Лекция изнесена от Димитър Мангуров на 02.10.2022 г. във Варна
Der große Durchbruch des Himmels zur Erde
На втори и трети септември тази година във Варна се проведе научна конференция на тема „100-годишнината от школата на Учителя Беинса Дуно“. Бяха изнесени значителен брой кратки доклади, но най-интересен се оказа този на Димитър Калев, който направи опит да прокара мост между антропософската седемстепенна лемниската, представяща логиката на съзерцателното мислене, и седемте етапа на посвещението, каквото Учителят Беинса Дуно смята като подходящо за съвременния човек. Подходът е оригинален, но все пак трябва да имаме предвид, че поредицата теза, антитеза, синтез, умиране на нисшия аз, морална интуиция, морална фантазия и морална техника е само подготовка за преход към същинското посвещение, състоящо се също от седем стъпки. Учителят ни говори за обръщане към Бога, покаяние, спасение, възраждане, новораждане, посвещение и възкресение, а Щайнер за изучаване на Духовната наука, имагинативно познание, разчитане на скритата писменост (отговаря на инспиративното познание), работа над Камъка на Мъдростта (отговаря на интуитивното познание), познание за съотношението между микро- и макрокосмоса, единение с макрокосмоса и накрая блаженство в Бога. Настоящата лекция няма за цел да прави сравнителен анализ между двата вида посвещение, които имат разлики във вътрешните си акценти и изходни точки при съединяването на мисленето с волята, но не могат едно без друго като двете „змии“ на кадуцея. Ударението при Щайнер е върху познанието и прехода към нова форма на съзнание, а при Учителя приоритет е моралността. Първото посвещение е много близко до розенкройцерството и води до издигане от нисшия до безсмъртния ни Аз, а второто се родее с манихейството и реализирането на Аза. През импулса на Щайнер действа Архангел Михаил и се постига любовта съм Свободата, а с импулса, дошъл от Христос през Учителя, се реализира свободата за Любов. Пресичайки се в човешката воля и преминавайки през метаморфоза, двата импулса разкъсват завесата, скриваща от погледа ни свръхсетивните светове и в нерушим Синтез позволяват на Аза като свободен творец да се издига по стълбата на мирозданието до висини, каквито бяха немислими до скоро. Нашето време изисква да правим грамадни крачки в своето развитие, а това според Учителя не може да стане само с многобройните упражнения, които е дал преди десетилетия на събраните около него последователи. Препоръчва в „размишлението и молитвата непременно да турим Христа“, но за целта трябва да имаме „Любов към Него и четем Евангелието със сърце, пълно с благодарност и размисъл върху живота Му“. Тогава „връзката ще е силна и Неговият Дух започва да работи в тебе“. В края на Новия Завет стои „Откровението“ на Йоан, представляващо апотеоз на изпълването с Христовия Дух, който издига апостола до такива нива на съзнанието, където миналото и бъдещето се разкриват пред озарената му душа като Истина, отраженията на която можем винаги да откриваме в настоящето през ритъма на развитието. Днес най-яркото земно събитие е войната в Украйна и за нея от окултна гледна точка ще говорим в края на лекцията, а сега нека се обърнем към миналото, за да видим как то стои в „Апокалипсиса“.
Символът на Стария Завет беше завесата пред Светая Светих в Соломоновия храм, забраняваща на човека да се стреми към възприемане на свръхсетивното. Тя се разкъса в часа на Голготската Мистерия и Небето можа да направи мощен пробив към земята чрез събитията пред Дамаск и на остров Патмос. От Павел тръгна разпространението на християнството, а на Йоан ясновидски се разкри съдбата на земята и човека. За съжаление човекът остана неразвит, външното християнство не направи истинска крачка от Стария към Новия завет, не разбра същността на гигантската промяна, настъпила с въплъщението, смъртта и Възкресението на Словото и съвсем закономерно „Апокалипсисът“ остана тотално заключен. Трябваше да дойде новата епоха на Архангел Михаил след 1879 г. и да се появи Рудолф Щайнер, та да „сложи ключа“ в ключалката към това посвещение на волята и започне разкриването на част от тайните в него. И в други лекции сме говорили по тази тема, но днес ще се опитаме да я обхванем доколкото е възможно цялостно, като ценен помощник ще ни бъде както представеното от Щайнер в тази насока, така и наблюденията на Емил Бок, представляващи най-мащабното навлизане в темата. В световната история настъпват възлови моменти, когато миналото, настоящето и бъдещето до такава степен се вместват едно в друго, че тогава Апокалипсисът като цяло и в детайли става особено актуален: миналото се оказва остаряло, а от бъдещето ярко проблясват като необходимост предчувствия и зародиши. Днес сме в такова време.
Ако погледнем в Библията, накрая е Апокалипсисът с неговите пророчески тайни за бъдещето, а в началото е поставено книгата „Битие“ на Мойсей, представляваща духовна ретроспекция на миналото. В талмудическата традиция обаче има и други писания , описващи миналото. Например в „Еврейски легенди“ се казва, че когато Адам обитавал Рая, един Архангел му донесъл „Книга“, в която били записани най-великите тайни. Архангелът е Михаил, а книгата е на Божията Мъдрост, на Живота и съдържа първообразите на всичко онова, което щеше да се разгръща на земен план в развитието. Първообразите са свещените реални мисли на Бога, изпълвани субстанциално след това от дейността на йерархическите същества. Мъдростта заливала Адам със светлина и сила, той сияел като слънце, но това не било осъзнато собствено знание. Когато „първият земен човек“ съгрешава, книгата му е „отнета“, тялото му „подпухва“ и „сиянието“ му изчезва. Архангелът-лечител Рафаил връща книгата, но тя вече не била на „живота“, а на „познанието“, защото от слънчев човекът се превърнал в отразяващо-лунен за Божите мисли. Първообразите са заменени с огледални образи, които да станат собствено познание.
А защо изобщо се стигна до съгрешаването? Защото от една страна Михаил даде Мъдростта, а от друга в същия момент свали Дракона от духовните сфери към земния човек и опасността от затъмнение стана реална. Загубихме сияйния си лик по „образ и подобие на Бога“, създаван в продължение на три еона и половина от усилията на многобройните йерархически същества и вместо да сме направили първите крачки за превръщането в Десетата йерархия на свободата и любовта, пропаднахме до днешния си вид, който Учителят оприличава на „карикатура, развалина, архаични останки“ и ни постави диагнозата : „живи-умрели“.
Когато говорим за Рая, то той се намира в свръхсетивния свят, но по времето на Адам в Лемурия е възможно според тогавашните външни условия на Земята да е имало някъде място, представляващо нещо като физическо „представителство“ на Райската градина. Емил Бок предполага, че се е намирало в областта на днешна Палестина. Откъсването пък на Луната вероятно е станало в областта на Тихия океан, където сега според Беинса Дуно се подготвя континента, върху който ще се разгърне шеста коренна раса. Дали тези твърдения са верни, на този етап не можем да кажем със сигурност, но е сигурно, че след Лемурийската коренна раса се появи Атлантида и неин представител е Сит. Според древни предания той е първият учител от така наречените седем „велики пастири“ на предхристиянското човечество заедно с Енох, Матусал, Авраам, Яков, Мойсей и Давид. Сит наследява „Книгата на Адам“, а сред синовете му се откроява Енох, наричан Тот в Египет, Хермес в Гърция, Меркурий от римляните и т.н. В Египет жреците са гледали назад към три образа на Хермес, но едва третият е вдъхновителят на тяхната мъдрост и култура. „Триждивеликият“ обаче е Енох, основател на един много по-стар и обхватен период на човечеството. Ако преди това Ангели слизали в мистериите да показват пътя на хората, то в качеството си на техен пратеник Енох пренесъл мъдростта им на земята и основал вдъхновена от Бога първоначална култура. След получаването на посвещение напуснал кръга на мистериите и поел прякото ръководство на човечеството. Докато името на баща му „Яред“ означава „слизащия“, „Енох“ означава „посветения“, „издигащия се“ и благодарение на това издигане към книгата на Адам можа да стане такъв наставник и водач. Хората обаче не могли дълго време да понасят светлината на мъдростта. Затова „огнен кон слиза от небето и на седмия ден в огнена колесница е взет на небето“ без да умира. Тот е първият носител на живота, който победи смъртта и пророчески сочи както към „взетия“ пророк Илия, така и към Възнеслия се Христос, когато щеше да се роди съвършено нова сила, достъпна за всеки човек, ако я потърси с разбиране и деятелност. Образът на Енох обобщава посвещението на атлантското човечество и неслучайно в годините на живота му – 365, се оглежда космосът. Известен е и като „Метатрон“ – небесният писар и отговорник за „Книгата на живота“, в която са „записани всички човешки съдби“. Преди него няма писана книга под каквато и да е форма в осезаемия физически смисъл на думата, защото именно той е изобретателят на писмеността.
Негов приемник се явява синът му Матусал – символ за най-голямото дълголетие. Достига до „границите на земята“, за да научи от баща си Енох „за предстоящия потоп и за спасението на своя внук Ной“, като по този начин се оказва моста, свързващ сътворението и потопа, защото и той знае за „Книгата на Адам“. Нещо повече – „потопът е отложен за седем дни поради седмицата на траур за Матусал“, който „умира в годината на потопа, но не от него“. Името му има различни значения: „човек от трътки“, „човекът на копие“, „смърт на меч“. Силата на тази индивидуалност е в словото , което при него пронизва като стрела. Трябвало да се „появи на земята преди идването на Месията“. Сега можем да кажем, че Матусал дойде от Атлантида в местността край Варна, където днес се намира Аладжа манастир, предвождайки група посветени от около 18 човека. Тук умря „не от потопа“, но беше положено началото на онзи център за овътрешняване на волята, който заедно с другите два – този в днешните земи на Сантяго де Компостела, където се овътрешняваше чувството и онзи в областта на Бяло море до днешният град Архангелск, където се овътрешняваше мисленето – щяха да създадат духовно-душевен продукт, който преди 5500 години на планината Рила да бъде приет от индивидуалността на четвъртия от дванадесетте Бодхисатви и започне археологически регистрираната от науката външна цивилизационна история на човечеството. Нека да е ясно: импулсът за създаването на египетска, китайска, шумерска, вавилонска, якутска и другите древни цивилизации, дойде от Балканския полуостров, където „благите“ българи са живели още от преди потопа.
А Матусал наистина беше инкарниран в Поврата на Времената преди Христовият Макрокосмически Аз да влезе в Исус. Това беше Дионисий Ареопагит. Намирайки се в Египет по времето на Голготската Мистерия, дълбоко потресен е изрекъл: „Или светът се свършва, или Бог страда“. После чу Словото от Апостол Павел и започна да възвестява истината за идването на Логоса и за Небесните йерархии. Девет века по-късно се роди като Боян Мага и стана най-значимата личност на съществувалите тогава три европейски империи. Днес Матусал пак е на земята, защото на днешния човек трябва по подходящ начин да му бъде възвестена истината за Логоса и Небесните Йерархии.
За останалите от седемте „велики пастири“ е говорено много и само трябва да припомним, че Авраам се появи като Симон от Керена и доктор Миркович, Яков беше Влад Пашов, Мойсей се въплъти като апостола Петър и Боян Боев, а Давид днес е блестящ политически водач сред българите. В съдбата на тези пастири „Книгата на Адам“ също е играла своята роля, за да изпълняват епохалните си задачи. Неслучайно ги откриваме сред старозаветния избран народ, произлязъл от прародителя Сим (Сем). Ако Хам означава „тъмният“, а Яфет – „красивият“, то Сим буквално означава „името“, т.е. общата за всички азова форма. „Име“ е името на старозаветният народ, в който Небето искаше чрез свои земни пратеници да култивира азовия принцип и подготви човечеството за идването на Месията. Сим беше наследник на „Книгата на Адам“ и можа да дари етерното си тяло на Мелхиседек, в който пък според Емил Бок обитаваше Азът на Ной, за да посвети Авраам в слънчевата мистерия на хляба и виното и го превърне във физически родоначалник на старозаветния народ, призван да създаде тялото за вселяването в него на Христовия Аз. В самия център на Небесната Книга стои Азовият принцип. Същият принцип е главната ос, преминаваща и през Апокалипсиса на Йоан. Без нейното открояване е невъзможно да разберем какво е изживял апостола и какво ни казва по толкова загадъчен начин. Какво ни казва той?
„Апокалипсисът“ е мистерийна драма в най-висшият смисъл на думата. Тя е обективна космическа драма, която долу се отразява като обективна човешка душевна драма, но опитите да разбираме от конкретните земни факти кои свръхсетивни факти образно ни описва Йоан, са обречени на провал. Подходът би трябвало да бъде обратен: от цялото на свръхсетивните факти да виждаме отраженията му долу на земята. Водещото е случващото се на Небето, накъдето е поведен апостолът, защото в основата на Апокалипсиса стои голямото доверие на Бащинската основа на света в човека, основано в Христос, че именно ние ще извървим такава главоломна еволюция, та да се превърнем в мировия принцип на новото творение. „Откровението“ на Йоан се занимава с човека и неслучайно в началото е поставено великото единно видение на „Сина Човешки“ – произходът и „мярката на всички неща“. Тази „мярка“ е Човекът-дух – небесният ни първообраз. В него се долавя царственото дихание на Свободата и Аза. Появява се дори преди „четирите животни“- същества, които щяха да носят в лоното си човечеството, разделено на четири големи групови души като етап в развитието към индивидуализацията. Човекът-дух витаеше над нас в Рая, но след грехопадението бяхме изгонени от „градината“ и трябваше на земята да слезе самият Логос, за да възстанови достойнство ни, изразяващо се в потенциалната възможност пред всеки да се превърне в Син Човешки до края на настоящия цикъл. Затова и заточеният на остров Патмос Йоан се „изпълни“ с Христовия дух именно в „Господния ден“- неделята, който е денят на Слънцето, откъдето дойде Спасителят. Неделята е израз на слънчевите мистерии, получили чрез Него ново съдържание. Това слънчево издигане на апостола започна от близката до земята свръхсетивна сфера с отправянето на седемте послания към седем наистина съществували тогава църкви, олицетворяващи същността на седемте следатлантски епохи, а после премина към световете на имагинацията, инспирацията и интуицията, където се говори за седем печата, седем тръби и седем чаши на гнева. Всяка от трите висши седмичности произлиза от един ключов апокалиптичен праобраз: печатите от „книгата“, тръбите от „олтара“, а чашите на гнева от „храма“. В света на имагинативното съзнание вътрешният взор на апостола вижда образи, в света на инспиративното съзнание вътрешният му слух чува езика на йерархическите същества, а в света на интуитивното съзнание осъществява истински допир със силите и съществата там чрез вътрешните си органи. Книгата, олтарът и храмът са проекция на висшия свят в образ, слово и същество и съставна част от целия истински и пълноценен религиозен живот на земята. Думата „религия“ означава осъществяване на връзка с Небето. На Йоан му беше дадено да изживее най-великото свързване със свръхсетивните светове и да стане участник във великият пробив на Небето в посока надолу, изявен като „Откровение“ за миналото и бъдещето на Земята и нейното човечество.
След седемте послания се отваря врата на Небето. Пред вътрешното око на Йоан се появяват образите на престол, четирите животни, двадесет и четирите старци, стъклено море и на престола един, който държи книга, запечатана със седем печата, които трябва да бъдат отворени, за да може вечността да премине в потока на времето. Това стана възможно в началото на сътворението, когато Христос от Любов извършва първата си велика жертва като силата, единствено способна да задвижи колелото на еволюцията и започне раждането на нашия свят. После всички йерархии същества следваха примера Му, за да може свещените мисли на Бога да се движат и изпълват със субстанция, да изкристализират и постепенно стигнат до въплъщаване в копията си от материалния земен свят. Светът на материята се ражда от „стъкленото море“ пред престола под формата на кристали и затова в земния кристал ние се докосваме не само до изначалната мисъл за материалния свят, но и до Божественото изначално усещане за Аза. Ние сме Азови човеци когато в нас живее и се излъчва навън като звезда от челото ни кристалната чистота на духовната мисъл. Макрокосмическият Христов Аз е този, Който стартира процеса по образуването на „кристалите в стъкленото море“. Веднага се появява ангел, викащ със силен глас: „Кой е достоен да разгърне Книгата и снеме печатите ѝ“. Този „ангел“ е Архангел Михаил. Един от „старците“ отговаря: „Лъвът от Юдино коляно, коренът Давидов победи и може да разгърне книгата и снеме седемте печата“. Йоан насочва погледа си към престола и вижда жертвен „Агнец“. С първата си жертва в началото на сътворението, от „Лъв“ Христос е станал „Агнец“, а с жертвата на Голгота първоначалната жертва е решително подновена и засилена в такава степен, че Агнецът вече може да снеме печатите от „Книгата“ и пред душевния взор на Йоан да се появят седем образа. Самата „Книга“ е запечатана заради грехопадението, с което за човека божествените първообрази на материалния свят се изгубиха, тъмно омагьосани в твърдата земна предметност. Небесното разпечатване беше заменено от земното запечатване. На Небето книгата можем да я разбираме само с помощта на Агнеца, т.е. чрез обективния смисъл на жертвата, който оживява в душата заради пребиваването на Христос в нея. Това е вътрешен съюз между виждане и мислене с изваждане на мисленето от абстракцията и доближаване до ясновидството. В Книгата Йоан започна да вижда трансформацията на космическата интелигентност през цялата човешка история. При отварянето на първите четири печата се появяват бял, червен, черен и блед кон, господарски възседнати от човешка фигура. По начало всеки вид животно е символ на овладяна от нас определена душевна сила по пътя в развитието ни, както и на нещо изхвърлено навън. Животните са застинал етап, през който сме преминали. Но трябва да правим разлика между четворното животно пред престола все още носещо човека в себе си и специално тези четири коня. Тях трябва да ги открием отново вътре в нас като етапи по усвояването на космическата интелигентност – на мисленето. При белия кон то все още е в чистите висини на духа, но постепенно сияйното бяло се замени от червения цвят на кръвта, където носим резултата от луциферическото изкушение, за да стигнем до черния кон и мисленето, коренящо се в смъртоносните дълбини на човешката телесност и свързано с отражението в материалния мозък. Това е интелектуализъм без корени, пронизващ целия околен свят с процеси на умиране, довели до появата на бледия кон, водещ след себе си смъртта и демоничните армии от ада. Конят беше изместен от машините, изтласканата в абстракцията собствена наша интелигентност вече не може да се контролира с душата и аза и този еманципиран интелект в машините се превърна в заплашителна призрачна демонична сила, която се нахвърля върху човека отвън – той стана роб на своите създания. Мотивът за бледия кон ще се засилва все по-зловещо с напредването на Апокалипсиса, когато прозвучат петата и шестата тръба с появата на „скакалците с човешки лица, които като призрачни коне препускат по земята и се нахвърлят върху хората“. Тези машиноподобни ариманически същества са метаморфоза на бледия кон и в огромна степен затрудняват промяната в съдбата на интелигентността. Нейното падение е предначертано в Книгата на Божиите намерения, но движението надолу изпълва смисъла си само ако човекът със силата на свободата, извоювана на дъното на своя път, завладее обратно висините, възприемайки отново в мисленето си Божието мислене.
Това не може да стане само с отварянето на печатите в „Книгата“, а трябва да влезе в действие и друг извор – „Олтарът“, в който е източникът на следващата седмѝца – тази на тръбите. Вместо коня, в петия печат се появява образа на олтара, заобиколен от душите на онези покойници, които са отнесли със себе си през прага на смъртта плодовете на жертвената отдаденост към Божественото и са облечени в живото светлинно сияние на „бялата дреха“. Във времената на преход от бледия кон към олтара по принцип християнският импулс може да бъде изживян само борчески, а това неминуемо води до страдание. Когато Беинса Дуно казва, че „горе може да се похвалите само със своите страдания“ именно те са „шивача на бялата дреха“. Когато книгата в Небето бъде прочетена по свръхсетивен начин с отварянето на печатите, човекът се изправя пред олтара, от който като тръба звучи Словото, Логоса. Тя ни известява за „свещените действия“, извършвани там като култ от йерархическите същества. Освен Божието мислене в своето мислене, човекът е длъжен да възприеме и в словото си Божието Слово, което е основния мотив в прозвучаването на седмата тръба. Ако при петия печат обличането в бяло се случва в царството на мъртвите, в шестия виждаме как отпечатъкът от спускането на човешкият интелект се разпространява в Космоса. Това поражда мощно земетресение, а „звездите падат на Земята и Небето се свива като свитък“. Агнецът отваря един след друг печатите, но заради човека книгата на природата и живота се затваря и той не може да „чете“ в небето за делата на свръхсетивните същества.
Появяват се четири луциферически ангела в „четирите ъгъла на Земята“, нетърпеливи да пуснат колелото на разрушението, за което имат разрешение, но се появява друг ангел и ги спира докато не се „тури печат върху челото на рабите на нашия Бог“. Това е пак Архангел Михаил, носещ също „печат на живия Бог“. След появяването си в началото като вестител за преминаване от вечността към потока на еволюцията, сега, преди да настъпи страшния съд, сред живите трябва да се намерят „144000“ съсъда на божествения зародиш на живота, които да получат“ Божия печат на челата си“, защото са успели не просто да понесат много страдания, а са се облекли с бели дрехи от вътрешна светлина, като към своята луциферизирана кръв са прибавили силата на изтеклата Христова кръв на Голгота и с това са приели одухотворени, нетленни жизнени сили. Те са служителите на Духа, те са осъзнатите носители на Христовата искра в душите си, те са Азите, станали деви – първородните деца на Бога и Агнеца, които ще бъдат спасени от всички падания. Просветвайки сред хаоса, обхванал Земята, ще са групата на покълващото Христово човечество на бъдещето и моста, свързващ в Апокалипсиса първоначалното видение на Сина Човешки със заключителния образ на Небесния Йерусалим. Тези 144000 не са конкретен брой, а общност, означаваща космическа подреденост, всеобхватна пълнота. В цялостната си структура Апокалипсисът е преход от числото на времето (7), което съдържа ритъма на развитието в неговата праобразна форма, към числото на пространството (12). Всяка отделна християнска общност, независимо от броя си, от духовна гледна точка наброява 12000 души т.е., носи в себе си числото на всестранната човечност, която обединява индивидуалната свобода с общността. Над всяка от тях се извисява Ангел, който се въплъщава в нея като сплотяващ елемент и чрез хората участва в земните събития. А когато тези общини се обединят, без да губят своя индивидуален отпечатък, се постига всестранна завършеност и тя стои под знака на числото 12, което умножено по 12000 сочи към числото 144000 – знакът на общността на всички общности, изградени по закона на свободата и широтата. Импулсирани от Христовия Принцип, от тях може да се роди ново звездно небе.
На конференцията във Варна беше изразено предположението, че Учителят Беинса Дуно изпълнява ролята на групов дух на обществото „Бяло братство“ в България. Тази роля би трябвало да се изпълнява от Архангела на народа, но тук ще посоча два примера, илюстриращи състоянието на тази общност. Преди десетина години при едно събиране в рамките на варненския клон, дойде външен човек, за който бях предупреден, че притежава някакви свръхсетивни способности. Обсъждаше се от антропософска гледна точка една човешка добродетел, но това не се приемаше добре от „някои праволинейни бели братя“. Въпросният човек каза: „В момента виждам как между присъстващите тук и Учителя има преградна мрежа, която му пречи да стигне до съзнанието на тези, които се обявяват за негови ученици. Това е голям проблем“. При друг случай с моята съпруга срещнахме една жена, гравитираща около същата общност, която не бяхме виждали от доста време. Попитах я: „Не е ли важно хората от тази общност да знаят, например, коя е Натановата душа?“. Отговорът беше отчайващ: „Няма нужда да ги знаем тези антропософски сведения. Ние живеем Словото на Учителя“. Веднага дойде откровението: „Тези хора живеят в илюзия“! Те си нямат представа, че е дошло времето да се прави преход от седем към дванадесет, а това е навлизане в областта на Граала, където „правиш една крачка, а все едно си изминал голямо разстояние“. Да си припомняме ли заръката на Учителя-Бодхисатва и главен Христов пратеник на Земята за правенето на „грамадни крачки“ в сегашната епоха, което не само е възможно, а необходимо, защото живеем във времето на Второто Христово Пришествие. Когато още в началото на Апокалипсиса се казва, че „идва на облаците“, това не означава, че е щял да дойде скоро след Поврата на Времената, защото „времето е близо“, както нескопосано го превежда Лутер, а ще дойде, „защото времето е тясно, неотложно“, какъвто е правилният превод от Емил Бок. Не продължителността на времето, а вътрешните ритъм и сила стават толкова променени, че събитийността и съдбовното съдържание на даден период нарастват до обеми, готови всеки момент да се взривят и стоварят ужасна съдба върху нас. Второто идване на Спасителя започна в такова „сгъстено“ време и затова то се излива мощно над човечеството, което винаги се оказва бавно, спящо. Събитието в 20. век дойде „твърде скоро“ за неподготвения човек. Христос трябва да бъде видян и разбран не статично „седящ отдясно на Отца“ в очакване да ни „съди“, а като Азовия Принцип, създаващ света и действащ в непрекъсната борбена, трансформираща активност. Истинските събития днес се случват над главите ни: Апокалипсисът, в който времето се превръща в пространство. Или човекът ще се издига дотам, за да участва в този процес, сякаш вече е преминал прага, умирайки и предчувствайки какво има отвъд, или преживява само карикатурата на истинското осъществяване на времето: вместо в пространство, то се превръща в нищо, в душевна празнота. Нервната система се разрушава, паметта рязко отслабва и всеобщата лудост взема пандемични размери. За такова апокалиптично време в Евангелието се казва : „И ако Господ не съкратеше ония дни, не би се спасил никой човек; но заради избраните, които Той избра, е съкратил дните“ (Марко 13:20).
В петото послание, отправено към църквата на Сардис, символизираща нашата Пета следатлантска културна епоха, е отправено предупреждението: „Ако ли не бъдеш буден, ще дойда върху тебе като крадец и няма да узнаеш, в кой час ще дойда върху тебе“. Затворилите се за Второто Пришествие хора ще обеднеят вътрешно, както външно се обеднява, когато крадец влезе в къщата. Не демоничните сили ограбват човека, а Христос преминава през Земята като космически крадец на наследените душевни сили на всеки, който отказва да Го разбере и види в Неговата победоносна слава. Такова обедняване става много по-бързо отколкото в неапокалиптични времена и всичко старо се оказва ненадеждна рушаща се основа. Гръмовният призив: „Променете съзнанието си“, сега е още по-необходим отколкото преди 2000 години, защото е дошло време за промяна на формата на съзнание. Едва тогава става възможно присъединяването към армията на „белия конник“ от глава 19 (11,12). Този образ се появява още при отварянето на първия печат, но тогава на главата му има само една корона, защото е дадена на човека без никакво негово действие или заслуга. След появата на бледия ездач, белият конник вече е с „много корони и име, което само той знае“. Човекът притежава интелигентността и е длъжен от аза си със собствени сили да си върне мисленето. До 1914 година все още не беше толкова фатално да се остава в разбирането на Стария Завет за непреодолимата пропаст между Бога и човечеството. Нуждата от трансформация на съзнанието сега се стоварва почти като природно бедствие върху културното човечество, защото ако при отварянето на печатите се проследява падането на съзнанието, то при прозвучаването на седемте тръби се разкрива падането и на битието. Тук говори Словото и тръбите представляват същинското намерение на Апокалипсиса. Загатналият за себе си още при отварянето на петия печат „олтар“, сега съвсем явно влиза в ролята си на източник за предстоящите бедствия от тръбите. За разлика от „книгата“, той не изглежда запечатан, но всъщност е повече от такъв. След отварянето на седмия печат, настъпва тържествена „половинчасова“ тишина за преход от сферата на образа към сферата на звука и тона, от познанието към действието, от теорията към практиката. Как става този преход?
Тук за трети път се появява Михаил, който по-късно ще бъде назован и поименно. Сега дава знак за началото на тръбите в ръцете на седем „ангела“, които според Емил Бок са седемте Елохима. Те са устата на Словото и могат да въздействат върху битието, т.е. върху външния свят. Михаил винаги подтиква към движение това, което е замряло и изтръгва от падението онова, което носи зародиша на бъдещето. Основната тайна на апокалиптичната драма е, че зад сцената като мощна движеща сила, режисьор на случващото се е именно той. По-конкретно в смисъла на тръбите се изразява прехода от макрокосмическото външно Слънце към новото микрокосмическо Слънце, което трябва да се роди във всеки от нас. Човечеството е навлязло в епоха, когато в дългосрочен план природата и нейният царствен водач Слънцето не могат да му дават нищо. Тя ще го изостави с богатствата на външния си живот и човекът ще стане вътрешно непродуктивен. Когато открие пробив през етапите на земната азовост към живота на Аза си, който е от слънчево естество, ще е осъществил първата грамадна крачка към слънчевата сфера на завръщащия се Христос. Спасителят е духовното Слънце, носещо човешкия Аз, след като отражателният аз е „избухнал“ и открил в себе си Аза на Бога. Това е смисълът на епохата „Водолей“, започнала според Беинса Дуно от 1914 г. и представлява същностния преход от старозаветната отделеност към апокалиптичната свързаност с Бащинската основа на света чрез Агнеца-Христос. За избухването най-добър е периодът на съзнателната душа – от 35-та до 42-та година, който е част от по-големия слънчев период, обхващащ годините от 21-ва до 42-ра. Щайнер нарича съзнателната душа „Син човешки“, защото именно в нея избухва азът, за да се осъзнае и като Син човешки, и като Син Божий, а това са двата образа на Агнеца. От жертвата на Агнеца като Син Божий в началото стана възможно сътворението, като Син човешки в средата на земния еон извърши чудото на въплъщението, смъртта и възкресението, а в края чрез 144000 научили се на подобна жертва души, към спечеленото от Христос възкресение на човека ще се прибави и възкресението на Земята в бъдещия духовен Юпитер.
Слизащото духовно Слънце е Азовият принцип, новата духовност, която като небесен огън се спуска от небесният олтар и ще унищожи не само старата духовност, но и старите душевност и телесност, ако човекът не започне овътрешняване на безсмъртния си Аз чрез издигане на външен и вътрешен олтар, представляващи чисто отражение и съответствие на небесния олтар. Най-висшият олтар в човека е Азът му. Той е Небето, той е и Земята, но истинският религиозен живот на земята изисква и култ, извършван в олтар, като свещенодействието и олтарът да не произлизат от човешките мисли или от естетически съображения , а случващото се да бъде прочетено от духовните светове. По този начин да предлага възможност за приемане на небесните сили както от боговете, така и от мъртвите, които ако са забравени, се разочароват и стават центрове на разрушителни импулси, а живите нарушават душевното и физическото си здраве. Нужно е обновление на култово-сакраменталния живот, освещаващ всичките ни земни действия. Такова обновление Щайнер направи с християнската общност. Учителят пък в началото на 20. век с подбрани от него ученици, дошли със сетивността си от преди началото на новата Михаилова епоха, провеждаше в продължение на няколко години събори на „Веригата“, използвайки определени предмети като чаши, камичка, тояжка с пръстени, но след това прекрати тези събирания, защото край него се появиха множество хора, които бяха вече неподходящи за такъв култов живот.
Звуците на тръбите от Христовия слънчев пробив отначало ще имат разрушителен и унищожителен ефект сред подвластните на втвърдената азовост, докато за възприемащите божествено-духовното, огънят ще бъде даряваща благословия и извисяваща сила сред бурите на света. Михаил дава ход на свещенодействието в небесния олтар и започва спускането на небесния Азов огън. В настъпилият тръбен ужас се чуват множество гласове, гръмотевици, блестят светкавици и мощен трус разтърсва земята. Първият от седемте „ангела“ влиза в действие и оттам нататък огънят търпи промяна и като вид, и като насоченост: пада огнен дъжд, примесен с градушка, стоварва се горяща планина, пада горяща звезда, слънцето, луната и звездите потъмняват, портите на бездната се отварят и излизат споменатите вече скакалци, за да убият третината от човечеството. Много е важно да се знае, че образите в Апокалипсиса са валидни както в големите макрокосмически цикли, така и в малките микрокосмически цикли в човешката история. По-специално нещо от тази закономерност може да се прочете в съвременното развитие, започнало в началото на епохата на съзнателната душа. Пет е числото на кризата и злото. Тръбите са истинската тоналност на нашата епоха и затова е толкова нужно да мислим апокалиптично. От началото на 15. век в европейското човечество настъпи ново пробуждане на сетивата за земния свят след получаването на космическата интелигенция, превърнала се бързо в интелектуално мислене, с което да изучаваме околния свят. Беше времето на първата тръба, когато в огъня на изследователския дух, егоистично насочен само към земните обекти и търсещ предимно ползата, се прокрадваше ледът на убийствената градушка. Ако остава сляп за духовните светове, такъв изследователски ентусиазъм непременно се превръща в градушка. По времето на Галилей и Коперник зазвуча втората тръба и сериозно се закри погледа към небето, защото беше паднала каменната планина на материализма, макар и горяща в небесен огън. Когато се появи третата тръба, в човечеството се пренесе самодостатъчния буржоазен егоизъм, който накара хората да повярват, че са „велики“. Падащата от небето горяща звезда с „името пелин“ е горчива и отравя човека, правейки го да става все по-малък в духовно и душевно отношение, защото въпреки появата на немския идеализъм, овътрешняването на Аза под формата на аз взе застрашителни размери. През първата половина на 19. век четвъртата тръба ни извести, че сиянието на небето в слънцето, луната и звездите е угаснало напълно, защото земната интелигентност трайно е погасила и последните органи и способности за възприемане на свръхсетивното във вселената. Съвсем закономерно това доведе до излизането на скакалците при петата тръба и беснеенето им като огромна армия при шестата тръба в 20. век.
Когато зазвучават тръбите, постепенно една трета от природата и човечеството бива унищожавана, което не трябва да се приема като количествен, а като качествен факт. Както човекът, така и природните царства се състоят от една трета дух, една трета душа и една трета тяло. В мировите бури на тръбната епоха духовната третина в човека и във всичко земно става жертва от огъня на новата духовност. Застрашена е не цивилизацията, културата, икономиката, световният мир или нещо подобно, а самият човек, превърнал се в придатък на магическия материализъм, изгубвайки в техниката и материята божествения си образ и същност. „Природонаучният мироглед“ за произхода ни от маймуните е демонична животинска теория, демонизъм в мисленето и познанието, който твърди, че човекът може да бъде разбран от света. Истината е, че светът може да бъде разбран от законите и откровенията на човешкото същество, произлязло от боговете, а не от животните. Вместо да се изправят лице в лице с приближаващите небесни царства, хората страхливо ще се обвързват още по-страстно със земната материя, търсейки убежище в пари, власт, бункери, ваксини и всякакъв вид упойващи вещества. Хаосът долу вече е пълен и може да се укроти, само, ако човекът преоткрие себе си и стигне до принципите на реда, който постепенно да премахне този хаос.
Днес сме в новата епоха на Михаил. В 20. век звучеше шестата тръба. При нея той се появява с „лице като слънце, стъпил с единия крак върху морето, а с другия – върху Земята“. „В ръката си държи книжка“, която предлага на човека да я „изяде“. В устата ще е сладка, а в корема – горчива. Михаил се намеси, за да изтръгне нов възход от голямото падение и го направи със своя дар – антропософията. Това е съдържанието на Божественото, нужно ни днес, което да проникне в човека като негов собствен Аз. Външно антропософията е много красива, сладка като мед, но навлезе ли дълбоко във волята горчи в корема и тогава ако я няма в достатъчна степен моралността, демоните от заблатената воля започват да излизат и сеят разрушение и смърт. Тази нова Азова моралност дойде от Христос със съдействието на Беинса Дуно в 1936 г. при онази мистерия[1], от която се родиха качествено нов вид сили, единствено способни да впрегнат злото на работа за добро. Само Азовият Синтез между двата импулса може да удържи вихрещото се зло и позволи слънчевият мотив да изпъкне отново, когато зазвучи седмата тръба, а тя се появи от началото на 21. век и е съпроводена с появата на „жената, облечена в Слънце, с Луната под краката и увенчана с дванадесет звезди на главата“. Тази жена е самата Мирова Душа на Космоса, Небесната Майка, отражение на която всеки носи в собствената си душа. Слънцето, Луната и звездите са космическите образи съответно на нейните чувства, воля и мисли. От първичната женска същност на Космоса е на път да се роди мъжкият принцип – Мировият Аз под формата на дете (момче). Всеки път когато светът е тласнат към нов цикъл, тя е „бременна“ и от утробата на нейната душа се ражда геният на новото творение. Кълновете на една отражателна азова духовност долу сред човеците се появиха в средата на Атлантската епоха, защото горе на Небето майчината душа роди мъжкият Аз на човечеството. Тогава „детето“ беше отнето от майката и занесено при „престола на Бога“, а тя избяга в „пустинята“(земното), защото „огненочервеният змей“ горе щеше да я изяде. Докато не укрепнеше в човешката душа отражението на Аза, той трябваше да бъде защитен от силите на бездната. Неин защитник стана Михаил, който със своите войнства победи тогава змея и ангелите му, сваляйки ги на Земята. Забележително е, че Бог беше допуснал змеят първоначално да е на Небето и това е вдъхновяващо доказателство, че неговата вяра в човека е по-силна, отколкото в дявола и срещата с тъмните сили е, за да растем през изпитанията. Змеят (Драконът), който е „Дявол и Сатана“ беше свален, но долу се отприщиха демонични сили като следствие от всяка такава победа и това стана причина за потъването на Атлантида, а Земята пое последиците от потопа и промени формата на своите континенти.
Сваленият Змей се „разцепи“ на две части, наречени Левиатан и Бегемот, Сцила и Харибда, луциферически и ариманически сили, които се появиха съответно от морето и от сушата. Още при петата тръба един ангел започна да вика „горко“ на живеещите по земята, второто „горко“ дойде при шестата тръба, а третото идва при седмата. От 21. век започна да звучи седмата тръба и майката се кани да роди Аза отново, но този път той трябва да намери достъп до човешката душа не като отражение, а в истинската му Божествена същност. По време на цялата седма тръба Михаил ще се проявява като боец, но за разлика от предишните му битки с Дракона, след тази от 1879 г. и настъпилия край на Кали юга, човекът вече е длъжен да продължи битката долу на земята. Част от характеристиката на нашето време е, че злото се проявява открито и само с добра воля крачка напред е невъзможно да се направи, защото се появява „числото на звяра и човека“ – 666, което е кулминацията на апокалиптичната драма. Стигнали сме до прага на духовния свят и дори несъзнателно сме го преминали. Михаил стои на този праг и очаква избора ни: или да останем назад и се сгромолясаме, или да възприемаме по напълно нов начин едно духовно съдържание, изискващо трансформация на самото ни същество като вид. Двата звяра – този от морето със „седем глави и десет рога“ и „двурогия“ от сушата, пречат всячески да преминем през прага нагоре. Като бездуховна душа и морално зло луциферическата сила се отнася с враждебност, цинизъм и присмех към божественото, а бездушната духовност на ариманическата сила прави човека студен, твърд и мъртъв. Върви ускорен процес по поставянето на „белега на звяра върху челото на човека и дясната му ръка“ за установяване на пълен контрол не само върху мисленето, но и върху икономическия, културния, политическия и социалния живот като цяло. За да се справи с настъплението на водещата днес ариманическа сила от двурогия звяр, на човека му е нужна толкова вътрешна сила, колкото външна сила създадохме с машините, организацията, бюрокрацията, защото кулминацията на драмата в седмата тръба е свързана и с идеята за страшния съд, но тя не трябва да бъде разбирана като „последния ден“ , защото предстои цикълът на седемте чаши на гнева. „Страшният съд“ ще бъде много продължително събитие във времето, докато „последният съд“ е чак в края на земния цикъл, когато и времето вече няма да го измерваме по познатия начин.
В периода на седмата тръба ще се „извърши тайната на Бога, както бе благовествал Той на Своите раби – пророците“. Тази тайна е в пряка връзка с написаното в Книгата и с говора на Словото, който като звук на „арфа“ се крие зад тръбите. Ако си представим шума на океанските вълни, разбиващи се в скалите и шума в една раковина, то първото е звук на повърхността и можем да го оприличим на звук на „тръба“, а вторият шум се чува, когато притихне първият. Шума на вълните може да спре в даден момент, но този в раковината не спира и ни дава представа за звученето като арфа на Словото от най-вътрешната част на света. От Бащинската основа на света във вечността звучи творческото Слово с божествен шепнещ тон, чуван от посветените с ухото на душата в хармонията на сферите като непрекъсваемо тъкане на йерархическите същества в стана на времето. Постепенно към Божието Слово обаче се присъедини човешкото слово и високото външно говорене на творението заглуши Твореца. Настъпи развитие, което можем да илюстрираме по следния начин: когато някой говори пред мълчалива слушателска аудитория може спокойно да изрече това, което иска, защото изнася собственото си слово. Ако обаче слушателите започнат да го прекъсват и особено ако много от тях говорят едновременно с него, за да го заглушат, с повишаване на гласа си речта на лектора придобива променен характер, който не идва от него, а от другите. Така и в мировото развитие тихо шепнещото Божие Слово се превръща в гръмотевичния звук на тръбите, но вече не в съзидателно-конструктивен, а в осъдително-разрушителен смисъл. Гласът на Михаил в сегашната негова епоха става все по-тръбен, защото Второто Христово Пришествие търси онези „144000“ сред всеобщия хаос като семе за бъдещето. Преди да се излеят чашите на гнева, те се появяват отново заедно с Агнеца, четирите животни и двадесет и четирите старци, но този път на „планината Сион“, където звучат музикални откровения от арфи, а към тях се добавят музикалните откровения от вътрешния живот на „подпечатаните“ Азове, които вече са станали хор и пеят „нова песен, която само те могат да пеят“, защото са откупени от Земята и могат да участват в изтъкаването на „новото небе и новата земя“. Това се случва не на земният хълм Сион, югозападно от Йерусалим, където преди около 4000 години се появи Мелхиседек и извърши слънчевата мистерия с хляба и виното, където Давид построи светилището на своя народ и където над неговия гроб е била горницата, в която Христос осъществи слънчевата Тайна Вечеря, заменила светая светих на Соломоновия храм, а Сион като духовното ниво над обикновеното земно, където са положени основите на Небесния Йерусалим – планът за изграждането на новото небе и новата земя.
И веднага се явяват три ангела със строги послания. Първият лети в небесния зенит с книга в ръка, наречена „вечното благовестие“. Това е познатата ни вече неписана Свещена Небесна Книга с първообразите на цялото земно битие, създавано от боговете. Най-напред я видяхме запечатана със седем печата, за втори път се появи при голямото видение на прага в ръката на Михаил, който я дава като земна книга на човека да я „изяде“, защото е намалено отражение и възпроизвеждане на „голямата книга“. В сравнение с всички останали земни книги, Библията е най-чистото отражение на небесното. Ако човека я е „изял“ (особено Новия завет) по посочения от Михаил начин и превърнал душата си на орган за четене на небесната книга, тогава Вечното благовестие вече е минало през метаморфоза и при третото си появяване от него могат да четат не само боговете както в началото, а и самите хора, справили се с „горчивината в корема си“. Библията започва да става постепенно несъществена, а на преден план излиза Вечното Евангелие. Това време вече е дошло. Ангелът казва, че е „дошъл гласът на голямата криза“, на Божият съд, при който се взема решение за разделянето на човечеството на две групи. Представителите на едната по нечист начин са смесили физическото с душевно-духовното и според предупреждението на втория ангел ще последват „Вавилонската блудница“ в нейното пропадане. Според третия ангел те са се „поклонили на звяра и образа му, получили са белег на челото и на ръката си и ще пият неразреденото вино на яростта Божия, налято в чашата на гнева Му“.
Втората група е на „Невестата Йерусалим“, защото по чист начин са бракосъчетали Духа с материята. Те не се страхуват от Божия съд, защото са осъществили правомерна връзка с Второто пришествие на Христос, Който сега се появява отново в образа на Сина Човешки със „златен венец на главата“, но в сферата на етерните сили и със „сърп в ръка“, защото е дошло време за „жътва“. Ако умрелите долу на земята са „налели масло в светилника си“, ще виждат Христовата Светлина горе. Ако ли не, няма да я виждат, но адският удар на материалистичния светоглед ще ги застигне в следващия живот, изпълнен с тежки скърби на външен план и несъзнавана от тях жажда за духовното. За живите на земята приближаването на Христовата сфера според закона на седмата последна тръба означава, че човешките пътища приключват и трябва да преминат в Божиите пътища , които са отвъд прага. Към нас се приближават две духовни сфери на реалността: сферата на Вечното Благовестие и сферата на Второто Христово Пришествие. Когато отворената Книга на Живота се приближи, става ясно кой ще я прочете и кой не. Антропософията ни посочва пътя към тази книга. А когато Христос се приближи, става ясно кой го чувства и вижда и кой не. Импулсът на Беинса Дуно ни подготвя морално за тази среща. С поведението на всеки човек към тези две свръхсетивни реалности се вземат окончателни решения за съдбата, които няма да бъдат отменени в никой от бъдещите ни животи, когато ще се изливат седемте чаши на Божия гняв от небесния храм. Според предупреждението на третия ангел, решението важи „во веки веков“.
Но преди да започне самото изливане на чашите, за втори път се появява образът на стъкленото море – този път заедно с хорът от 144000, държащи Божии арфи и пеещи своята песен. В началото при раждането на първото земно творение арфите звучаха в ръцете на божествените същества; за втори път се появиха след затихването на тръбите, когато хората на бъдещето пеят, а арфите на боговете свирят, докато сега при третото появяване в Апокалипсиса човекът е този, който обединява музикалния инструмент и песента в собственото си същество. Образът пък на стъкленото море с поглед към миналото се яви за първи път, когато в началото земната сфера току що беше изкристализирала от Небето и притежаваше девствена чистота и прозрачност. При втория път погледът вече е към бъдещето, когато новата земя също ще изникне от океана като чиста кристална сфера, но в това стъклено море кристалите му са смесени с огъня, с топлината на любовта от човешките души, събрана през земния еон. Първоначалната планета беше студена. Бъдещата е стоплена от Любовта. За целта човешката душа трябва да стане арфа на Бога, защото Той идва, дори и човекът да отказва издигане към Него.
Седемте чаши ще се излеят във всички случаи като неизразима щедрост на Божията Любов, но тя няма нищо общо с нейното разбиране в сантиментален смисъл, а има за цел свободата. Азовостта на човека представлява космична сила и субстанция с голяма темпераментна интензивност. Тя е огън небесен и ако попадне върху нещо, което не гори по същия начин, възникват малки и големи световни пожари, т.е. хората ще я възприемат като разрушаващ цивилизацията Божий гняв. Излиза от Светая Светих на Небесния храм през разкъсаната завеса и идва под формата на огнена интуиция, която по категоричен начин заявява на човека: „Ти си самият бог, Азът ти е самият Бог“. А завърналият се обновен паладиум пояснява: „Любовта на Христос е различна от Любовта на Отец“, защото след Мистерията на Голгота, Спасителят търси Аза в човека. Ако хората изкривяват смисъла на Христовата Любов, ще растат мъченията и изпитанията. Важи принципът: „Когото Бог обича, него наказва“, започнал да се проявява още в съдбата на старозаветния избран народ. Бащинската основа на света постепенно ни освобождаваше от непосредствената си опека чрез свръхсетивните същества, за да се премине от Любовта му през Отец, към Любовта му през Христос, което тотално промени религиозния живот на човечеството.
Християнството като религия на отвореното небе е живот с олтара и отворения храм в Небето, от който храм седем ангела започват изливането на ново съдържание. Ако печатите са лунния седмичен цикъл, а тръбите – слънчевия, то чашите на гнева са сатурновата седмичност и тя трябва да бъде приета правилно от хората на земята. Как да стане това?
Според Емил Бок – със седемте християнски тайнства като подходящи земни аналози, но практикувани осъзнато и правилно. Те са : кръщение, конфирмация (първо причастие), изповед, хляба и виното, брак, свещенство и последно причастие. Ако не бъдат разбирани и практикувани по адекватния за времето начин, се превръщат в антитайнства и тогава седемте сфери на Божествената благославяща Любов се обръщат в гняв. Първият ангел излива чашата върху твърдата суша, с което ни насочва към земната инкарнация, а това е първата сфера на Божествената Любов – детските сили. При децата имаме прекрасно съответствие между тялото, душата и духа. Тайнството „кръщение“ със своето съдържание благославя завета между Небето и Земята при всяка нова инкарнация. Неслучайно Щайнер посочва, че „религията на детето е телесна“, т.е. природна. Ранното въвеждане в житейската посока на религията на възрастните, нарушава здравословното му врастване в земната инкарнация. Чак след 14-годишна възраст, когато тялото на подрастващия е напълно изваяно с помощта на въплътената душа, религиозния живот може да промени посоката си и да погледне от Земята към Небето. Ако със своята душевно-духовна същност човекът не е проникнал напълно в тялото си, няма как с „мирогледа на звяра“ в смисъла на Апокалипсиса да разбере себе си и се появяват „люти рани“. Извършено е антитайнството на „болестта“. Повсеместното разпространение на онкологичните заболявания е само един от симптомите на днешното бездуховно време.
Втората чаша се излива над „морето“, с което ни насочва към жизнените сили, съдържащи тайната на младостта и раждането на вътрешния човек. Днес младите хора не са млади, защото при преминаването от детството към младостта вече знаят всичко. Преждевременната зрялост обезценява значението на великите неща, способността за въодушевление остава твърде слаба, а точно в този период се ражда родствения с Христос Слънчев Аз. Вместо изживяването на младежките тайнства, бързото остаряване води до появата на антитайнството „надменност“. С тайнството конфирмация (утвърждаване) в младия човек се пробужда духовната искра на вътрешния човек чрез близост със Светия Дух и Христос и му се дава нишката на Ариадна на вечната младост в лабиринта на живота при прехода от „аза“ към Аза. Ентусиазмът за съграждане на нова култура ще го съпътства до края на земните му дни.
Изливането на третата чаша е насочено към личния вътрешен живот. В него човешката кръв трябва да се свърже със силите на Христовата кръв, защото в противен случай остава живеенето само в собствената кръв и пулсиращата в нея земна телесност, което във времената на велики решения и разделения неминуемо довежда до появата на антитайнството „сексуалност“. Днес то е взело епидемични размери. Нужно е тайнството „изповед“, но не в старата си форма на търговия с индулгенции и опекунстваща авторитетност, а самия човек да си създаде пространство, подобно на душевна молитвена стая, в която да издигне най-съкровената си част към надличното ръководство и милост, идващи към него от висшите светове. Практикуването на психоанализата, хипнотичната регресия и други подобни не водят до връзка с Аза и Христовата кръв, а винаги оставят човека в собствената му кръв и действат като антитайнство.
Четвъртата чаша се излива върху Слънцето и тук погледът ни се насочва към онази област от човешкото битие, в която той е свързан с божествените сили на природата. Ако за него Слънцето продължава да бъде само едно кълбо от нажежени газове, няма как да се „сгрее“ от духовното Слънце чрез участие в извършваното при олтара тайнство на „виното и хляба“, а това неминуемо води до проява на антитайнството вътрешно „изсушаване“. То го втвърдява в телесната му обвивка и той започва да произнася хули срещу всичко в религиозния живот, че дори и срещу самият Бог. Такъв човек увяхва не само в битието, но и в съзнанието си.
Петата чаша се отнася за социалния въпрос. Бракът между съпрузите е неотменима част от него. Той не е само лична работа на двамата, а и социален факт, в който се намесват свръхсетивни същества, формиращи общности. Днес тайнството на брака масово се извращава и пропадането към животинското царство е гарантирано. Да посочваме ли като пример предбрачните договори, еднополовите бракове, купените бракове и т.н. Изчезва социалното и се появява антитайнството на „горчивината“, довеждащо до крайна враждебност срещу духовното и война на всеки срещу всеки.
При изливането на шестата чаша сме във времето на всеобщата демонизация, когато Небето вече не може да дарява благословията си на земята както преди. Портите на ада са отворени и се води битката между армиите на доброто и на злото при Армагедон, т.е. при „Планината на прага“. Антихристът е научил хората как да разгадават тайната на така наречените „природни закони“ и те са усвоили антитайнството на „черната магия“, с която извършват чудеса черпейки сили от бездната. Нужно е тайнството „свещенство“, но не само като ръкополагане в църквата, а най-вече вътрешното свещенство във всяка човешка дейност. Христос ще помага, но „идва като крадец“ и трябва първо да бъде разбран, а после и потърсен.
В последната, седмата чаша се крие тайнството „последно причастие“ на умиращия. Човекът не разбра тайната на живота отвъд материалното ниво, не разбра и тайната на смъртта, което води до страх от нея и все по силно вкопчване в земната материя. Смъртта може и иска да му бъде големия учител и възпитател, да му стане приятел и той да преминава през всички нейни изпитания. В противен случай настъпва антитайнството на „всеобщата културна смърт“.
Ако със седмата тръба в най-широк смисъл на думата приключва същинският земен еон на човечеството във физическия му смисъл, то изливането на чашите на гнева, съпроводено с образите на Небесния Йерусалим и Вавилон, според най-общия мащаб на времето се отнася до космическото изпитание на цялата земна планета, до процесите на разделяне, пречистване и изхвърляне, на които ще бъде изложено планетарното съществуване на човечеството след това. Издигането на Йоан през небесните сфери започна с образа на Сина Човешки, представляващ замислената от Бога в праначалото идея за нас. В тази фигура Бог и човек са в равновесие, а идеята витаеше над Адам в Райската градина. Старото творение се появи в образа на проникнатата от Бога „градина, но както вече посочихме, напразен е копнежа на хората да търсят все още недокосната природа, която в дългосрочен план да им даде усещане за Рая. При седмата тръба Синът Човешки се появи на небесните облаци със сърп в ръка, за да прибере част от реколтата на света и тук Човешкият Син е изцяло на страната на Бога в смисъла на Христовото Второ Пришествие. Но когато Човешкият Син се превърне в белия конник, акцентът ще бъде изцяло върху човека, който само с Христовата Азова сила в своя Аз може да възстанови праобраза на истинското си висше същество при най-голяма вътрешна активност за преодоляване на пропастта, която някога го е разделила от Бога. Изминаването на този път ще ни направи брат и приятел на Спасителя, за да стане възможно превръщането на човека в свят, в принцип и градивен материал на новото мирово творение – новото небе и новата земя.
Пътят обаче минава през разделянето на човечеството на две групи и апокалиптичната трагедия е в това, че след като сме се превърнали в свят, в следващия еон той преминава разделен свят в образите на градовете Вавилон и Небесен Йерусалим. От друга страна се говори за женските същества „блудница и невеста“. В образа на града се показва тялото на едната група от човечеството, а под формата на женско същество се появява душата на същата група. Градът Вавилон е блудница, защото символизира упадъка в култовия живот при търсене на изгубващата се връзка със свръхсетивните светове. Той е бил опияняващ оргиен екстаз, обслужван от проститутки, които излязоха на историческата сцена именно заради нуждите на дегенериращия храмов живот. Нечистотата, превръщаща града Вавилон в блудница идва от построяването му в смисъла на Вавилонската кула от земното към небесното, като твърде земното се внася в духовното по оскверняващ начин. Това е обречено на катастрофално срутване и падение, защото културата на материализма сама се довежда до абсурд и пада в бездната. „Блудницата“ съгрешава срещу Аза, стремейки се да го убие още при раздвижването му в съзнателната душа.
Принципът на изграждане на Небесния Йерусалим е в противоположна посока. Когато Азът на човека придобие интензивност и сила да проникне и преобрази не само душата, но и телесната област, то това означава изграждане на сияйният град и той започва да слиза от Небето към земята. „Белият ездач“ се е намесил в развитието и започват трите големи падания: на Вавилон, на звяра и лъжепророка и на Сатаната. Съвкупно първите две падания представят луциферическата страна на Дракона, която до голяма степен вече е победена от Михаил и неговите войнства. Ариманическата страна обаче предстои да бъде побеждавана. Наблюдавайки от свръхсетивния свят Мистерията на Голгота, Луцифер видя и осъзна докъде доведе тръгналото с неговата намеса грехопадение на човечеството, горещо се разкая и оттогава жадува да изпита същото страдание. Сега предстои инкорпорацията на Ариман в съсъда, обитаван от отражателния аз на може би най-мощния черен маг в човешката история. Слез слизането на Божествения Аз на Ариман, съсъдът ще изглежда блестящ, могъщ, магичен, но неминуемо ще започне процес на дегенерация. Тръгналото след него човечество с ужас ще вижда как външният вид на този лъже-Христос ще се изменя постепенно към уродливост и няма да разбира какво става. От сблъсъка между Аза на Ариман с аза на черния маг в тялото и душата, съсъдът ще се разпада и когато след 42 месеца приключи земният му живот, Ариман ще осъзнае до къде е довело неговото участие на страната на тъмните сили и това ще бъде потресаващо изживяване, прокарващо за него пътя от Бог Отец към Христос. Процесът ще бъде катализиран от дванадесет човека, преминали през действително християнско посвещение и създаващи образа на космическа пълнота, в която се изявява Христовия Аз.
„Малкият“ антихрист Ариман ще дойде в 2029 г. от сегашната Пета културна епоха. Дали Азур ще се инкорпорира в Шеста културна епоха засега не знаем. Дали най-мощният представител на ариманическият принцип – самият Сорат, ще се инкорпорира в Седмата културна епоха, също не знаем, но едно е сигурно: двурогият звяр не може да бъде победен само с човешки сили. Нужна е помощ от „Ангел“, който го връзва за „хиляда години“. Това не са непременно хиляда години в нашия количествен смисъл на числата, а е знакът на вечността във времето и означава вътрешен мир, постигнат с Азова сила в благоговение. Развитието на човечеството протича вълнообразно и епохите, в които портите на ада са затворени, духовните сили на йерархическите същества са се отдръпнали, за да могат хората да съберат, развият и задействат собствените си Азови сили. После следва апокалиптично сгъстено време, в което тези сили са подложени на най-тежки изпитания. Тогава шлюзовете на Небето и ада се отварят и злото се групира в малки и големи общности, наречени Гог и Магог. Днес е такова време. Всеки, който стане гражданин на вътрешното „хилядолетно царство“ може да участва в свалянето на главния Антихрист Сорат и в изграждането на Небесния Йерусалим – началото не само на новото небе, но и на новата земя. И как се строи този град?
Когато тримата ученици са на планината Тавор, те виждат светещия Христос и Петър иска да „направят шатра тук“. Построяването на шатра в смисъла на тайната наука означава в душевния си вътрешен път в пълно съзнание да намери едно място, където да основе своето духовно отечество и към него да отнася всичките си духовни опитности. Така си построяваме дом за Небето в земното, което е религиозно дело с първостепенна стойност и една от най-важните тайни в християнския живот. Няма по-висше отечество от това на своя Аз, където времето се превръща в пространство и представлява осъществяване на тайната на виното и хляба. Събраната вътрешност се превръща във външен свят, в градивни елементи на духовния храм на дванадесетицата. Човекът се е превърнал в свят и това е „мярката на човека“, като преди това се е превърнал в човечество, във великите дванадесет, засияващи в множество около Агнеца на Светата Планина. Когато човекът си е възвърнал чрез Христос предназначения за него образ на Бога, дванадесет става господстващ закон на съществуването.
Видението на Сина Човешки означава началото на пътя, който Апокалипсисът извървява заедно с нас, а видението на вечния град е целта на пътя. Той – градът, има формата на куб, каквато е кристалната решетка на солта. Хората, станали според Христовата заръка „солта на Земята“, със своето съдържание са строителния материал на Небесния Йерусалим. Именно в тях човекът става свят и тогава „жената“-душа вече не е само облечена в Слънце, Луна и звезди, а ги носи вътре в себе си като градивни елементи на нов космос. Вътрешният свят е станал външен.
Готови ли са хората да последват Йоан и изживеят своя Апокалипсис в имагинация, инспирация и интуиция? В 20. век достигнахме до прага на имагинативното познание, носено от „Книгата“ и усетихме силен глад за яркост и образност, защото съдбата на времето ни принуждава да навлезем в тази сфера на свръхсетивния свят. Думата „образ“ е свързана с „образуване“ и „образование“. С днешното си отражателно съзнание ние свързваме външния образ, предлаган от природата на окото, с вътрешния образ в паметта и въображението. Така образоваме душите си. В 19. век се роди фотографията като техническо изкуство за изобразяване, после едно след друго се появиха илюстрованите списания, заменящи четенето на книги, киното, телевизията, компютрите и смартфоните, но всичките тези технически „постижения“ убиваха енергичната дейност на душата за овладяване на имагинативната сфера и правеха човека все повече вътрешно пасивен, слаб, надменен и страхлив. Светът беше заснет, дигитализиран, но безкрайния достъп до тези образи не образова човека, а те са само заместители, дошли от субисторията, където тъмните духове веднага се активираха да унищожат в зародиш етерното зрение на душата, изпълвайки я с мъртъв баласт. Нещо повече – размениха се ролите между Словото и образа. По-рано Словото и мисълта бяха господарите, а образът техен помощник и слуга. Сега е обратното. Това е истинска трагедия.
Усили се и жаждата за музика като отговор на приближаващата сфера на инспирацията, която е духовната сфера на тръбите и арфите, на Словото. Вместо тях се появиха сурогатите – радио, грамофон, магнетофон и т.н. Всички те погасяват способността за чуване и музикалността. Съвременните рап, рок, техно и други подобни не са музика, а демоничен тътен от ада.
Най-многообразният и неустоим копнеж е хаотичното привличане към нивото на интуицията, разбирана обаче повърхностно от хората, а не като усещане за допир и чувство от по-висш порядък. Това е жаждата за любов срещу вътрешната самота. Желанието за човешко докосване доведе до хаос в чувствата и заслепяване във волята, от което засищането на нуждата прие ужасните форми на гибелната сексуалност, свободия в общуването, употребата на наркотици, безсмисленото странстване по света, създаването на безброй псевдодуховни общества, групирането в рокерски клубове, футболни агитки и т.н. Всички тези форми на общуване няма как да запълват вътрешната празнота.
Жаждата за образи се задоволява от нова мъдрост, владееща имагинацията; жаждата за звук – с артистичен живот, пропит от истинската инспирация, а на Любов – от обновения религиозен живот, изпълнен с интуиция, носена от святото действие и освещаваща развълнуваните дълбини на човешката воля. Интуицията се ражда от освобождаването на духовната воля, която ни свързва с мислите на боговете и импулсира към Работа за Бога, защото горе се развива истинското събитие на нашата епоха – Второто Христово Пришествие, а долу физическите катастрофи, хаосът и демонизацията са само негови земни и подземни сенки и контраобрази. Такъв е резултатът от драматичното напрежение между Христос и Антихриста. Завръщането на Христос е приближаване на цяла една сфера като мирова буря, без човечеството да вижда Съществото, от което тези въздействия произлизат и те могат да бъдат смислени и поносими, а не страшни, само ако бъдат осъзнавани. Страхът е плода на невежеството.
На външен план днес той се появява и от войната в Украйна. Някои антропософи си задават въпроса дали украинският народ има свой собствен Архангел-водач и правят аналогия с народа, населяващ днес държавата Северна Македония. От духовна опитност можем да дадем категоричен отговор: Македония се води от луциферизиран Архангел, а когато говорим за Архангел на руския народ, то това е онзи Архангел, който пое водачеството на Киевска Рус при нейното създаване, а после простря своето влияние и над останалите територии до Урал и по-нататък, включени в понятието „Русия“. Както в предишна лекция сме посочили, Украйна е сърцето на Русия и днес то бива атакувано от останалите си органи според волята на Путин. Време е вече да кажем защо Путин действа по такъв начин. Много хора са писали по въпроса, търсейки извора за движещите го мотиви само в рамките на този му живот. Говори се за неясноти относно неговото раждане, за израстване в задните дворове на Петербург сред комплексирани хулиганчета, за наполеоновия комплекс от ниския му ръст и стремежа за отмъщение чрез реализация по единствения възможен начин – през КГБ, но всички тези предпоставки не са достатъчни за изясняване на феномена Путин, заемащ толкова централна роля днес в световен план. Отговорът защо той е такъв се крие в предишния му живот. Защото Путин е прероденият Ленин! Ленин беше изцяло ариманизирана личност от „лявото братство“, която създаде СССР и Украйна като отделна съветска република, а след като неговата мумия се превърна в черномагьосническия център на болшевишкото посвещение, Азът му пребивава по-малко от тридесет години в духовния свят и тази индивидуалност беше буквално „изритана“ обратно към земята, за да довърши пъкленото си дело, подвизавайки се сега под маската на „десен“ политик, сложил за десетилетия напред печата на позора върху руския народ. Какво я очаква Русия?
Когато през 1923 г. питат великата българска ясновидка Преподобна Стойна България с Германия или Русия да върви, тя отговаря: „България и Русия завинаги ке са вързани една за друга, но не винаги за добро. Те са неразделни като душа и тяло. Големо е тялото, а душата е малка, но без нея плътта е само леш, смрад и тъмнина за ума. България е душата. Щото от тук е тръгнала към Русия и вяра, и книга, и патриарх. Все Богови работи сме ѝ пратили. Ама тялото е неразумно. Неуко е то, завалията. Сляпа сила: днес я гледаш сака да те прегърне, утре я гледаш – сака да те яде. Тъй става щом тялото не почита душата си, а някогаш дори не я признава за жива. Зли времена вещае Небето за Русия, люде. Няма да мине и век – помнете ми думата и она, дето днес е тръгнала да прегази свето и като порой мътен да го залее, ке биде прегазена, ке биде бита, ке се свие в коритото си и дълго време само ке шушне. Ке шушне и ке въздиша… Тогас отново ке и потребе душа и она пак ке прегърне България. Внуците ви ке го доживеят“.
Днес това пророчество сякаш се сбъдва пред очите ни. Само дето времето, когато Русия ще потърси отново душата – България, изглежда твърде отдалечено в бъдещето. Трябва да се преодоляват планини от предразсъдъци, недоверие, невежество, омраза, породени от липса на Истината. Само Истината обаче прави човека Свободен и годен да излъчи Любовта, която Небето очаква от нас. Такава амброзия горе няма. Христос ни демонстрира чрез Себе Си как тя се постига. Остава да го последваме. Да, летвата е много високо поставена, но ако не се подготвяме да я преодолеем, живота ни няма никакъв смисъл. Ако първо това се осъзнае, имало е защо тази лекция да бъде представена.
[1] Описана в лекцията „Втората Голгота и жертвата на Беинса Дуно“ от 25.09.2003 г.
Mangurov 