ЕЗИКЪТ И ПИСМЕНОСТТА КАТО КЛЮЧ КЪМ АЗА И МИСИЯТА НА НАРОДИТЕ

ЕЗИКЪТ И ПИСМЕНОСТТА КАТО КЛЮЧ КЪМ АЗА И МИСИЯТА НА НАРОДИТЕ

Лекция изнесена от Димитър Мангуров на 29.04.2023 г. във Варна

Според превода на Емил Бок, най-великата книга за всички времена започва по следния начин: „Изначално беше Словото (Щайнер предлага „От Прасилите израсна Словото“), и Словото беше с Бога, и Божествена същност беше Словото. То изначално беше с Бога. Чрез Него възникна  всичко. И нищо нямаше да го бъде от това, което е, за да го бъде. В него беше Животът и Животът беше светлината на човеците… Той беше в света, защото светът чрез Него започна да става, но светът не Го позна… При аз- хората Той дойде, и аз-човеците не Го приеха. На тези, които Го приеха, Той им даде Силата на Свободата да станат Синове Божии… Божествената Основа на Света никой от човеците не я е видял с очите си. Единородният Син, Който беше в лоното на Отца на Света, Той е водач към това съзерцание… Но това е безсмъртният живот, техните душевни очи да познаят Тебе като Единната Основа на Света, а Исус Христос като Този, Когото Ти изпрати при тях“.

При превода на български едно от изреченията ме затрудни. Със съпругата ми опитахме различни варианти, но нито един не се оказваше подходящ. Решихме да изчакаме отговор от духовния свят, който дойде още на другия ден: „И нищо нямаше да го бъде от това, което е, за да го бъде“. Ако достатъчно дълбоко вникнем в неговия смисъл става ясно, че тук е закодирано значението на Словото като обхващащо цялото минало, настояще и бъдеще на Сътворението, промислено от Аза – Бащинската Основа на Света и дадено в пралайя за изпълнение на Словото Аз Съм, Което в праначалото на цикъла Стар Сатурн-Бъдещ Вулкан, в условията на висшата астралност се разпадна на звуци, представляващи духовните Аз-същества от Великото Всемирно Бяло Братство, чиято „глава“ е именно Словото Христос. Тази е първата жертва на Божията Любов, а самите Азове могат да се възприемат само по интуитивен начин. След това звуците-същества в етерния свят  (хармонията на сферите) на инспирацията творят вселената от тонове, а по-нататък други същества действат в звуците на земните езици, които чуваме със сетивата си. Всяко Аз-същество е уникален отделен звук, но вселената съществува заради аз-човеците, призвани от свободна воля да превърнат плътта си в Слово и с качествено нови звуци като Синове Божии да станат откровение на Божествената същност. Тази същност е жертвената Любов от свободен избор. Бащинската Основа на Света произнесе думата-Слово от върха на сътворението, а ние трябва някога да я произнесем от плътта. Това е тайната дума на Любовта. Пътят до нея е дълъг, но смисълът на еволюцията е в изминаването му.

За нас той започна от Стария Сатурн, когато от Духовете на Волята получихме индивидуалния си фантом на физическото тяло заедно с отпечатъка  на Човека Дух и зародиша на усещанията. Ако трябва обаче да потърсим къде е изходната точка на човешкия говор, го откриваме на Старото Слънце. Тогава в дареното ни от Духовете на Мъдростта етерно тяло, отпечатаният от тях Дух Живот предизвика появата на първите признаци за симпатия и антипатия като усещания към обкръжаващия свят, без наличието на които е невъзможно да се стигне до издаване на някакъв звук или изговаряне на дума. Изговарянето на дума изисква издигане през топлинния, светлинния и звуковия етери до жизнения етер, пронизващ с живот звуковия, та той да премине през мисълта, тя да прониже въздуха, ларинкса и устата ни, през която да излезе като звучащо слово. По пътя от Словото до произнесената дума има цяла поредица от същества, грижещи се за осъществяване на процеса, ако ги има необходимите предпоставки за това, каквито на Старото Слънце все още не съществуваха. Тогава ги нямаше всичките четири етера, липсваше мисловната ни способност, както и необходимите физически органи. Имахме достъп само до топлинния и светлинния етери и получихме системата на жлезите. С придобиването на астралното тяло от Духовете на Движението и даряването ни със системата на нервите на Старата Луна, проявилите се в предния еон признаци на симпатия и антипатия се оформиха като самостоятелна вътрешна дейност, а с получаването в Земния еон на Азовата форма от Духовете на Формата и Азовата искра от Бащинската Основа на Света в „комплект“ със системата на кръвта, след Грехопадението започна усилената  минерализация на физическото ни тяло от изгарящия огън в кръвта и процеса на пепелообразуване, така необходими за постепенното развитие на мисленето, на издаването на звук и изговарянето на дума, та да се стигне накрая и до изписването на букви. Целият този процес по пътя към загуба на безсмъртието беше задължителен с оглед развитието на азовото самосъзнание и бъдещото ни превръщане в Десетата Йерархия на Свободата и Любовта, способно да изговори (според израза на Беинса Дуно) „забравената дума на Любовта“.

Със слизането ни на земен план достъпът до жизнения и звуковия етери – представляващи от известна гледна точка  Словото и  свързани съответно с живота и мисленето – беше затворен, защото те са всеобщи и в тях не трябва да се внасят импулсите на смъртта, на които човекът стана носител. За свободна употреба ни бяха оставени топлинния и светлинния етери, пряко свързани съответно с волята и чувството. По времето на Лемурийската коренна раса огромната част от човеците изглеждаха като днешните нисши бозайници и само малка част живееха по някакъв по-човешки начин. Лемуриецът нямаше дори чувства, а водеща беше волята. Инстинктивно можеше с една ръка да вдигне огромна тежест и знаеше, ако например си строи къща в природата, какво е теглото на камъка и къде е уместно да го сложи върху ствола на дърво, че то да го издържи със своето съпротивление. Разбираше силата, действаща във вътрешния живот  на растенията и животните и чрез него си съставяше свои представи за околния свят, но нямаше памет, а без нея за самосъзнание и език не можем да говорим. Със своята изцяло инстинктивна природа беше напълно сроден с природата наоколо и затова способен да издава навън само нещо като природни звуци, изразяващи усещанията му, но те нямаха нищо общо с онзи вътрешен живот, появил се по-късно през Атлантската коренна раса. Тогавашния човек четеше мислите на другия, но това го вършеха боговете в него, а не самият той. Първите зачатъци на паметта се появиха едва в края на Лемурия, когато малка група хора бяха отделени за преход към Атлантида. Австралийските аборигени са далечен отглас от онези времена, но в съвсем различните днешни условия.

Поради злоупотреба със силите Лемурия потъна и се появи Атлантида с първата си подраса, наречена рмоахили. Тя притежаваше памет и някакъв говор, подобен на природните сили и съдържащ смисъл и сила, позволяващи да се влияе върху растежа на растенията, да се опитомяват животни, да се лекува. Говорът беше свещен. Знаеха, че той идва от господстващата в самите тях божествена природа и не злоупотребяваха със звуците, за да не последва нещо лошо. Тъй като женският елемент е по-тясно свързан с Божествената Мъдрост, в човешкият род господстваше матриархата.

Ако при рмоахили все още образуването на групи беше изцяло обусловено от природните сили и общия произход, при втората подраса, тази на тлаватлите, започна да се проявява чувството за лична стойност и изпъкват силни личности като водачи на отделни общности. Новата форма на съвместен живот беше резултат от прехода на общото самосъзнание към самосъзнание, довело до появата на първата форма на държавност при третата атлантска подраса – толтеките. Атлантецът не мислеше в понятия, а в образи и благодарение на огромната си памет създаваше своите съждения. Личният опит, придобит от повече прераждания беше на почит, посвещението получи широко разпространение и се появиха посветените царе-ръководители в онези процъфтяващи държави, за които се говори в литературата на Изтока. Разбира се, тези държави са много по-различни от днешните, но както и при нас сега, съсредоточаването на извънредно много власт в ръцете на един човек или малка група негови приближени, трасира пътя към упадъка и разложението. Честолюбието на личността се превърна в егоизъм, който съчетан със способността да се извличат жизнените сили от растенията за създаване на различни технически средства, доведе до злоупотреба със силите на природата, добила ужасяващи размери при четвъртата подраса – пратуранците, за задоволяване на желанията и алчността. Всяка подобна злоупотреба неминуемо се връща върху извършителите с разрушителна мощ, което можеше да се озапти чрез развитието на една друга сила – мисълта. Произхода на логическото мислене го откриваме при петата подраса – прасемитите. При тях чистият спомен за миналото се издигна към сравняване на различните преживявания, довело до усвояване силата на разсъждаване и преценяване като регулатори на желанията и страстите. Тук можем да си зададем въпроса, ако  срещу злоупотребата на  пратуранците с жизнените сили в растенията духовният свят противопостави силата на мисълта, то какво средство трябва да бъде противопоставяно днес срещу злоупотребата от хората със силата на така наречения изкуствен интелект?! И това противопоставяне от боговете ли ще дойде или от хората?! В онези атлантски времена със западането на паметта и развитието на  мисленето обаче, жаждата за новаторство и изменение, съпътстващи подобна трансформация, неминуемо водеха до размирици от стремежа на всеки да наложи това, което неговият ум му подсказва. Появи се необходимостта своенравното мислене да бъде поставено под общи закони, станало факт при шестата подраса – акадийците. Блясъкът на държавите при толтеките почиваше върху общите спомени, пораждали ред и хармония, докато акадийците го налагаха с измислени закони. Тук е произходът на правните и законови разпореждания в човешкото развитие. И колкото повече вървяха колонизацията и търговията, толкова повече се разширяваше законодателството. С развитието на мисленето като вътрешна дейност на човека беше загубена властта над жизнените сили в природата и се вървеше към покоряване на силите само в минералния свят. Ще може ли днешното човечество да обхване в закони  развитието на живота и спре злоупотребите във всички сфери на социалния организъм, породени от неправомерни желания и алчност за власт, пари …?!

Като седма подраса прамонголите също вървяха в посока към покоряване на силите само в минералния свят, но при тях беше останало много от туранската подраса и затова в силата на мисленето им имаше нещо от природната мощ на жизнената сила. Наивната вяра в тази власт бе станала техен бог, следван изцяло в обсебеност. Много по-късно след 13. век след Христа по времето на Чингиз хан същата луциферизирана сила доведе до щурма на Европа с опит да бъде унищожено християнството. Днешният комунистически Китай със своя език, поглед към миналото и липса на азово самосъзнание в християнски смисъл, олицетворява далечното  ехо от онези драматични периоди в края на Атлантската коренна раса.

Разбира се като цяло, тя  постави мисловната способност само в служба на паметта и в атлантеца мислите се изливаха във волята му от свръхсетивните същества, а не бяха негов личен инструмент. В оракулите аватарите приемаха откровенията отгоре  и ги съобщаваха на избрани от тях човеци, които след предстоящия потоп да станат ръководители на племена и народи. Те бяха напреднали значително по отношение на мисловната си способност, а останалите ги очакваше постепенно отмиране. Общуваха с боговете на език, не приличащ на земния, за разлика от човешкия, който, както вече посочихме, в началото на Атлантида поради липсата на ларинкс само наподобяваше природните звуци. С напредването на самосъзнанието ларинксът стана годен за артикулирана реч и се появи пробуденият от инспирациите на ангелите единен праезик на цялото човечество, от който днес са останали познатите на всички съзвучия, като например междуметията „ах“ и „ох“. Този език  в същността си беше духовно общуване. Някъде към третата и особено в четвъртата подраса, обаче, се намеси Ариман, причинявайки диференциацията на праезика и заедно с Луцифер имат своя дял за създаването на човешкият език като паднали звукови сили в земната сфера, от което в края на Атлантида стана възможно  изговарянето на думата „аз“.

Разбира се, заслугата за това е на Словото-Христос и всички онези йерархични същества, изпълващи божията творба със своята интелигентност и в съзвучие образуващи Логоса. Към Него като Божествено Творческо Слово-Аз Съм с очакване гледаха всички посветени през епохите преди въплъщаването Му в Поврата на времената, за да подготвят аз-човеците  за тази среща. За целта освен мислене и език беше нужна и писменост, дошла според  апокрифите от Наг-Хамади чрез „взетия на небето“ Енох още в Атлантида, „написал 366 книги“ и дал на хората слънчевия календар, известен на човечеството от книгата на Енох в Кумранските ръкописи. Той много прилича на древния български календар и този на есеите, които единствени в Палестина са ползвали слънчев календар.

Каква е била писмеността на Енох, имайки предвид, че атлантските адепти в своите школи са изписвали буквите чрез възпроизвеждане на природните процеси с движения на ръцете във въздуха, действайки върху волята на тогавашното население за пробуждане на сила в душата му. Как ли са били изписвани „буквите“ през Атлантида: върху някакъв материален носител или само с жестове? Пиктограми ли са били? Законите при акадийците в паметта на човека ли са били вграждани или изобразявани и външно? Засега не можем да дадем отговор, но е сигурно, че са действали върху волята и това се е проточило като демонстриране в специални моменти чак до времето на майстора Хирам, който, изписвайки във въздуха знака Тау, събра многобройните работници по изграждането на Соломоновия храм за посрещане на царицата Балкис. Такова изписване във въздуха все още е действало върху волята, въпреки, че преходът към сферата на чувството беше направен още в първата следатлантска културна епоха. Ако преди това действащите в етерното ни тяло и говора архангели влизаха в думите на човека по пътя на интуицията, то след потопа този волеви говор започна да се превръща в израз преди всичко на човешките чувства и усещания, на симпатиите и антипатиите. Източникът на интуицията е Втората йерархия, а източникът на инспирацията е от Първата йерархия и архангелите се обърнаха натам, за да предават на хората говора и писмеността. Шрифтът за писменостите също беше взет от духовните светове. Дали хората от древноиндийската епоха са имали писменост, не е ясно, защото когато вдъхновените и озарени риши са изговаряли мирови тайни, през тях е звучало Словото, Което тогава е било в духовния свят и едва ли онези слушатели, водещи извисен духовен живот и смятащи външния свят за илюзия, са имали потребност да записват чутото. Четенето и писането в древността е било привилегия само на посветените и то от определен етап от развитието насетне. Писменостите са били свещени знаци за жива връзка на хората с Небето, откъдето щеше да слезе Словото и те ги подготвяха за тази среща. Първите писмености са пиктографски (идеографски). Този начин за изразяване на човешкия език означава използването на символи, които представляват смисъла на изреченото, изписването на идеите, а не самото произношение на думите. Поне за посветените това писмо беше ката универсален световен писмен език и ни представя първичния мисловен процес на човека в Следатлантската коренна раса. В този начин на изразяване на Словото нямаме логика, причинно-следствена връзка, а по-скоро многоизмерност, архетипност, цикличност на времето и ни води до качествено ново измерение на битието и съзнанието в сравнение с другия начин на изразяване на човешкия език – фонетичния, линеарната писменост, свързана с начин на мислене, търсещ причинно-следствената връзка в линейно-историческото време. Най-общо казано, правите линии са отразявали симпатиите на човека, а кривите – антипатиите. Линеарната писменост произлезе от пиктографската и ни отведе до опознаването на света такъв, какъвто го знаем днес от материалистична гледна точка с абстрактното си отражателно мислене.  Когато към примитивната идеографска форма се добавят знаци, които я озвучават във фонограма, се появяват различните видове словесно-слогови писмености, които са по-пластични и адаптивни, увеличавайки количеството знание, възможно да бъде записано по този начин в сравнение с чисто идеографското писмо.

В 9. век след Христа така нареченият „Черноризец Храбър“ написа, че в древни времена българите „с черти и резки четяха и гадаеха“. Според епоса „Веда Словена“ дедите ни са наричали с думата „резкица“ писаря, „този, който пише с резки“, т.е. и писмеността се нарича „резкица“. От нея са открити над 130 знака. По начало има два начина за изписване на буквите: единият е с рисуване и те изглеждат закръглени, а вторият е чрез надраскване или гравиране, както при руните. Те са със заострени ъгловати форми и служат за писане на кратки текстове върху дърво, камък или мека глина, защото свързването при тях за разлика от рисуваните букви, е неудобно и изисква допълнителни усилия и време. Ползването на резките исторически предхожда това на чертите. Изрично трябва да подчертаем, че при резкицата говорим за писменост с използване на знаци с линейно-геометричен шрифт, а не за пиктографско-идеографско писмо. Поне така изглеждат намерените най-древни артефакти по нашите земи, предхождащи всички известни на науката писмености. Дали обаче шрифтът не крие и нещо друго? Преди около 20 години българинът д-р Стефан Гайд чрез свой уникален метод успя да разчете въпросните артефакти и резултатът беше направо сензационен. Оказа се, че писмото е пиктографско. Върху плочката от с. Градешница (Врачанско) от петото хилядолетие пр. Хр. се говори за Триединен Бог, обитаващ Тракия, за Великия Божи Син, „за храм на Божеството“, който се превежда и като Орфей. Според д-р Гайд това е първият завет между  Бога и човека в световната цивилизация и религия, далеч преди случилото се  между Яхве и Моисей. Може да бъде наречен „Орфически“. Става дума за съществуването на личност с името Орфей няколко хиляди години преди познатия ни от 13. век пр. Хр. Бодхисатва, издигнал се тогава в чин „Буда“.

Върху плочката, намерена в Тартария (днешна Румъния) и датирана от 5. хилядолетие пр.Хр. се говори за Бог Отец, на когото ще се принасят материални и духовни дарове , а плочката от с. Караново (Новозагорско) от 4. хилядолетие пр.Хр. сочи пътя за постигане на безсмъртие чрез смърт и възкресение, т.е. говори за посвещението.

На плочката от Точиларе (Пловдивско) от 5. хилядолетие пр.Хр. пък се говори за Дион-Исус (Даряващото Слънце-Исус), т.е. за Слънцето-Христос, Който щеше да се въплъти като Исус-човека. Този Дион-Исус много по-късно щеше да бъде наречен „Дионис“– Богът на възкресението. Така сред траките-българи ги има представени както Аполон като Христос, намиращ се все още на Слънцето, така също и Дионис, сочещ към слизането на Бога в човека Исус.

Посочените артефакти показват, че най-древното писмо в следатлантското време, се появи в Тракия и това не е случайно. Според публикуваните от Стефан Гайд „Тракийски хроники“, родоначалникът на траките е Тирас, син на Яфет, който пък е син на Ной и онези 366 „книги“ на Енох били предадени именно на Тирас. Според арабският историк от 10. век след Хр. Ал-Масуди, българите произлизали от библейския Матусала – „дядото“ на  Ной. Както вече знаем, около потопа прероденият Матусала дойде с група посветени край днешния град Варна, носейки със себе си мъдростта на своя „баща“. Тази древност на траките-българи беше заради задачата да движат азовото развитие на човечеството и дават старт на най-древните цивилизации, известни на съвременната наука.

Някъде около 3500 години пр. Хр. на планината Рила, четвъртият Бодхисатва се превърна в Буда. Оттогава според Беинса Дуно е започнало изпълнението на изготвения от духовния свят „план за българите“. На територията на град Варна преди няколко десетилетия беше открита най-древната засега цивилизация на земята с първото обработено злато, като многобройните предмети крият в себе си изумителни астрономически и математически познания. По конвенционалния метод е датирана около 3500-3200 години пр. Хр., а с помощта на даващия сериозни отклонения калибровъчен метод с радиоактивен въглерод С14, периодът се измества с още 1000 години назад. Тук наистина говорим за наличието на цивилизация дори според съвременните критерии за такова определение. Имаме производство на храни, а не само лов, риболов и събирачество, имаме урбанизация, организирана държава, закони, нов морален ред без наличие на робство, обществени проекти и производства, социални класи и йерархия, грамотност и т.н. Разселванията от Балканския полуостров и северното причерноморие, където са живели прадедите на българите, започват още от края на четвъртото хилядолетие пр.Хр. и продължават през третото, второто и първото хилядолетие пр. Хр. във всички посоки, оказвайки видимо въздействие върху формирането на различни народности от два основни типа:  първите са преки или косвени потомци на българите с водещ кръвно родовия (биологичен) признак на връзка, а вторите са резултат от консолидиращото, организиращо, културно и духовно влияние на  откъснала се и уседнала на нови територии по-малка по численост  група българи. Между тези два механизма на взаимодействие са възможни всякакви междинни варианти на смесване, като едната компонента е ставала все по-доминираща над другата в даден исторически момент. Нашите прадеди са оказвали сериозно влияние също така и върху двата типа древни цивилизации: единият с централизирана, авторитарна власт като Шумер, Египет и др., практикуващи робството и войната за териториално разширяване и набавяне на нови роби, както и върху втория тип цивилизации с мирно, градивно общество без робство, каквито са били Варненската, Индийската и др. Уникалното е, че в нито една от образуваните през хилядолетията свои държави, българите никога не са практикували робството. Пленниците не са били измъчвани, а се разменяли или ставали равноправни граждани на държавата. Като най-праведният народ,  другите народи доброволно се присъединявали към тях. Навред по пътя си дедите ни издигали градове, крепости, сеели четмо и писмо, вяра и държавност, но не с огън и меч, а със слово и разум. Никога не разрушавали чуждите олтари, не поругавали светилища или събаряли кумири. Притежавали сила, безстрашие, чест, достойнство, справедливост, толерантност, отзивчивост, съпричастност, човещина и благородство, т.е. – българщина. Неслучайно през 9. век след Христа приютиха изпадналите в немилост павликяни (които са си българи, а не арменци), спасявайки ги от сигурна гибел, преди 500 години приеха изгонените от Испания сафарадски евреи, съдействали иначе на арабите векове преди това да атакуват християнска Европа, през 1915 г. много арменци дойдоха в България, бягайки от турския геноцид, по-късно пак тук намериха убежище хиляди турски молли и ходжи заедно със семействата си, прогонени от реформите на Ататюрк, за да се завърши със спасяването на своя територия от нацистките концентрационни лагери – при това като съюзници на Германия – на близо 50000 евреи. Българите са спасявали хора-друговерци, отричащи божествеността на Христос! Каква огромна разлика с католическата църква, предпочела нахлуващите на Балканския полуостров османлии пред своите „братя-християни“ от православното вероизповедание!

Тази хуманност в българите идва от тяхната мъдрост, придобита в изпълнение на плана по водачество на човечеството. Част от него е и създаването на първата универсална (идеографска) писменост, която може да се приеме и разбере от всеки, независимо какъв език говори. Според „Тракийските хроники“ около 2100 години пр. Хр. тракийски посветени, наречени „хиксос“, отиват в Египет и стават първите управляващи династии там. Плутарх също казва, че първите египетски  династии са бели хора, дошли от Балканите. Те носят пиктографска писменост, която става основа на удивителното йероглифно писмо. Учените и досега не са наясно, как примитивните скални рисунки край Нил „изведнъж“ са прераснали в толкова съвършено многоетажно писмо – едновременно като фонетична стойност на звуци и срички, както и като идеограмна стойност на знак, означаващ цяла дума. Редовият египтянин смътно се е досещал за значението на тези свещени знаци за жива връзка с Небето, но жреците са били наясно и в затворените за външния свят храмове е кънтял говор, извисяващ душата до източника на живота – Словото. По-късно за профаните на два пъти се е появявал по-опростен скрипт.

Орфей в 13. век с песенен език  укротяваше „животните“ в човешкото астрално тяло, подготвяйки го за среща със Словото, а Омир използваше особен ритъм в своите произведения, за да съответства на тогавашната ни душевност. В своето учение тракиецът Питагор заложи Словото (гематрията) Звуците и Буквите като основни градивни блокове на Вселената. Говорейки за хармонията на Вселената той не просто знаеше, че думите и йероглифите имат силата да сътворяват, но той виждаше самите звуци и букви като всемогъщи творчески сили (еони), които съдържат в себе си потенциала да променят съзнанието и битието на всяка реалност във видимия и невидимия свят. Питагор съзерцаваше съществата, стоящи зад сетивно възприеманите звуци и букви. Той действаше на земен план, когато Четвърта културна епоха вече беше започнала. С наближаването към нейното начало архангелите вече не можеха да предават говора на хората чрез инспирациите, получавани от Първа йерархия, а трябваше да го правят от имагинацията. Но над Първа йерархия няма друга. Наложи се образите на словообразуващите сили да ги извличат от миналото, с което се прокара влиянието на ариманическия елемент, довел до сломяване на говора. Той се измести в мисленето, а там е смъртта. Понеже фонетичните букви носят само звукова стойност, но са празни от каквото и да е образно (символно, архетипно) съдържание, Питагор въведе „първичните“ по отношение на битието числови стойности на звуците и буквите в така наречената „гръцка“ азбука, за да се извършва превод на „тайните“ от йероглифното писмо, съдържащо Божественото познание и силата Му. Той въведе принципа на неравенството на звуците и буквите по отношение на творческия потенциал, заложен в тях. Неговата система взема предвид 24 основни звука и букви във фонетичната азбука – 4 гласни и 20 съгласни. От антропософията знаем, че в четирите гласни са действали същества, които не са били свързани толкова пряко със сетивния свят както при двадесетте съгласни, попаднали в сферата на действие на Луцифер и Ариман и съответно паднали в земната сфера, предизвиквайки вибрациите в пространството. Като звуци и букви с по-голям творчески потенциал, гласните командват останалите букви, а те пък командват „архетипите“ на образното слово  (ангели) и това задвижва битието на всички създания във всички измерения на света.

Тези 24 букви (звуци) ни отвеждат (в известен смисъл) както до 24-те „Старци“ от Апокалипсиса на Йоан, така и до основата за кодирането на живата материя и наследствеността – ДНК и принципно подобната и РНК. Пурините и пирамидините са химически бази, които са известни като техните строителни блокчета – по четири в ДНК и РНК. Тези бази са аденин, гоанин, цитизин и тимин (или разновидния му урацил при РНК). Четирите бази се свързват химически две по две, образувайки верижния „кодов низ“ и дефинират къде ще се прибави всяка от само двадесетте аминокиселини, които пък определят синтеза на огромния брой белтъчини. Те от своя страна формират структурата на функциите на организмите. Четири бази „гласни“ и двадесет аминокиселини (съгласни) определят битието на всички земни живи организми, както буквите на Словото кодират речта, а от там и съзнанието.

Словото е на първо място Аз-съзнание и заради неговото усвояване от човечеството, българите тръгнаха да емигрират в различни посоки в онези древни времена. Освен към Египет, накъдето бяха тръгнали пелазгите, около 3000 г. пр.Хр. клон от намиращите се в северното причерноморие траки-кимерийци се отправи към Двуречието и Шумер, където изведнъж съществувалата за кратко там примитивна писменост с рисунъчно-геометричен характер, е заменена с клинописа върху меки глинени плочки с помощта на специално изработена пръчица. Този метод за писане върху мека глина е познат още преди това на Балканите, но първоначално това е ставало с помощта на ноктите на двете ръце. С идването на кимерийците в Двуречието, там се появява и първото злато.

Третата „речна“ посока, към която тръгват българите, е на изток до река Инд, където щеше да се появи свещената писменост брахми на индийските брамини, за които Патанджали беше казал, че важно тяхно качество е да са с руса коса, т.е. да са потомци на дошлите от Балканите арии. „Ария“ на санскрит означава господар, владетел, какъвто за местните тъмнокожи дравиди е бил Дионис-тракиецът, извършил през 13. век пр. Хр. знаменития си цивилизаторски поход натам.

Значително по-рано обаче, тръгвайки от Балканския полуостров, българи се появяват в средна Азия с център древния град Балх, основавайки древната държава Балхара на народа „балхики“, за които се говори в „Махабхарата“. Обитавали са района на Тарим, Кашмир, Пенджаб, Памир и Хиндокуш с владетел легендарния цар Кардама, какъвто княз-владетел със същото име щяха да имат българите в Дунавска България през 8. век сл.Хр. Много по-късно след похода на Александър Велики на Изток, държавата Балхара щеше да бъде преименувана от гърците на „Бактрия“ и се създаде т.н. „Гръко-бактрийско царство“ (250-130 години пр.Хр.), което пък поради завоевателните походи на Ашока – обединителят на Индия – щеше да се появи и под името „Кушанска империя“ от 1. до 4. век след Христа.

През третото хилядолетие пр. Хр. кимерийци от северното причерноморие се отправят и към североизточен Китай, за да станем свидетели на най-голямата сензация в археология на 20. век, когато в пустинята Такла-Макан бяха открити гробовете на едри, руси и синеоки мумии с европеиден вид, облечени в дрехи, каквито днес могат да се намерят само в България и Украйна. Езикът и писмеността се променят във времето, но антропологията е най-инертният фактор в етногенезиса на един народ. Затова женските фигури от некропола изглеждат по неповторимия начин, по който изглеждат само българките и украинките – най-красивите жени в света! Тези бели мумии са били известни като тохари и хуни. Известно е, че първите китайски династии са хунски и когато много по-късно нашите предци са прогонени от китайците (строящи своята огромна стена за предпазване от културното влияние на българите), щяха да се завърнат в Европа заедно с известен брой монголи, заради които римляните щяха да създадат мита, че хуните са с тъмна кожа, тесни очи и нисък ръст.

Българи, траки, хуни и тохари са все конни народи, т.е. арийци. От антропософията знаем за пряката връзка на коня с нашето мислене, а за първи път той беше опитомен на Балканския полуостров и в степите на северното причерноморие. Когато към него прибавим и двойно огънатия древен български лък, изстрелвал с огромна скорост „стрелата на Аза“, то не е чудно, че с тези налични предимства  нашите хора са били непобедими тогава.

През 17. век пр.Хр. тохарите-хуни напускат Тарим, нахлуват на полуостров Индустан, унищожават Харабската култура, а после като „хиксоси“ стигат чак до Египет, носейки азбучна писменост, появила са на основата на българската резкица. Историците може и да го отхвърлят като анахронизъм, но не случайно в „Манасиевата хроника“ се говори за присъствие на хуни в древен Египет. И ако „Хиксос“ дойдоха в 3100 година пр. Хр. от Тракия край Нил, за да стане „резкицата“ основа за йероглифното писмо, в 17. век пр.Хр. пак тя, но от друга посока дойде като азбучно писмо с претенцията да извърши писмена реформа. Опитът продължи 100-200 години, а след това всяка следа от присъствието на хуните-хиксоси е било систематично заличавано от египтяните.

Въпреки това следи от българско присъствие винаги остават както в названието на природни обекти, градове, оръдия на труда, така също в езика и писмеността. Писмеността Брахми се води за силабическо-слогово писмо и също се появява върху дошлата от нашите земи резкица. Оказва се, че тя свързва в едно азбучните, силабическите и руническите писма, а също така фонетичните  със слоговите и идеографските. От тях азбучните се появяват най-късно. Според науката първа е финикийската азбука. От нея се появили гръцката и латинската азбуки. Първоначално финикийската азбука е с 29-30 знака, но постепенно са редуцирани до 22. Видно е обаче, че колкото по-назад във времето се връщаме, графичните съответствия с резкицата се увеличават. Същото е при арамейската и протосемитските писмености. При гръцката азбука имаме три фази на развитие от появата на данайците през 8. век пр.Хр. на Балканския полуостров, до 3. век пр.Хр.,  като графичните знаци постепенно намаляват от 48 до 28. Отпадналите са все от резкицата, а половината от останалите ги има в появилата се в 9. век сл.Хр. кирилица, за която ще стане дума по-нататък в изложението.

Според Плутарх пелазгите основават Рим и го наричат на оръжието си „роме“, което вероятно идва от тракийското оръжие ромфея. Та нали бягащия от Троя Еней е тракиец! Пак пелазгите са занесли според Плиний азбуката в Лациум, а повлияното от тях етруско население векове наред властва над местните латини със законодателство, религия, военна организация. Разбира се по-късно римляните унищожават всички следи от бившите си господари. Същото правеха и в Тракия, когато я завладяха, като латинизираха част от месната аристокрация.

Но първата и най-голямата фалшификация я направиха данайците, открадвайки цялото наследство на траките, включително и това на Орфей. Въпреки свидетелството на Диодор Сицилийски, че Орфей и Линий са писали с пелазгийска азбука, въпреки, че Орфей е бил изобразяван с книжни свитъци, държащ ги в ръка, с упорит инат българските „учени“ продължават да определят траките за безписмен народ. Когато Данай взема властта, нарежда  всички пелазги да бъдат записани като данайци. Според Едуард Шуре, „тираните на Тракия изгориха книжнината на Орфей, заличиха паметта му, гръцките крале ги последваха, заличаваха паметта му, унищожаваха последните му следи. След няколко века вече се съмняваха в неговото съществуване.“ По нареждане на атинския тиранин Пизистрат в 6. век пр.Хр. Ономакрит събрал и съхранил Омировото творчество, но попадал на остатъци от творчеството на Орфей, започнал да записва и тях, но това едва не му коствало живота. Спасил себе си в бягство. Страбон пък щеше да препоръча, че „що се отнася до ранната история на гетите (траки), то тя трябва да остане неразказана.“ По- късно същите фалшификации и заличавания щяха да се правят от германци, руснаци, румънци и т.н. Преди двайсетина години един български масон с „33-та степен“ в много гледано телевизионно предаване сподели, че бил допуснат в тяхна библиотека, намираща се в САЩ, където от най-рядко срещащи се книги разбрал, че една трета от световната история е историята на българския народ. Процентът вероятно е по-голям. Ето няколко примера: старите германци не са били конен народ и лъка не е основното им оръжие, но техни царе и благородници носят български имена като Укромир, Видимир, Свинтила и т.н. Първият владетел на Бавария красноречиво е наречен Балген, а първият цар на Испания според една легенда – Болгорос. „Пиренеи“ идва от тракийския княз Пириней и т.н. Етногенетичен е фактора-българи при формирането на белги, уелсци, ирландци, шотландци, унгарци, балкарци, дагестанци и много други народностни образувания. Да не говорим пък за държавността на славянските народи, за което ще стане дума след малко. Това са най-различни процеси, протичали преди и след Мистерията на Голгота.

В предхристиянските времена семитите трябваше да пишат отдясно наляво, за да подготвят според Щайнер встъпването предварително в съзнателната душа, в което действа Ариман. Китайците пишеха отгоре надолу, а европейските народи от ляво на дясно в посока от миналото (Луцифер) към бъдещето. Думите обаче губеха своята сила, живота си, а писмеността се изпразваше откъм образност, идейност и от посветените постепенно поемаше към „простосмъртните“. Наложи се Словото да премине през Смърт и Възкресение,  архангелите да получат живи имагинации от Христос и ги внесат в човека като нов вид  думообразуващи сили, ако в самия него действа Христовият Импулс. Така връзката между думата, звука и Словото беше възстановена. Завесата пред посвещението се разкъса и всеки можеше да стане посветен след полагане на съответните усилия. Да си спомним за онези първи учители в християнското време, как вдъхновено са говорели пред своите слушатели, навлизайки в техните астрални тела! Започна нова епоха!

Какво се случи с българите по отношение на държавността, писмеността и езика?  В 10. век  сл.Хр. княз Светослав Киевски (чист българин) с бръсната глава и кика отзад, каквато шведи, датчани или норвежци, т.е. норманите  нямат, напада България, заграбва царската библиотека в столицата Велики Преслав и след нанесените вреди се оттегля обратно на север, но по пътя печенегите му отрязват главата. Хиляда години по-късно руският историк А. Попов, като вметка в „Елински и Римски летописец“ открива „Именника на българските князе“, в който са посочени имената на българо-хунските владетели от 153 г. насетне, започвайки с великия род Дуло и първия му представител Авитохол, „управлявал триста години“. Ясно е, че той е епоним за цяла епоха. Дуло е обща владетелска линия на хуни и българи, засичали се на различни места според миграциите си, без обаче никога целият народ да е мигрирал, а само части от него. На едно място и в определено време е доминирал хунският елемент, а в друго – българският, но не трябва да забравяме, че изходната точка на тези миграции са Балканският полуостров и северното причерноморие. Когато китайците изтласкват хуните от Джунгария, Авитохол създава новата хуно-българска държава, разположена вероятно в района на Седморечието чак до река Днепър. Неминуемо тя е била в пряка връзка с империята на Великите кушани от Средна Азия, за които споменахме по-горе. С времето се забелязва постепенно изместване на запад,  докато се стигне до червенокосия, светлоок и високообразован Атила от рода Дуло, който разширява империята до гигантски размери, включвайки многобройни племена и народи в нея. С един замах този гениален държавник завинаги променя облика на Европа, а оттам и на света. Като авангард на империята, в 453 г. българите разгромяват в Прикарпатието лонгобардите, убиват краля им и пленяват дъщеря му Хилдико (Кромхилда), която става последната жена на Атила, но той умира още същата година, без да знаем дали тя го убива или просто се е сбъднало вече известното тогава пророчество за предстоящата негова гибел. Като част от тракийското семейство гепидите и готите  въстават срещу хунското властване, разгромяват ги при река Недао и огромната империя започва да се разпада. Хуните се прибират на Балканите, където още от 448 г. Мизия е тяхна територия, а след 475 г. изчезват от историята и повече името им не се споменава.

Идва времето на (вероятно) сестриния син на Атила – Ирник, поставен на второ място в „Именника“ и „царувал 150 години“, давайки името си на цяла една епоха. При него хунското начало започва да залязва и водещо става българското. Върху руините на Атиловата империя създава огромна държава, наречена от така наречените „византийски“ хронисти „Стара Велика България“, разпростряна чак до река Волга  и по-нататък на изток. Самият Ирник царува някъде докъм 504 г.

През първите десетилетия на 7. век  обаче държавата вече не съществува, защото е подчинена и поделена от нахлулите от Азия тюрки и авари. Аварският каганат е бил разположен върху териториите на днешните Румъния и Унгария. По това време княз Кубрат и брат му Шамбат започват координирана борба за освобождение. Първият се сражава на изток с тюрките, а вторият на запад срещу авари и франки. В 635 година Старата Велика България възкръсва за нов живот. В централна Европа Шамбат основава своя държава, продължила да съществува 33 години, наречена на неговото име – „Шамо“ (Само), известна на запад и като „Дулоба“ по името на рода Дуло. След нейното разбиване от франките, Шамбат се завръща в Киев, основан като крепост от самия него на границата с аварският каганат през 620 г. и носил името „Бащу“ (прозвището на Кубрат), а също така и „Кий“ (откъснат, отделен). По времето на „Дулоба“ Шамбат подчинява и размества териториално много племена, довело след един-два века до образуването на многобройните славянски държави. Заедно с Кубрат те посяха онези семена на държавотворния процес, превръщайки се в негови движещи сили и се формира така наречения славянски свят в съвременните му форми и измерения. Държавотворната и народообразуваща роля на българите с пълна сила продължаваше и в християнските времена сред народите на Европа, отразявайки се в митологиите на отделните народи. Например в германо-скандинавския епос от 4. до 6. Век, Атила и Хилдико са едни от главните герои с тяхната сватба. Върху тази основа се развиха епосите на десетки други народи. Едва след 9. век хуно-българското влияние върху германския епос престана и започна самостоятелното му развитие с мистериите на Граала. Добре е все пак да се знае обаче, че по сведения на немския монах Йоан Вюрцбургски, посетил Йерусалим около 1160 г., българите са имали свой вътрешен параклис върху голямата църква на Божи Гроб над гроба не на кой да е, а на Йосиф Ариматейски – домакинът на Тайната Вечеря и пръв притежател на Светия Граал, който беше прераждане на великия учител, по-късно известен с името Скитиян. Именно той върху територията на бъдещата Киевска Рус щеше да подготвя хората за приемане и живот в тях на непобедимия дух на Граала. Тези хора бяха българите, а самата Киевска Рус се роди след като престана да съществува Старата Велика България на Кубрат. На смъртния си одър той завеща петимата му синове да бъдат единни като петте пръста на дланта, с която да творят и ако се наложи да се превърне в юмрук за защита от многобройните врагове. Те не го послушаха и тръгнаха в различни посоки. Много по-късно Ломоносов в 18. век щеше да ги нарече прабългари, въпреки, че навсякъде в старите хроники е изписано българи. Кубрат умря в 665 г., брат му Шамбат в 668 г., когато започнаха нашествията на хазарите от изток и останалите българи от Старата Велика България, под ръководството на Бат Баян в така наречената „Черна България“, станаха техни васали, получили обаче големи права в рамките на хазарския каганат, защото според кагана Йосиф били етнически сродни с тях. Както е известно, хазарите приеха юдаизма  и огромен брой от днешните евреи по света са техни потомци, нямащи нищо общо със старозаветния избран народ.

Поради междуособици сред наследниците, в 858 г. васалната „Черна България“ е разделена на „Киевска Рус“ с център Бащу и „Черна България“ с център Путивл. Каганата започва да се разпада и е окончателно ликвидиран от по-горе посочения Киевски княз Светослав. Потомъкът на Бат Баян – кан Джилка, става пръв владетел на новообразуваната Волжка България, приела в 922 г. исляма и просъществувала много векове. Тамошните българи щяха да бъдат единствените, успели да постигнат победа в битка срещу нахлуващите от изток монголски пълчища на Чингиз Хан. И двете – Волжка и Киевска България се родиха от Старата Велика България на Ирник и Кубрат. По-късно политическият център на Рус се измести към Московското княжество, което си присвои името, променяйки го на „Русия“, а „Киевска“ отпадна. Който познава историята, със сигурност знае, че Московията няма право да се нарича Русия, което ни беше потвърдено и от духовния свят. Нещо повече: пак от духовния свят твърдят, че след нахлуването на Путиновите войски в днешна Украйна, общият им архангел вече ще се занимава само с украинския народ, а Московията ще бъде поета от „заместващ дух“. Поначало този азурически дух още с основаването на болшевишкия СССР започна да играе голяма роля там, а сега вече господството му се очертава да бъде пълно над импулсите, излизащи от Москва и от които българите особено много са страдали. Това продължава и до днес. Професорът от Великотърновският университет Милко Палангурски, сподели по телевизията: „На моите студенти им казвам, че ако само за десет минути имат възможност да надникнат в руските архиви по отношение на България, до края на живота си ще бъдат русофоби.“ В началото на демократичните промени той е имал тази възможност, която скоро е била затворена, но все пак достатъчна, да се отврати от прочетеното. Не е никак случайно, защо толкова много пратеници на Руската империя са обикаляли през 19. век атонски и други манастири, издирвайки стара българска книжнина, която да унищожават или представят после превратно. Тук не говорим за някаква примитивна русофобия или за безпросветна русофилия. Говорим каква е истината.

А Аспарух на юг от Дунав чрез сблъсъка с Византия и подписания договор възстанови изконното ни от древността право за господство над тези земи. По-нататък, до княз Борис І и епохалните му дела, историята е сравнително позната, но в настоящата лекция по-скоро ни интересува какви бяха езика и писмеността на българите след Поврата на Времената. В 52 г. след Хр. апостол Павел, придружаван от апостол Лука дойде при траките-българи, разпознали в Исус Христос своя Дион-Исус. Тайният бог от мистериите беше станал явен бог и разкъсал завесата на храма, призовавайки ги да тръгнат по пътя на посвещението. В 55 г. при тях дойде и апостолът Андрей, отиде до северното причерноморие и вероятно чак до земите, където щеше да възникне по-късно градът Киев. Там също живееха траки. На Балканският полуостров  техните родственици бяха превели Библията и я наричаха „Бесика“. Според Стефан Гайд, тази изчезнала жреческа библия той я откри в Бухарската библия, написана на стар тракийски диалект, останал като литургичен език при днешните копти в Египет, които, разбира се, много отдавна говорят арабски след разпространението на мюсюлманския импулс на запад от Арабския полуостров. Бухарската азбука е почти като кирилицата и в този литургичен език могат да се открият наименования, за които днес само можем да се  чудим от къде са се появили в нашия разговорен език. Куче е „бау“, котка е „мяу“, да е „ъхъ“, придружено с въртене на главата за потвърждение, каквото само при българите (и доколкото знам при индийците) го има. На бухарски „Слово“ означава „писание“, т.е. бухарската библия е „писаното слово“ на Бога. Посветените са разбирали творението на целия Космос като един вид Теофания на Словото, като представяне на изреченията на Бога, манифестация на Неговите думи, написани-въплътени в Книгата на Живота на всичко съществуващо. Нещо повече: след като траките-българи хилядолетия преди Христа са колонизирали и полуостров Мала Азия, а Йоан Богослов е живял и творил в Ефес сред техните наследници, говорещи бухарски диалект, Стефан Гайд съвсем резонно задава въпроса, оригиналът на познатата на целия свят  Библия, на гръцки или на бухарски е била написана, а после преведена на гръцки? Засега нямаме отговор на този въпрос, но е ясно, че живият говорим език се развива бързо, а писменият е по-инертен и  в по-късен период може да бъде откриван в религиозния консерватизъм. При Аспарух се смесиха тракийският и българският език, които са родствени, но на север от Дунав езикът е съдържал повече падежни форми и е бил с по-синтетичен характер. След седми век става официален за държавата, в духовенството и за благородниците, а тракийският губи постепенно падежите си и от „бухарски“ става „бугарски“ и „български“, на който говорим днес. Но все пак в някои райони на страната са останали някои диалектни особености от българския с не отпаднали падежи. Също така много думи са изчезнали и могат да бъдат открити например в хърватския, украинския или руския езици. Езикът ни от 9. век в известна степен се е консервирал в така наречения „черковно-славянски“ език, използван за богослужение в православната църква, но той е бил с много по-големи възможности от появилите се славянски езици поради своя аналитичен характер и наличието на много глаголни времена, като голяма част от тях са минали времена поради огромната древност на българския народ. Можем да използваме дори прилагателни като глаголни форми. Професор Добринка Райнова казва: „От една дума в българския език могат да се образуват много други с еднаква вътрешно лингвистична мотивация, защото езикът ни формира иновативни мозъци“. Например от думата работа в английския език могат да се образуват 36 производни, а в българския над 360. От думата род съответно 30 и над 400. Днешният ни език е изключително богат, променен, но запазил в корените си и основните си езикови форми и речник сакралната същност на древната тракийска реч. Затова с право можем да го наречем „език свещен на нашите деди“, дал началото на много култури и цивилизации по света.

Същото е и с писмеността. В 4. век след Хр. Етикус Истрос, т.е.  „етикът от Дунав“, създаде нова азбука като първообраз на бъдещата глаголица. Пак в 4. век Урфил преведе Библията не за „готите-германци“, а за българите на писменост, в пряка връзка с древната ни руноподобна резкица. Германските руни също идват от българите, както тамгите на династията Рюрик са непознати за норманите , но идентични с българските. Многобройните хунски тамги също не са от Средна Азия, а от Източна Европа.  Великата българска ясновидка Преподобна Стойна беше категорична: „На нас българите ни е дадена вечност, щото сме най-дълголетни измежду другите и сме още калемът на Небесата, що може да дращи и по трева, и по камен, и по вода. Че и по Небето пише. Де минат българите, белег на книга оставят“. Името ни и до днес го има по Кавказ, по Волга, на Апенините и още къде ли не. Дедите ни са оставяли своя писмен отпечатък не само за целите на държавното управление, но и в ежедневния бит. Знаци и надписи има навсякъде, като се започне от скали и каменни блокове, надгробни плочи, върху керамика и метал, по облеклата, върху оръжия и брони, та дори върху празничните хлябове и погачи. Такова широко и разнообразно приложение на писмеността е без аналог сред древните народи, въпреки непрестанните усилия на нашите врагове за тяхното систематично премахване, продължило чак до 18. – 19. век.

Повсеместното оставяне на знаци се усилило неимоверно много след появата през 9. век на две нови азбуки – глаголицата и кирилицата.  Докато за първата е напълно сигурно, че е създадена от Константин Философ, то въпреки изразяваните съмнения от мнозина, можем с достатъчна доза сигурност да твърдим, че и втората е негово дело. Как накратко казано се развиват събитията по онова време? През 855 г. младият Константин заедно с бъдещия византийски патриарх Фотий (тогава императорски секретар), е изпратен на мисия при владетеля на сарацините в град Самара в Северна Месопотамия, където пребивават в дворец, поместен в сградата на сирийски християнски манастир с богата библиотека. Дали там Кирил е чел самаранските книги, с които ще се срещне в по-следваща своя мисия в Хазария, не се знае, но след завръщането създава глаголицата. Напускайки дворцовия живот в Константинопол отива в манастира Полихрон на Атон и заедно с брат си Методий поемат на мисия към река Брегалница, където в пределите на българското царство на Борис І покръстват дотогава непокръстената част от населението и разпространяват новата азбука. През 860-861 г. е мисията в Хазария, където в град Херсон братята се запознават с „книги самаранские – Евангелие и псалтир“, писани с „рушко“ писмо. Това са рунически знаци на старите българи с „резки“. Върху тези резки беше създадена и кирилицата, която, както вече посочихме, е много близка с бухарската азбука, като някои от буквите са премахнати, други сменят звуковото си значение, а трети са добавени. Кирилицата не е просто „подобрен вариант на гръцката азбука за записване на славянската реч“, каквото е твърдението на науката, но стъпи върху руноподобната  „резкица“ и щеше да измести гръцката азбука от влияние в славянския свят.

В 863 г. братята отиват на мисия в българската, а не в чешка Моравия, за да разпространяват глаголицата, а в 867 г. във Венеция Константин Философ по блестящ начин защити правото  християнството да се изповядва на български език. Ако според Щайнер Христовият Импулс се роди в римското тяло, в еврейската душа и гръцкия дух, то тези трите се обединяват в любовта, за която най-подходящ е българският език, както ще стане ясно по-нататък.

Диспутът във Венеция прави огромно впечатление и братята са поканени от папата да посетят Рим, където са посрещнати с големи почести. Скоропостижно обаче само на 42 годишна възраст Константин умира през 869 г.. Петдесет дни преди смъртта си става монах и приема името Кирил. Погребан е в Рим. Според Стефан Гайд на старотракийски език „Кирил“ се превежда като „Бог е Слънце“, а според варненския изследовател д-р Светлозар Попов, когато Константин е бил в Хазария, вероятно е научил за съществуването на народ с език кириали и писменост кириали, които са от старите българи и е възможно от там да е дошло името. След смъртта на Кирил, брат му е назначен за епископ на Сирмиум (Срем) в българска Моравия и заедно със своите ученици действат там няколко години. Следващият папа Адриан ІІ не иска независима българска архиепископия и Методий се сблъсква със залцбургския епископ Адалвин, влиза в затвора за три години и постепенно българският език бива изместен от латинския в богослуженията. Всичко това се случва на фона на осмия вселенски събор в Цариград и разделението в църквата по спора „филиокве“. Освободен от папа Йоан VІІІ Методий напуска затвора в Бавария и се връща в българска Моравия като архиепископ до края на живота си в 885 г., разширявайки влиянието си чак до чешка Моравия. Със смъртта му се слага край на църковното богослужение на български в Централна Европа и се налага латинския, а учениците са прогонени. Прие ги Борис І, който наложи кирилицата в България.

Важно е да подчертаем, че ако Европа на Запад ползваше само една азбука, то българите имаха две. Глаголицата беше разпространена в България, към Чешка Моравия, Хърватия, Далмация, Панония и Словакия, а кирилицата остана за нас и формиращия се славянски свят на север, но и двете азбуки бяха предназначени да обслужват българския език. В най-разширен вариант първата имаше 44 знака, а втората – 58 . Кирилицата се наложи у нас заради огромните обществено-политически реформи на княз Борис І в средновековна България, до голяма степен предизвикани от противопоставянето между Рим и Константинопол, стремящи се да привлекат българите на своя страна. Християнството беше легализирано като официална държавна религия, църквата ни получи автокефалност и беше извършена писмена реформа, с която се съхрани старата свещена Бухарска азбука и нейната връзка с резкицата, въпреки препоръката на папа Николай І в отговор на въпрос, отправен към него от Борис І, „книгите с руни да се предадат на огън“, защото са „нечестиви и развалят добрите нрави“. В 893 г. при цар Симеон писмеността и езика на Кирил и Методий станаха официални за държавата и църквата.

Глаголицата пък има много общо с Линеар А и Линеар Б от крито-микенската  тракийска цивилизация, както и със скито-сарматските български руни от черноморските степи. Изглежда като хибрид между геометрия и фонетика, но е идеографско писмо. В нея има гематрия – науката  за връзката между числата и мистичното значение на фонетичните букви, свързани със старото йероглифно писмо – но тя е и нещо много повече. От откровение знаем, че е азбуката на Словото-Бог, започва с Аза от Бащинската Основа на Света и ни представя проявлението на Словото от самото начало на цикъла Стар Сатурн-Бъдещ Вулкан. Създаването на такава азбука стана възможно едва след като Словото стана плът, умря и възкръсна. Тя е индивидуален Азов разговор на човека със Словото, индивидуалната му памет като панорама на живота от самото му зараждане на Стария Сатурн. Както се изрази една наша приятелка, ако глаголицата е ДНК, кирилицата е нейният превод – РНК. Българският език е най-подходящия за двете, защото според Бодхисатвата Беинса Дуно е „най-подходящия език, на който окултните закони и Словото на Бога могат да бъдат дадени на хората“. Ако под „окултни закони“ разбираме мисленето, интелигентността на йерархическите същества, а „Словото на Бога“ е „забравената дума на Любовта“, то става ясно, че на земен план човекът трябва да осъществи връзката между мислене  и дума (говор). Мисленето днес е мъртво, говорът също. Отношението към езика е външно, а не вътрешно към архангела, от който да дойдат оживяващите езика образи-имагинации от Христос. С възможностите на изкуствения интелект, днес човекът не само прекъсва връзката с архангела на народа, а направо предоставя Словото-език на подфизическите светове, обитавани от противниците на Словото. По времето на Щайнер тези сатанински технологии не съществуваха и той говореше, че на Запад  говора е станал нещо като куха обвивка за човека и затова  с охота е внесъл в него естественонаучното разбиране за света, на Изток човекът живее в говора като в самия себе си и се сраства с него, а в Средна Европа било равновесието между двете посоки, призвано да ни отведе отново до връзка с духовния свят. Неслучайно там се появи антропософията.

Дали обаче е точно така? По принцип е без значение  къде се ражда човек и какъв език използва, ако през деня изпълва говора си с идеализъм и посредник между него и Гения на езика е Христос. Тогава след заспиването отива да живее в хармонията между народните духове, където няма граници и става възможна обмяната на сили с тях. Ако липсва идеализмът, ако липсва посредничеството на Христос по адекватния за епохата начин, то се намесват изостанали духове и правят така, че човек желае да разширява границите на народа си долу на земята за сметка на други народи, които той ненавижда. В резултат в съня си се свързва само с архангела на мразения народ и буквално спи с него, което е сигурен знак, че в следващия живот ще се е прероди сред този народ. Не се ли случва точно това сега с руския народ или поне с по-голямата част от него?! В настоящата Михаилова епоха  сме длъжни да разберем, че нациите в известен смисъл са остатъци от миналите времена, когато диференциацията на език и култура е вървяла с пълен ход и отчетем духовния факт, че Душите на народите действат според общ промисъл, в който е предвидено всяка от тях да изпълни мисията си в съзвучие с останалите. Тогава говорът на народите ще започне да се изпълва с дух и Душата на народа ще се издигне към ролята си на Дух на народа, търсещ Аза на човека, върху крилете на който ще възстановяваме връзката си с духовния свят, ръководен от Христос и архангелите, като неговите верни посланици.

Разбира се, надживяването на народностното ще продължи още много време и съответно езиците ще играят своята голяма роля в диференциралите се народи, но е особено важно в сегашната епоха да разберем кой език е най-подходящ за осъществяване на правомерна връзка между мисленето и говора. Според Щайнер във френският език съществува най-силно покритие между мисъл и дума до степен, когато мисълта изчезва по отношение на думата и това води до опиянение от фразата. Това е умиращ език, който отравя кръвта, а в нея пулсира Азът – смисълът на нашето съществуване.

Английският народностен характер притиска мисълта под думата, така че пронизвайки думата, мисълта търси изява отвъд нея. Духовното донякъде се материализира, което води до разбиране не на общочовешкото, а на произтичащото само от народностния характер. В Англия властва духът на традицията, но мисълта се ариманизира, усилва егоизма в човека и го откъсва от общото. Оттам тръгна естествознанието и усилената технологична ариманизация на света, довела до появата на чудовищния глобализъм с флагман САЩ, представляващ новото империалистическо лице на старият британски империализъм, вече „помъдрял“ с усвоените резултати от многобройните социалистически експерименти по света с прилагане на тоталитарно управление, подкрепен сега с подфизическите дигитални технологии. Налагането от англо-американските окултни ложи на английския за основен език през Пета културна епоха, води след заспиването до загуба на връзка с народностния архангел, неспособност след смъртта да се издигнем до Мировото Слово и осъществим правилна връзка с Архангела на бъдещия си народ, сред който ще се инкарнираме. Такъв човек се превръща в световен номад, в „либерал“ без корен,  без минало, изцяло воден от съединените Ариман и Луцифер в лицето на азурите. Тези хора са инструменти за изкривяване на всякаква нормалност и проводници на импулси от подфизическите светове с невероятна разрушителна сила. Естествено, не всеки човек, говорещ английски ще стане такъв, но използването на езика просто улеснява реализацията на подобна вероятност.

Според Щайнер при немския език мисълта не се обвързва с думата, а живее сама в себе си като чисто мислене и с този език стремежът е да се обоснове брака между духовното само по себе си и духовното на мисълта. Хегел беше прозрял, че „животът в тъканта на мисленето е в същността си действащ Дух“ и съвсем закономерно антропософията се появи през германството, но това не е достатъчно, защото еволюцията изисква мисълта да се свърже по правомерен начин с думата и стане възможно „забравената дума на Любовта“ да превръща плътта в Слово, каквато метаморфоза ще бъде осъществена от бъдещия Майтрея. Засега само в мисленето можем да развиваме волята и едва след това зад неговите предели да разгръщаме своята воля в думата, в чувството. Недвусмислено Щайнер заяви: „Чрез думите да достигнем до вътрешно преживяване на Духа, това е тайната на съвременното посвещение“. Говорът се корени преди всичко в чувството, а двете заедно – върху симпатията и антипатията. Как мисълта-дух да не се оцветява и „замърсява“ с личното, а вътре в човека да се осъществи правилен синтез между тях, та да стигнем до преживяване на Духа? Казано по-директно, как чрез говора да се самопосвещаваме, което ще означава освен всичко останало и съзнателна връзка с архангела на народа?

Пак според Щайнер славянският народностен характер избутва мисълта обратно във вътрешността, в плътта, и там думата остава отделена от мисълта. Не е чудно защо руснакът много приказва, но не мисли, т.е. няма здрава връзка между дума и мисъл. В момента на изговарянето на думата, дори да съдържа Духа, той е убит, защото е „окован“ в нея. Славянските езици са млади, синтетични, нееволюирали както самите народи и при тях  мисълта неминуемо се оцветява от личностното, което „замърсява“ Духа.

Българският език бива причисляван към славянските, защото в него са влезли много такива думи, но той е уникален, аналитичен, невероятно богат и прави възможно архангелът да осъществява своята дейност по начин, адекватен на времето. Споменатата по-горе проф. Добринка Райнова е категорична, че „българинът говори с думи, а мисли с образи, даващо възможност за асоциативност и откриване на нови знания“. Тя не знае, че в тази имагинативна образност действа самият архангел Рафаил, който е най-пряко свързан с Великденският триумф на Христос, от Който тръгна новият Живот за човечеството. Като архангел на българите, Рафаил действа през най-богатия език на планетата и неслучайно през 9. век, когато застъпи в поредното ръководство на планетата като „Дух на Времето“, се появиха глаголицата и кирилицата, както и самият Борис І, който хиляда години след тогавашното си покръстване, в 19. век се превърна в съсъд на Бодхисатвата Беинса Дуно. Словото на Учителя е образно, наситено с истинска моралност и се е отпечатвало в етерните тела на слушателите, подготвяйки ги за Христовото етерно пришествие, а когато след около 2500 години се издигне до чин Буда, плътта му ще се превръща в Слово, и то по магичен начин, като морален императив за действие, директно ще влиза във волята на бъдещите му слушатели.

Българите са черния дроб на макрокосмическия човек, поели са грижата за Азовото развитие на човечеството, което неминуемо е свързано с превръщане на злото в добро, за да става все по-видим Етерният Христос. Нужни са светлина в мисленето, чистота в чувството, за да се елиминира убиването на Духа в думата и тя става източник на живот в лечителна моралност. В бъдеще говорът ще е от Духа, ще се чува душата на човека и ще го усещаме в цвят, в образ, имагинативно, като осъществяваме влияние върху волята му, но без да нарушаваме свободата му. Българският език е подходящ за това бъдеще, но е нужна жертва на „аза“ в Христос. Нужна е обич към езика ни, към Рафаил. На въпрос към него: „как осъществява връзката си с българите“, отговорът беше светкавичен: „Чрез езика“. Така той изпълнява и своята мисия към нас. А на въпроса:  „Защо днес положението на България  е такова?“, последва красноречивия отговор: „Защото са слезли извънредно голям брой изостанали души“. В България слизат и голям брой еволюционно напреднали души, за да се учат на търпение, а изоставащите идват покрай тях, за да наваксат своето изоставане. Кой как се справя е въпрос на карма, на Божий Промисъл и най-вече на индивидуалните азови усилия. Изходът от тази ситуация вече е посочен: Синтезът на двата езотерични християнски импулса на 20. век. Изборът пред всеки е индивидуален, но последиците са както индивидуални, така също и за целия народ, а от там към цялото човечество и Вселената. Най-важната задача  в нашата епоха е разпознаването на Истината. Целта на настоящата лекция във всичките ѝ аспекти е точно тази – да улесни разпознаването и избирането на Истината.