Исус Словото стана плът. Другият, старият гносис, който разбираше космически Христос, но не разбираше въплъщението Му в тяло, беше унищожен от църквата, заедно с всичките останали писания от него. Истинският християнски гносис, през Павел и Дионисий Ареопагит продължи развитието си нататък.

Да се върнем към апостолите. Можем ли да говорим за апостоли в предхристиянските времена? Тогава говорим за будители. Тогава за апостолство можем да говорим, в смисъл, че един бодхисатва, който се издига в чин Буда, става апостол, т.е. пратеник на волята на Боговете за това, какво трябва да стане долу. Но това не е като апостолството тогава, когато Словото стана плът и апостолите са призовани и изпратени да проповядват словото Божие лично от Христос. Затова можем да кажем, че думата апостол има битие от Поврата на времената насам, а преди това говорим за будители, за посветени хора, които знаят каква е волята Божия, отработват я в мистерийните центрове и я предават навън под формата на сказания, митове и легенди, за да могат обикновените хора постепенно да стигнат до самосъзнание и когато Христос дойде на Земята, идването му да може да бъде схванато по някакъв начин. Това особено беше развито по нашите земи, където в мистерийните центрове подготвяха човечеството за разбирането на Христовата Мистерия. Юдейството даде тялото, гръцката култура, подготвена от българите, трябваше да го разбере, а осъществяването на мистерията стана в рамките на Римската империя. И Матей, който е един от дванадесетте апостоли, беше митар на римска служба, а римляните не бяха дошли като завоеватели, а като съюзници. Те бяха извикани 130 години преди Христа от Юда Макавей, когато юдеите имаха конфликти със селевкидите и беше подписан договор между юдеите и римляните, който действаше и по времето на Христос. Централният култ в рамките на Римската империя беше култът към цезаря, който започна от времето на Октавиан Август[6] и по-точно от 27 г.пр.Хр., когато той започва да управлява еднолично. Политиката на Римската империя беше такава, че който и народ да завладее, взимаше от него всичките му култове и ги подчиняваше на върховния култ към цезаря, който беше едновременно светският ръководител и върховен жрец – pontifex maximus. Всички народи можеха да изповядват своите култове, но бяха длъжни да се кланят на върховния култ на цезаря, като статуя, която стоеше във всеки храм. Така се гарантираше животът в Римската империя и всички бяха подчинени по този начин. След като римските императори принудиха мистерийните центрове да ги посвещават насила, без да са преминали през подготовка и изцеждане на егоизма от тях, посвещаването не беше просто посвещаване в тайни, а чрез окултни техники те фактически ставаха посветени. Но всяко посвещение, извършено по неправилен начин, прави връзка не с добрите богове, а с лошите, и затова лудостта на цезарите завладя Римската империя. Вътре в храма на евреите я нямаше статуята на цезаря, но в предверието бяха разположени менителниците, а на всяка монета го има образът на цезаря. С култа към цезаря целият живот в империята – културен, политически и стопански, беше добил култов характер. Цялата Римска империя беше своеобразен култ. Самото плащане на данък на империята от евреина с парите, на които стоеше образът на цезаря, беше кланяне на култа към цезаря. Това беше много голям компромис от страна на евреите, които съвместяваха култа към Йехова в светая светих на храма, с култа към Мамона в предверието на храма. Затова и в проповедта на планината, Христос казва: „Никой не може да служи на двама господари…, не можете да служите на Бога и на мамона“. Фарисеите презираха и мразеха митарите на римска служба, защото приемаха, че служат на култа на цезаря, но допускаха същия този култ в предверието на храма чрез менителите.

Кои са апостолите, изброени в Евангелията? Първо са Андрей и Петър, след това Яков и Йоан Зеведееви, след това Филип и Вартоломей, Симон Зилот, Юда Искариот, Тома, наречен също и Близнак, Матей, Яков Алфеев и Юда Алфеев, наречен и Тадей. Казваме, че апостолите са отражение на зодиака, като в Евангелието само Тома е конкретизиран със съответния знак. Юда е представителят на Скорпион, който не можа да се справи със ситуацията, в която беше поставен и се самоизяде. В Евангелието от Марко, при призоваването на Матей, той е наречен Левия Алфеев, което внася известно объркване. Според протестантския богослов Емил Бок, който е работил и със съдействието на Щайнер, първият Йоан един вид пази място сред апостолите за Лазар, който след посвещаването лично от Христос става Йоан и е този, който пише на преклонна възраст Евангелието от Йоан. Той става Йоан и защото в късното лято на година 31 Кръстителят е обезглавен и става като групова душа на апостолите и по-нататък те работят в неговата аура. Пак според Емил Бок, Яков Алфеев по-късно е заменен от брата Господен Яков. Той не е същински брат на Исус, а е от другата майка и до Възкресението се е отнасял по-скоро враждебно към брат си, към Исус Христос, и чак след Възкресението Му е разбрал кой е Той, заел е освободеното от Яков Алфеев място и става един от дванадесетте. В Евангелието на Лука е казано, че има и други 70 ученици, които са избрани от Христос и Той ги разпраща по двойки по местата, на които смята да отиде. Има три празника Пасха по време на пребиваването на Христос на Земята. В началото на годината апостолите са призовани, след това са пуснати да си гледат работата и следва второ призоваване към месец май на 31 година. След това апостолите пак не са край Христос и чак преди Пасхата на 32 година, когато е чудото с нахранването на петте хиляди, Той ги вика отново при Себе Си и те са непрекъснато с Него до Пасхата след смъртта Му. Ако сумираме времето, през което апостолите са били непрекъснато с Христос, това е само една година. През останалото време те са били подготвяни. През първите две години и учениците Му, и апостолите са зреели. Когато изпраща учениците си по селищата, Той им казва: „Не носете ни кесия, ни торба, нито обуща“. Това, разбира се, е символично казано. Първото призоваване е призоваване на апостолите да стъпят от водата на старата, родова духовност на брега, на сушата, където започва личното християнство, а второто призоваване е обратно в морето на Духа, но на нова степен. Четирите Евангелия трябва да се възприемат като органично свързани. Евангелието на Матей е Евангелието на човека, на корена. От втория печат в Апокалипсиса на Йоан, Матей е човекът, Марко е лъвът, Лука телецът, а Йоан орелът. При Матей е дадена кръвно-родовата линия и той проследява родословието на Исус от Авраам и Исаак до Йосиф и Мария. При Лука, понеже става дума за слизането на Натановата душа, възлизането нагоре стига до Адам и Бог. В Евангелието на Матей се говори главно за царството небесно, а при Лука се говори за царството Божие. Каква е разликата между двете? Небесно царство са сферите на действие на Боговете, които не са в нас, а царството Божие е Христос, който слезе от Слънцето, като център на Слънчевата система, а за нас и като център на целия космос, слезе на Земята в плът и след Петдесятница заживя в нас. Христос се свърза с елементите на Земята и ние буквално Го ядем и пием. Когато взимаме причастие, ние уж символично, но всъщност съвсем буквално ядем и пием Христос. Христос влезе в кръвта и волята на човека, оттам започна да се издига към чувството, за да стигне до ума и до идиотизмите при тълкуването на Евангелията, на които сме свидетели днес. Основата на християнството беше положена във волята на човека, а Петър е човек на волята и затова на външен план то започна от Петър. Но Петър се колебаеше във волята си между Юда – скорпиона и Йоан – орела. Евангелието на Матей, е Евангелието на Петър, на човека, на скалата, на земното. То е Евангелието на Исус, на кръвно-родовото. Евангелието на Марко е преход от Исус към Христос. Там отсъстват родовите линии и направо се започва от кръщението в р.Йордан. При Лука разбирането на човешкото минава на нова степен, защото в него става дума за Исус от Натановата линия и Натановата душа, за същество, което никога не е слизало на Земята и няма грях. Накрая Евангелията завършват с Евангелието от Йоан,където са дадени космическите тайни на Христос, на Логоса. Ритъмът в Евангелията е Исус – Христос – Исус – Христос. В Евангелието на Матей се казва, че сме изгубили царството небесно, защото когато човек навлезе в кръвно-родовото, той губи сферите, в които обитават Боговете. А в Евангелието на Лука се казва, че царството Божие идва, защото Христос слезе на Земята, заживя в човешко тяло и накрая влезе и в нас, и в земните елементи. Матей е ученик на Матай. Когато Щайнер говори за Евангелието на Матей, казва, че ученията, залегнали в обясненията за Исус от Назарет и неговата кръв, са култивирани в общностите на есеите и терапевтите дошли от Египет. Сред тях се е подвизавал Йешуа бен Пандира, който е имал петима ученика – Матай, Накай, Нецер, Бони и Тона. Те развиват в пет различни направления неговото учение. Чрез Матай тласък получава учението за подготовката на кръвта за идващия Исус, а учението за вътрешната душевна организация, свързано с древното назирейство, се разви от Нецер. Матай е представител на есеите, които по-скоро представляват научния принцип в ученията идващи от Египет, а Нецер е представител на назореите, които представляват аскетично-практическия принцип на тези учения. Матей, като ученик на Матай, е бил посветен и заедно с другите ученици, през степените на посвещението са изминавали стъпките  от Авраам, през 42-те поколения до Исус, който още не е бил проявен. Когато са преминавали през посвещение, те, както всеки един от нас, когато заспи, преминават през всичките си инкарнации назад чак до Лемурия, с абсолютна скорост. Смисълът на посвещението тогава е бил, всичко, което се преживява насън, да се преживее съзнателно. Преминавайки през тези 42 степени от Авраам надолу и стигайки до Йосиф и Мария, те са виждали, че родителските двойки вече са формирани. Те всеки момент са очаквали Месията и всеки от тях е очаквал да бъде призован. Какво очакване само! Всичко откак свят светува, е било за да дойде Той и е имало малцина, които реално са проследили и са знаели, че Той трябва вече да дойде, и са очаквали с цялата си будност да бъдат призовани от Господ! Сега сме в подобно очакване, само че за появата на Антихриста. Учениците на Нецер са изминавали обратния път, отдолу нагоре по стълбата на инкарнациите. И едните, и другите са виждали, че времената са се изпълнили и Той трябва да е тук.

Матей съвсем съзнателно беше станал митар. Той едновременно е левит, от свещеничеството, едновременно е есей и е на римска служба като митар. Той съчетава три потока в себе си. От най-уважаваната позиция като член на свещеничеството, той става най-презрян като служител на Римската империя. Защо става митар? Той знае какво е зад гърба му – кръвно-родовото, Египет и Юдея, знае, и че напред е Рим, където ще се развива това, което носи Месията. Там трябва да се впише той и затова отива и нагазва в злото, защото демоните отдавна са се развихрили в Римската империя. Като ученик на ученика на бодхисатвата, Матей съвсем съзнателно избра да се гмурне сред демоните. Това е есейско-манихейска жертва и затова първата трапеза на Христос е с митари и грешници. Петър стана водач на християнството и отиде в Рим сред демоните, където беше разпнат надолу с главата по негово желание, но Матей далеч преди него отиде сред демоните. Петър е човек на вярата, на пистис, а не на гносиса и ясновидството. Той е човек на душевното, а не на духовното. Петър толкова обича Христос, че заспиването му не е поради отричане и слабост на волята, а поради слабост на съзнанието. Петър тръгна да изминава пътя от Исус към Христос, а по-късно Павел, на основата на личното си преживяване пред Дамаск и като посветен фарисей, измина пътя от Христос към Исус и разбра, че Онзи, Когото толкова са чакали, е живял в Исус. Защо Петър стана първосвещеник на християнството, а не Йоан – първопосветеният, който разбра, че Словото стана плът и продължители на неговия път станаха Павел, Дионисий Ареопагит, богомилите и розенкройцерите? Той стана първосвещеник, защото хората не бяха готови за това, което Йоан можеше да им даде. Като посветеният Лазар, Йоан беше отвъд, в духовния свят, а Петър беше отсам. Всеки, който иска да си извоюва някакво виждане в духовния свят, трябва да е изкоренил егоизма в себе си. Горе настройката трябва да е да служиш на Боговете. И сянка на его да има, духовният свят се затваря. Там работи висшият Аз на човека. Когато в година 31 Христос разпрати учениците си по двойки, той им каза да не вземат нищо със себе си и да не поздравяват никого по пътя. Естествено, че не става дума за физическия свят, където те са вървели обути, хранели са се и са поздравявали срещнатите хора. Когато са били призовани от морето на родовата духовност и са били изпратени да вървят по пътя на азовото развитие, те е трябвало да изцедят целия си егоизъм, да не ги вълнуват ежедневните им нужди и да се вглъбят в себе си, да изминат пътя, който ще ги заведе до тясната врата, до иглените уши, след преминаването на които идва гносисът, в който се отварят тайните на небето. На мен процепът към духовния свят ми беше демонстриран през 2002 г. – отвари се завесата и започнах да виждам. В момента, в който се разплаках от благодарност, всичко се затвори. Затова навлизам в такива подробности около събитията от Поврата на времената, защото всичко от тогава, се повтаря в живота на всеки, тръгнал по пътя за духовния свят. Тогавашните събития са праобраз, който ще ни следва докато сме на Земята. Всеки може да огледа собствения си живот в светлината на този праобраз и да види, докъде я е докарал. Бях минал вече през избухването на Аза и книгите на Хуан Бенитес, които ме отведоха до висините на Христос със „Завещанието на свети Йоан“ и задълбочаване към Исус с „Операция „Троянски кон“, до развитие и задълбочаване на вярата, преди да ми бъде направена демонстрацията на духовния свят. Това беше като комбинация от двата пътя – Петровия и Павловия. Външно продължих да работя и да правя всичко, което човек прави във физическия свят, но активно работих и за азовото си израстване, като разтоварвах от себе си много от нещата, които пречат по духовния път. Това има предвид Христос, като им казва да не взимат нищо по пътя си. Това не значи, човек да остави дом, семейство и работа, а значи да се отърве от обременяващите зависимости от всякакъв характер – семейни, имотни, хранителни ако щете, свързани със служебно положение, политически партии и други организации – всеки според мястото, на което е поставен от кармата, трябва да разтоварва от себе си излишните товари, иначе пътят към иглените уши става невъзможен, пътят от вярата до гносиса няма как да се получи. А накрая на Тайната вечеря, според Евангелието на Лука, Христос им казва: „Когато ви пратих без кесия, без торба и без обувки, останахте ли лишени от нещо?“, а после: „Но сега, който няма кесия, нека я вземе, а също и торба. И който няма кесия, нека продаде мантията си и да си купи меч“. А накрая апостолите казват: „Господи, ето тук има два меча. А Той им казва: Достатъчни са“. Това са последните думи на Христос към апостолите, които с нормалната човешка логика изобщо няма как да бъдат схванати.

По-рано казахме какво са будителите. А какво са апостолите? Каква е същността на апостолската им мисия? Да се каже, че апостол значи пратеник съвсем не е достатъчно. След тръгването на апостолите на апостолските им мисии по различните посоки на света, освен възвестяването на словото, те създаваха общности, в които култът да се практикува по такъв начин, че чрез преживяването на Христос, в бъдеще да се формира една цялостна общност на Земята, един велик „безсмъртен индивидиум“, който представлява цялото човечество, пронизано и одушевено от Христовия импулс, а негов Аз е самият Христос. Това е смисълът и целта на апостолството. Христос лично ги изпраща да проповядват сред народите за тайната на Голгота, защото в нея е концентрирано цялото християнство. Петър оглави външното християнство, защото ако Йоан беше станал първосвещеник, всички хора на Земята, които щяха да стават християни, трябваше априори да се разбира, че живеят отвъд духовния праг, че са в гносиса. А християнството тръгна от пистис, от вярата, заложена във волята на човека. Там хората засега спят, а гносисът изисква разбиране, като това на Павел. Хората не бяха готови за Йоаново първосвещенство, защото то означава, че те трябва да са отвъд прага и демоните от ада да са пуснати. В такива условия християнството нямаше да просъществува и щеше да бъде унищожено. Затова Христос казва на Петър: „Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят“. И това щеше да  продължи, докато Сатана не бъде освободен, а това стана в 20. век. Времето на Петър приключи. В Михаиловата епоха ние сами трябва да си прокараме пътя през ума към духовния свят, всички демони излязоха и дойде времето на Йоан, когато човек трябва едновременно да е свещеник, в съвременния смисъл на думата, като апостол сред хората, и едновременно посветен, Петър и Йоан едновременно, но с водачество на Йоан. От средата на 19. век човечеството несъзнателно преминава прага като колективен посветен и поради тези окултни причини демоните бяха освободени. Днес всички църкви са в невъзможност да дават каквито и да е отговори и да извоюват каквито и да е тайни от духовния свят, за да се справят с демоните. Всичко това е отражение на слабостта и люшкането на първосвещеника Петър – от отварянето на духовния свят пред него и откровението, което изрича: „Ти Си Христос, Синът на Живия Бог“, до потъването в личностното и думите на Христос към него: „Махни се от Мен, сатана!“ Това работеше 2000 години и във външното християнство, и драмата на Петър е драмата на всички християни по Земята, които ще се съблазнят в Антихриста. Но Йоан и Петър си бяха нужни един на друг. В Гетсиманската градина Петър е със заспало съзнание, Юда е обсебен от Сатана и азът му е изместен, а Йоан е с висше гностическо съзнание, което разбира космическата мисия на Месията, но не схващаше мистерията на тялото. Чак след Възкресението Петър, който е човекът на земното, на Исус, помогна на Йоан, човекът на Христос, когато отидоха на гроба, да осъзнае, че го няма тялото. Трябваше да стане стиковката между Исус и Христос в двамата. Затова в Евангелието на Йоан се казва за самия Йоан, че когато влиза в гроба и вижда, че го няма тялото, видя и повярва. Двамата си бяха нужни един на друг и си помагаха. На Петдесятница Петър излиза напред и говори, а Йоан е в сянка, защото неговото време е отредено за бъдещето. Но и те двамата, и останалите ученици са прекарани от Христос над бездната на угасналото съзнание, в която пропадна Юда, за да може след Възкресението да им говори в продължение на 40 дни и да им разкрива велики тайни, в които има повече от Йона и повече от Южната царица. Какво означава това? Тук се сещам как съвременното богословие се мъчи да тълкува писанията. Преди няколко години излезе книга[7], посветена на библейския Йона. В нея надълго и нашироко един доктор, доцент от Богословския факултет на Софийския университет разсъждава, къде Йона е бил глътнат от кита, защото в Средиземно море китове няма, къде Йона е престоял трите дена за да не бъде смлян и изкаран по каналния ред и как след това е излязъл обратно през устата на кита. Пълни дивотии! Това, което беше постижението от посвещаването на Йона, беше достигането до тайни, които бяха достъпни тогава. Това, което владееше Савската царица като звездна мъдрост и отиде да я свери със звездната мъдрост на Соломон, беше мъдростта, която беше достъпна в предхристиянските времена и слизаше от Боговете надолу. Със слизането на Логоса в плът, със слизането Му след това до центъра на Земята и Възкресението, Христос извоюва тайните на смъртта, които бяха непознати за духовния свят, тайната на тялото, тайната на смъртта и възкресението. След идването на Христос вече могат да се дават тайни, които бяха недостъпни както за Йона, така и за Савската царица. Това им казва Христос. Казва им, че Савската царица е тук и ще ги съди. И коя е тя? Казахме го вече – Никодим.

Когато в човек се развива вярата, тя представлява активно молитвено смирение, към което ако се прибавят медитация, плюс дързост и смелост за достъп до духовния свят, може да се премине към гносиса. Мирът е първият плод по пътя от пистис към гносис. Така в Новия завет се нарича Божествената субстанция, която слиза с това, което в Антропософията се нарича Дух-Себе, а на Изток – Манас. А това, което в Новия завет се нарича правда, е Духът-живот. Технологията, така да се каже, на извоюването на отварянето на портите към духовния свят минава, първо, през огромната молитвена смиреност пред него, а след това, през активна медитация, през дълбокото вътрешно вълнение на душата, че вярата ще прерасне в гносис и тайните ще се открият. В началото трябва да се формира пъпката на истинската вяра и то така, че в нея да има живот. Ако това семе на вярата в Христос наистина се породи в човека, то има това качество, че не е просто да вярваш в нещо, което ти дава спокойствие, а е най-висша активност в посока на раздвижване на душевния живот. Вярата в християнски смисъл предполага висша активност и очакване за духовни блага. Когато през първата година Христос изпраща учениците и апостолите и им казва да не взимат нищо със себе си, и след това те идват след една година странствания и им казва, че сега трябва да вземат кесия, торба и меч, тук става дума, че след като са изминали вътрешния азов път и са минали през иглените уши на пречистването, изобилието на Духа вече ги залива и те трябва да вземат колкото могат от него, за да го раздават при апостолската си мисия. Мантията е символ на душевната дреха около човека, а мечът – на силата на Духа. Който още не се е издигнал до мощта на духовния свят, трябва да трансформира душевните си сили в сила на Духа. А двата меча са образ на един духовен орган, на двулистния лотосов цвят, който, когато се пробуди, трансформира мисълта в инспирация и е изобразяван в древността с два снопа лъчи от светлина, излизащи от челото на посветения. Този образ на оръжието, с което трябва да водят духовната борба, е проблеснал в съзнанието на апостолите, и за него Христос казва, че е това, което им трябва. Пътят от вярата до гносиса е изминат и те могат да бъдат преведени над пропастта на събитията в Гетсиманската градина, които иначе няма да могат да издържат, за да бъдат подготвени през следващите 40 дена и да тръгнат в апостолските си мисии след това, като духовни пастири на човечеството. За да илюстрирам всичко това, ще кажа накратко как протече то при мен. Изпадайки в молитвено настроение, при невъзможната ситуация, която се появи в живота ми, отидох в църквата и помолих Господ да я разреши. Той я разреши и след това дойдоха двете книги, които доведоха до избухването на Аза – без изобщо да имам представа за това, всичко протече по окултните правила. Последва вътрешното задълбочаване и центрирането към Христос, след което през август 2000-та година дойде откровението кой е бодхисатвата, и като започнах да говоря, вече 15 години няма спиране. По-подробно съм писал за това в книгата си „Пътят към Аза“. Двата меча са топлината в сърцето и светлината в съзнанието. Тези два меча за нас сега са двата велики християнски импулса от 20. век. Когато се прави синтез между тези два импулса, тогава правилно се изминава пътят от пистис до гносис, до реално достигане по ясновидски начин в духовния свят. Първият духовен плод на изминаването на пътя от пистис до гносис, без още да има реално ясновидство, беше вестта за бодхисатвата. В книгата написах, че тя дойде от Светия Дух във волята ми. Във волята ни беше положено християнството,там сега е Христос, там се беше породила вярата ми в Христос, която след изминаването на определен път ме доведе до гносиса. Този гносис дойде отвътре, от волята, където е Христос. След това всичко преминава през ума и се осъзнава. Тогава вече може да се вземе торбата, в която да се събират духовните дарове и да се раздават на другите.

В Стария завет, човекът беше раб божий, т.е. слуга на Бога. Когато дойде Христос, Той искаше да ни направи приятели на Бога. В пролога на Евангелието на Лука, обръщението е към Теофил, което преведено значи приятел на Бога, такъв, който е преминал от чувството на непреодолимост на разстоянието, което го отделя от Бога, до изживяването, че Бог може да живее в него. На немски богомили означава приятели на Бога. Приятели на Бога бяха тези, за които царството Божие започваше да работи в тях. Истинското събуждане на апостолите беше на Петдесятница и тогава те разбраха, че са направили гигантски пропуск. Те бяха проспали всичко това, което Логосът, Който през тези три години беше в плът, в направил. Това беше огромна драма за тях. Драмата, за която Щайнер говори в „Петото евангелие[8]“, че апостолите са изживели от Възнесение до Петдесятница поради загубата на Христос, и разликата от чувството, че са проспали всичко, до проясняването от Светия Дух, прави така, че те се проявяват с огромна взривна сила на Петдесятница и след това. Те вече бяха станали приятели на Бога. Приятел на Бога е този, който е изминал пътя от вярата към гносиса, стреми се да разбира Божия промисъл за времето си и занапред и прилага това на земен план. Богомилите бяха приятели на Бога. За разлика от разделението на свещеници и посветени, което тръгна още от Йоан и Петър, при богомилите те бяха събрани. Тя бяха първите, които го направиха. Титурел, Амфортас и Парсифал пазеха Грааловата тайна наистина в тайнственост, а богомилите бяха свещеници с торбички на рамо за духовните дарове и едновременно посветени. Затова Беинса Дуно казва, че богомилският клон е третият след египетския и палестинския, голям клон на Бялото Братство за всички векове. Първият клон е трябвало да подготви съзнанието на човечеството за християнството. Вторият клон е трябвало да внесе християнството в света и да го разпространи, а третият, богомилският клон или още наречен български, има за цел да реализира християнството. Розенкройцерството  е разклонение на богомилския клон, което също има за цел подготовката на новата култура. Ние знаем, че мистерията с апостола Йоан, прероден в 13. век като Християн Розенкройц, е станала в Арбанаси сред богомилските жреци. Богомилите са първообраз на съчетанието между свещеник и посветен, към което днес, в епохата на Съзнателната душа, трябва да се стремим. Какво означава днес да развием Съзнателна душа и да сме адекватни на времето? Три неща трябва да се случат.

В Поврата на времената, когато е Мистерията на Голгота, беше времето на разсъдъчната душа. Това беше душа на разсъдъка и характера, според формулировката на Щайнер. За да направим разликата с днешното време, да видим какви бяха разсъдъкът и характерът тогава. Умът на хората тогава, идваше по природен начин, като природен дар. С раждането и израстването на човека, по природен начин се е развивал и умът му. Днес умът не идва като природен дар и човек трябва да полага големи усилия за да го развива. По различен начин стоят нещата и с характера. Когато двама души са се срещнели, влиянието помежду им е било толкова директно, че както Щайнер казва, общуването между тях е ставало моментално и тотално. Когато днес се срещнем, първо се преценяваме външно, защото симпатиите и антипатиите са изнесени в ума. Преди поради природния усет за характера на другия, ние сме общували като първи приятели с хората, които сме усещали като симпатични за нас, и сме избягвали тези, които сме усещали като опасни. Днес за да стигнем с някой до близко общуване, е нужен дълъг период от време, а прекратяването му може да стане в един миг и да стигнем до рязко влошаване на отношенията. Защо е така? Преди и характерът, и разсъдъкът идваха природно, а сега нищо не идва наготово, а трябва лично да бъде завоювано от човека. В петата културна епоха, човекът премина към азова индивидуализация и се прибра в себе си. От времето на стария гносис, от времето на сетивната душа, когато в нея беше залагана днешната ни интелигентност от бодхисатвата Орфей, от времето на хаоса на разсъдъчната душа, олицетворена в драмата на душата на Петър, съществуваща и днес в хората, стигнахме до съзнателната душа и животът ни беше изтеглен в главата. Днес човекът е само една глава. Целия му живот преминава през главата. Всичко е станало външно и така общуват хората. Знаем, че животът е в крайниците, във волята, където сме несъзнателни, в средната част започва да умира, а в главата сме напълно мъртви. Разделението между хората тотално ще нараства, поради това, че общуването, което се осъществява чрез главите, е лишено от живот. По времето на разсъдъчната душа, хората имаха по-малко инкарнации, но днес всички срещи между хората са по кармически причини. Човек трябва по някакъв начин да вникне в тази зряла карма и отношенията на хората да се базират именно на това. Когато двама човека се срещнат, на тях им е необходим достатъчно дълъг период от време, в който да се сработят, да изгладят отношенията си, да могат да градят нещо ново и да отработят кармата си съвместно, ако може и творчески да направят нещо за Христа. Но това е страшно трудно, поради абсолютната индивидуализация на хората и повърхностното живеене на живота. Характерно за всички хора днес е, че с издигането на живота им от волята през чувството към ума, те станаха повърхностни. Всички станаха много умни, но безкрайно повърхностни. Това е причината за дълбокия вътрешен егоизъм и азовата индивидуализация, които са абсолютно необходими за самоосъзнаването ни, чийто апогей е в пета културна епоха. Всичко дотогава беше път към това самоосъзнаване. Какво самоосъзнаване сме можели да имаме в древноиндийската епоха, когато фактор на културното развитие е било етерното тяло? Или в древноперсийската, когато факторът е бил астралното тяло? Никаква душевност! След това сетивна, разсъдъчна и чак сега, съзнателна душа, в която изгрява азът, а при някои се случва и да избухне. Когато достатъчно се осъзнаеш като аз, само тогава съзнателно може да се изживява кармата, иначе разпадът в отношенията ще е тотален. За да можеш да се определиш, че имаш някаква степен на съзнателна душа, трябва да имаш социално разбиране за другия. Трябва да изчезне създаването на мнение за другия, на базата на външните признаци – тънък ли е или дебел, грозен или хубав. Трябва да има интерес към човека, вглъбяване в същността му, за да може от срещата с него, да излезе нещо скрито. Днес поне за двадесетина живи човека знаем кои са били в предния си живот. Това става от практикуването на съзнателната душа, от задълбочаването на интереса към другия, за да излезе нещо от срещата с него.

Първото от трите неща, които днес човек трябва да развие е социалното разбиране на другия, разбирането какво те свързва с този човек. Второто е, че трябва да има пълна свобода в религиозния живот – никакви църкви, правила, предписания и т.н. И трето, трябва да достигнем до Духовната наука. С изучаването на Духовната наука, постепенно ще си прокараме пътя към духовния свят. Тези три неща трябва да са ни като три големи идеала, към които да се стремим по пътя към шеста културна епоха и тяхното отработване трябва да се извършва отсега. Всички авторитети, които днес действат, са колоси на глинени крака – авторитетът на църквата, на науката, на медицината и т.н, но те могат да действат и пагубно. Може би сте чували за експеримента[9] на един американски социален психолог, когато уж на случаен принцип, участниците в експеримент са избрани за „учители“, а едно подставено лице сред тях, което е актьор, е избрано за „ученик“. Това е обявено за научен експеримент, който да провери уменията за запаметяване, а всъщност е било проверка доколко участниците имат здрав разум. Учителите трябвало да задават на ученика въпроси с 4 възможни отговора и при всеки грешен отговор да пускат електрошок с нарастващ волтаж. Ток, разбира се, не е имало, а крясъците на ученика са били актьорски изпълнения. Само 30% от участвалите 40 човека спрели преди да пуснат 450 волта и показали наличието на някакъв здрав разум.

Когато се практикува непредубеденото отношение към хората, когато се развива свободната религиозност, независимо от каквито и да е догми и авторитети, каквато духовност култивираме тук, идват и духовните плодове. И какво става, когато някой си позволи да съобщи нещо, което го няма в Антропософията, което не е казано от Щайнер? Пълно отричане, скепсис и даже присмех и подигравки. Кои от трите импулса на съзнателната душа действат днес в Антропософското общество? Първият импулс, задълбочаването към личността не съществува. Петнадесет години вече говоря такива работи, а никой от антропософите не намери за нужно да се задълбочи в моята личност, бягат от мен като от чумав, отношението им към това, на което съм носител, минава през личностните симпатии и антипатии, т.е. през нисшия аз. Вторият импулс, свободната духовност, неробуваща на авторитети, също не работи. Третият импулс, преодоляването чрез Духовната наука на пътя от пистис към гносис и реалното отваряне към духовните тайни, съвсем го няма. Защо не работи всичкото това? Защото Духовната наука трябва да се чете както трябва и вътре да се вкара огънят от Беинса Дуно, огънят на Аза. Когато се съчетаят тези два меча, тогава се прокарва пътят към небето и идват духовните плодове.

Трите идеала, които биват залагани в астралното ни тяло като образи от Ангелите, под ръководството на Елохимите, трябва да работят през пета културна епоха точно като образи, а през шеста културна епоха да станат три най-характерни, практически черти за тази епоха. Всичко, което се е проявявало като същностна черта в определена културна епоха, първо е било развивано в мистерийните центрове като образ, който след това е бил отработван в ложата на бодхисатвите, за да стане накрая неотделима част от нас. Затова в пета културна епоха, Ангелите залагат образите на три импулса и тези импулси трябва да узреят в следващите 1500 години и да се превърнат в наши качества на характера. До началото на третото хилядолетие, трябваше да има достатъчно будни хора, които да усещат вътрешно, какво правят Ангелите-хранители в тяхното астрално тяло, какви три импулса им залагат, защото тези импулси могат да се обърнат в тяхната противоположност. Кои са трите характерни черти на шестата културна епоха, които ще се развият от това, което е заложено като образи през пета културна епоха? Със залагането на социалното разбирателство между хората, на това не симпатии и антипатии да те водят при срещата с друг човек, а дълбокият вътрешен интерес към него, в бъдещата епоха ще доведе до там, че никой няма да може да бъде щастлив, ако около него има нещастни хора. Това няма да е просто душевно състрадание, а ще бъде на физическо ниво. Ако някой е гладен и нещастен и ти ще се чувстваш физически гладен и нещастен, а не просто ще му съчувстваш. Тогава ще има братство на телата, защото всеки физически ще изпитва онова, което другият изпитва в определен момент.Тогава ще има реално братство около Христос, защото Светият Дух ще слиза не индивидуално в човека, а само в братски групи. Второто характерно нещо ще е, че срещата на двама човека ще бъде най-висше религиозно тайнство, независимо от всякакви външни обстоятелства, което ще води до духовна обмяна между тях. Тогава хората изключително много ще разсъждават за духовните светове, защото ще го има и третото. Чрез инструмента на мисленето, те ще могат да осъществят реална връзка с духовния свят и да станат част от Боговете.

Духовна наука за духа, религиозна свобода за душата и братство на телата – до този идеал хората могат да стигнат само ако издигнат своето съзнание и съзнателно да схванат работата на Ангелите в тях. Съзнателното и задълбочено изучаване на Духовната наука е предпоставката да не проспим събитията, които предстоят, а да минем през тях с пълно съзнание. Когато сме заспали за важното в живота, тогава нямаме връзка с Ангелите и те влагат импулсите вместо в астралното, в етерното и физическото тяло по време на сън. Но образите са към астралното тяло, за да могат да достигнат постепенно до Аза и да бъдат осъзнати, като част от подготовката ни за Шеста културна епоха. Когато не могат да ги вложат по правилния начин в нас, от това Ангелите търпят влияния, за които Щайнер казва, че ще предизвикат изменения, за които не може още да се говори, защото принадлежат към най-висшите тайни на науката на посвещението. От резултатите, които днес се пораждат в резултат на неправилното влагане на астралните образи в нас, можем да съдим за качеството на тези влияния и съществата, които се намесват.

Вследствие на това, че първият импулс се внася в спящите човешки тела, без участието на Аза и астралното тяло,  се създава нещо, което човек намира, когато се събуди сутрин, нещо, което се е превърнало в инстинкт, вместо в съзнание за свобода. Появяват се определени инстинктивни познания, свързани с тайните на зачатието, раждането и целия полов живот, и вместо братство в телата, се отприщват злоупотребите в медицината с трансплантации, изкуствено оплождане и сексуалните вакханалии. Хората буквално се превръщат в дяволи, защото нищо не поврежда Аза така, както необузданата злоупотреба със сексуалността. И Щайнер казва, че тогава представителите на естествените науки ще кажат, че цялото падение на човека до инстинктивното ниво на животното, е една природна необходимост. Тайните, извоювани по този неправомерен начин, ще се превърнат във форми на социална практика. Всевъзможните сексуални извращения, които сега се практикуват повече или по-малко скрито, ще бъдат узаконени, защото науката ще намери, че те са природна необходимост и човешкият живот следва да бъде устроен според нея.

Израждането на втория импулс на Ангелите към нашите астрални тела, ще доведе пак до инстинктивни познания за лечебната сила на определени вещества. Медицината ще има разцвет, който обаче ще води дотам, че хората ще имат нездравото усещане на удоволствие от лекуването, ще могат по напълно егоистичен начин да се произвеждат болести и начини за лекуването им. Това ще е пълна загуба на здравия смисъл в човека. В четвърта културна епоха здравият смисъл на хората идваше като природен дар и всички го имаха, освен тези, които преминаваха през насилствено посвещаване и биваха обладавани от демоните. В бъдеще загубата на здравия смисъл ще бъде рекламирана и научно обосновавана, а създаването на болести е в ход и сега.

Третото извращение, за което Щайнер предупреждава, е, че вместо реална връзка с духовния свят, чрез определена хармонизация на трептения, в света ще се развържат големи машинни сили и технологиите ще навлязат в пълен хаос, който, обаче, ще се харесва много на хората. Всичко, което днес виждаме около нас, свидетелства за всестранното проникване на ариманическия разум. Израждането и на трите импулса е в пълен ход и така се подкопава осъществяването на шеста културна епоха. В тази посока работят и луциферически, и ариманически същества. Луциферическите същества не са развили съзнателна душа, те не признават свободната воля, не са я изпитали на земен план и не я познават. Те искат да ни превърнат в духовни същества, но такива, които действат автоматично и не осъзнават импулсите от правомерните духовни йерархии. Искат да ни превърнат в духовни същества без свободна воля, които няма сами да си извоюват пътя до духа и плодовете му. Ариманическите същества действат в обратна посока – убиват в човека съзнанието за неговата духовност, за това, че е образ и подобие Божие, забиват го в материалното и го принизяват до животинското състояние.

Какво трябва да прави истинският човек на съзнателната душа днес? Днес такива са хората, които могат да изминават пътя от вярата до познанието по правилния начин, да стават годни за духовните плодове, които да раздават на останалите и се опитват чрез ума да осъществяват реална връзка с духовния свят. Това са будителите и апостолите днес. Както преди апостолите свидетелстваха пред другите, че Христос е бил Синът Божий, Който беше на Земята и така бяха апостоли на Христос, така, който днес си измине пътя до това, че Беинса Дуно е бил представителят на Ложата на бодхисатвите и главен представител на Христос на Земята през 20. век, става апостол на Беинса Дуно. Днес будител е този, който със собствени душевно-духовни сили прокарва пътя към духовния свят и Божиите тайни. Сега е много по-трудно да се прави това, отколкото по времето на богомилите, защото вече притежаваме лична интелигентност и сме в ситуация, когато трите импулса на Ангелите са до голяма степен извратени. Отново се търсят 12 апостоли, седемдесет други ученици и множество истински християни, които да нагазят сред демоните, защото колкото повече се прокарва пътя към Небето и небесните порти, толкова повече адовите порти ще се отварят. Нашата група има огромната отговорност да бъде излъчвател на такива будителски и апостолски импулси и разпространението им сред хората. Който има очи, нека гледа, който има уши, нека слуша! Събитията при Поврата на времената, ще се реанимират в предстоящата среща с Антихриста. В този ни живот, ние сме дошли именно заради нея. Който е бил в Поврата на времената, е бил там заради срещата с Христос. Сега е тук заради срещата с Антихриста. Като имаме пред съзнанието си събитията оттогава, до които днес частично се докоснахме, трябва да си правим изводите и да се готвим за това, което ни чака.

 

[1] GA 139 „Евангелие на Марко“, лекция 2, Базел, 16.09.1912 г.

[2] Лекцията „Скитиян“, изнесена на конференцията „Душата на Европа“ на 31.08.2014 г.

[3] В лекцията „Големите Михаелични въпроси на кармата“ от 27.09.2015 г.

[4] Ориген Адамантийски, 185-254 г., най-изтъкнатият ученик на Климент Александрийски

[5] Юстиниан I Велики, 483-565 г., император на Източната римска империя от 1.04.527 до 11.11.565 г.

[6] Гай Октавий Турин, 63 г.пр.Хр-14 г., осиновен от Юлий Цезар и наречен по-късно Гай Юлий Цезар Октавиан, император от 16.1.27 г.пр.Хр. до 19.08.14 г.

[7] „Библейският Йона“ от доц. д-р Ивайло Найденов излязла през 2008 г.

[8] GA 148 „От изследването на Акаша. Петото Евангелие“

[9] Става дума за експеримента на психолога от Йейл Стенли Милграм