ГОЛЕМИЯТ ЗАГОВОР СРЕЩУ ЧОВЕЧЕСТВОТО

ГОЛЕМИЯТ ЗАГОВОР СРЕЩУ ЧОВЕЧЕСТВОТО

Лекция изнесена от Димитър Мангуров на 26.12.2022 г. във Варна

Die große Verschwörung gegen die Menschheit

През изминалите години от 21. век темпът на развитието толкова се забърза, че неминуемо се пораждат въпросите: кой и защо го прави, накъде е поведено човечеството и съвпада ли посоката с естествения ход на еволюцията?  Преди стотина години Щайнер оприличи съвременната цивилизация на буйстващ луд, който не знае, че танцува върху вулкан. Днес констатираме нараснала до огромни размери лудост и заплаха от еволюционен срив с фатални последици както за своята си съдба, така и за съдбата на цялата Божия творба. Съществуванието ни е свързано с колосален риск и ако в Украйна хората го изпитват по ужасяващ начин директно, то съществува и такъв, за който мнозинството от земното население дори не подозира. Нещо повече: с желание е тръгнало към бездната! За разбиране на случващото се е необходимо духовно-научно да се изследва еволюцията на света и с такъв мироглед се погледне симптоматологично към видимата история.

Вселената е сетивно-свръхсетивна. Всеки земен факт или събитие е само симптом за случващото се в свръхсетивната реалност, откъдето духовните същества излъчват импулси, представляващи прафеномени за външната феноменология. „Прафеномен“ означава определен замисъл в духовния свят, който свръхсетивно същество или група същества желаят да осъществят едновременно в духовния и физическия свят. Самото същество е този замисъл и от него идва импулсът, пораждащ съответната му земна проява, която зависи и от хората с тяхната целенасоченост и действие. При слизането на човека в битието на Земния еон първоначално процесът е бил под прякото ръководство на божествените йерархии.  След това водачеството е било поето от велики посветени. Зародили се обществените институции със стремеж да се имитира висшето водачество, но във времето отклоненията от законите на развитието ставали все по-големи с намесата на човешкия произвол, което все-повече се задълбочавало през периода Кали юга. В процеса по трансформация на животинско-човешката ни инстинктивна природа бяха изпробвани много системи за външна власт и управление, но с настъпването на епохата на съзнателната душа, в която душа човекът за първи път се превръща в човек в истинския смисъл на думата, вместо по правомерен начин да започне възстановяване от негова страна на изгубената връзка със свръхсетивния свят, след края на „тъмната епоха“ през 1899 година с освобождаването на личността се отприщи адът в душите и той, навлизайки в социалния живот, е готов да унищожи всички издънки на живия свободен дух. Всеки човек е вид сам по себе си и затова е в състояние да съдържа толкова, колкото се съдържа в цялото човечество. В тази посока върви развитието на индивидуалния дух. През 20. век всички отношения и проблеми слязоха до социалния план, и който не ги реши в тази форма, изобщо не ги решава. Не с призиви за абстрактен хуманизъм или дори емпатия, а да се прониква до прафеноменалната основа на всички явления и от висотата на одухотворяващата се съзнателна душа намерим вярната посока сред мрежата от лъжи, илюзии, манипулации, заблуди. Живеем във времето на две фундаментални събития: Второто Пришествие на Христос и предстоящата инкорпорация на Ариман през 2029 г. Противопоставянето между доброто и злото ще нарасне до такива мащаби, че търсенето на изход неминуемо ще доведе до обръщане за отговор към вечните въпроси, стоящи пред човешкото съзнание от зората на първите проблясъци в азовото му самосъзнание. Днес обаче философията е превърната в празна игра на ума или в идеология, теософията е станала убежище за всякакви суеверия, а окултизмът с малки изключения си е направо черна магия. Изкривени до неузнаваемост, трите най-големи богатства на човешкия дух  ударно раждат чудовищата на 21. век. С опасни темпове личността се разпада и това е основното бедствие на цялата цивилизация. Борбата за мирогледи беше сменена от борбата за съществуване, разбирана или като използване на интелектуалните сили за тясно професионалната дейност, обслужваща основно само материалните потребности или за създаване на култура, адекватна на личностния разпад. Както никога до сега човечеството се нуждае от пробуждане, защото след 1899 г. акцентите на развитието се измениха из основи: започна преходът от етапа на подготовката към осъществяването на висшия божествен промисъл, който ни беше разкрит в Поврата на Времената. Тогава стана смяната на всички закони на човешкото развитие и в съзнанието ни, което дължи своето възникване на материалния свят, беше напечатан йерархичния принцип. Ако до Мистерията на Голгота Макрокосмосът създаваше Микрокосмоса-човек, след Христовото Възкресение започна обратният процес. Еволюцията на света ще се ражда  от  човешкия Аз и само в него всички противоречия и противопоставяния могат да намират своето разрешаване. Човечеството се нуждае от радикална духовна еволюция, за да започне осъзнаването на великата си задача, каквото разбиране до края на Кали юга беше невъзможно. Днес то е възможно и ще го насочим към най-високият връх, за да узнаем защо ни сполетяват бедите една след друга и как да разрешим проблема с разпада на индивидуалността. Мирогледът трябва да се изгражда отгоре надолу. Всеки мироглед, почиващ върху земното е обречен да ражда единствено смърт.

Бащинската основа на света (Бог) е изречената „страна“ на Абсолюта, която се разкрива в Първооткровение към „нашата“ страна, с намерението да създава същества и те също да преживеят радостта от битието. Вероятно това е свободно решение на Бога без да е имал нужда от него. „Вероятно“, защото е Аз, а Азът се стреми винаги към развитие. Първооткровението Му е от Любов и представлява жертвено ограничаване  на най-висшето съзнателно всесъзнание дори в Трите Ипостаса, представляващи трите най-висши Духа в пралайя, чрез които Божият Аз се изявява  и създава индивидуализиращите същества. Основната Истина в битието е, че реалност е само това, което притежава индивидуален Аз. На Бог са му нужни три цикъла за изява. Дали преди цикъла на Бог Отец е имало друг и дали след цикъла на Бог Свети Дух ще има друг, засега не знаем, но от откровение ни е известено, че бъдеще винаги ще има!

Главен двигател на развитието в Универсума са жертвата и любовта, изявени различно в трите цикъла. В предишния имаме вечност и невероятно одухотворено пространство като условие за жертвите на съществата, овътрешняващи Аза и тогава вероятно любовта на жертващите се същества безусловно се е приемала от всеобщата Любов. Развитието е било само възходящо и в единство. Жертвата е пораждала „гарантирано“ блаженство.

В нашия цикъл обаче Бог иска да преживее разделението и се налага отхвърляне на жертвата, за да се създаде съвършено ново същество, което да придобие първата си форма на самосъзнание в сферата на нищото, т.е. в сферата на материята. За целта Неговото Азово всесъзнание с основен прерогатив свободата на избора дали да се жертва или не, трябваше да претърпи гигантска редукция чак до сферата на смъртта, за да се роди десетата йерархия на свободата и любовта, способна да създава добро от качествено различен вид, на каквото е способен само Бог. Това добро е резултат от трансформацията на злото и ще бъде градивния материал на новата Вселена, а „последните ще станат първи“ и ще се издигнат дори над Серафимите – Духовете на вселенската любов, която обаче се изявява по необходимост, а не е резултат от свободен избор. Така главен предмет и обект в настоящия цикъл от самото начало стана земният човек, а духовните същества взеха върху себе си работата  по отдалечаването на творението от Твореца и пораждането на многобройните разделения и противопоставяния по Азовия вертикал от Бог до материалния свят.

Самият начин за придобиване на Аза и неговото жертване е много различен сред видовете същества, вече преминали „човешката“ си еволюционна степен.  По принцип при деветте налични йерархии по-ниско стоящото същество постепенно овътрешнява субстанцията-съзнание на по-висшестоящото от него, но тя се превръща в Аз благодарение на Христос като носител на Азовият Принцип на Бога в манвантарата. Веднъж придобит, Азът е неунищожима Божественост и може да се изявява във все нови и нови форми, изградени от субстанцията, живота и идеята, дарени съответно от Отец, Син и Свети Дух чрез съответните йерархични същества. Ако в пралайя Азът на Бога се изявява през трите си Ипостаса (три духа), то в манвантарата самите Ипостаси се изявяват през Аза на даденото йерархично същество. Шест вида от тях идват със собствен Аз, овладян  при други условия в предния цикъл. Три го придобиха в настоящия при други условия, човекът ще става йерархично същество по коренно различен от техния начин, а предстои в цикъла индивидуален Аз да придобият още три категории същества. Всички те в нашия цикъл имат най-различни задачи и изразяват пълнотата на Божия Аз, както Той е промислил да се изяви, създавайки си по този начин кармична обвързаност с Творението заради неминуемото появяване на злото. Ние не можем без Него, но и Той не може без нас!

На Стария Сатурн жертвата на Престолите е приета от Херувимите и в „дима“ на тази жертва се появиха Духовете на Времето. От състоянието „вечност“ развитието получи продължителност във времето: може да върви както напред, така и назад, може да изпреварва извънредно много зададения му темп, може и да го забавя, т.е. да изостава.

На Старото Слънце имаме нова жертва на Престолите, но този път част от Херувимите я отхвърлят. В нравствен смисъл отказа от жертвата стои даже по-високо от приемането, защото предизвиква страдание в жертващото се същество и възможност за преодоляване на страданието. То въздига Любовта от първоначалната ѝ божествена предопределеност към онзи вид Любов, която накрая трябва да се роди от свободния избор на Азовия земен човек. Свободата е реалността на Аза ни, неговата субстанция, а Любовта е основното му откровение. Нея, накрая на цикъла свободно ще поднесем на самия Бог и заедно ще изпитаме радост от изпълнения Му Промисъл за нас. Съединяването на Любовта със Свободата е висша етична цел и поради възможността за създаване на новото Добро  цикълът ни на развитието можем да го наречем „етически“, а с възможността за отхвърляне на жертвата самата етика стана диалектическа. За целта в Първооткровението Триипостасният Бог се раздели в себе си. Изразено геометрически: веднъж триъгълникът на единството на Неговите Ипостаси трябваше да се обръща с върха надолу, а друг път да остава с върха нагоре, за да може еволюцията да протича при неизбежно слизане и издигане на висшето към нисшето и обратно.

Но откровението на Бог не можеше да остане дуалистично. Затова двата триъгълника изявиха себе си в някакво наслагване като хексаграма, а най-висшата сила, привеждаща в единство всички нейни точки, застана в центъра като седма точка и това е неизреченият Аз на Бога. Така всеки от триъгълниците на Първооткровението стана „четириъгълник“, но естествено не геометрически. Съзерцаването именно на това откровение от йерархиите организира тяхното участие в творението. Ангелите носят отговорност за отделният земен човек, някои Архангели са натоварени да водят периоди от около 350 години, Архаите са водачи на културни епохи, Елохимите отговарят за коренните раси, Силите – за степените на формата, Господствата – за степените на живота, а Престолите – за степените на съзнание, т.е. за цял еон. Херувимите и Серафимите пък обхващат в своето съзнание целия цикъл. Една част от съществата трябваше в еволюцията да съхранят вярност към вечността, друга – неудържимо да влече развитието напред и надолу към сферата на „нищото“, а третата трябваше да предизвиква ставането. Първата прие луциферически характер, втората – ариманически, а третата, пребивавайки между тях и съхранявайки верността си към замисъла на Бога да твори нова йерархия, същевременно пронизва процеса на развитието с битието на вечността. Трябва обаче да правим съществена разлика в изоставането при Първа и Втора йерархия същества с тези от Третата йерархия. Когато в началото на еона Старо Слънце част от Херувимите отказват да приемат повторната жертва на Престолите и остават верни на вечността, несвързвайки се с развитието, то те се луциферизират, но това изоставане има условен характер и гарантира, че тръгналото надолу развитие някога ще се върне обратно към първоизточника си във вечността. Когато същества от Втора йерархия с придобит Аз от предния цикъл с цялата си сила се стремят към вечността, тяхната луциферизация представлява осъзната жертва, извършена пред олтара на творението според Божията воля и го вършат с цялата си сила, защото универсализмът на Единния Бог, на Азовият Му Принцип е присъщ на всички същества от Неговото Откровение. Вселената се състои само от същества и всяка нейна точка е силов персонифициран център.

Същото се отнася и за ариманическите същества от Втората йерархия, отделящи творението от Твореца и раздробяващи всеобщото Му съзнание на индивидуализирани части. Всички изброени йерархични „тъмни“ същества не са зли сами по себе си, а техните действия неминуемо водят до появата на злото при по-ниските планове на персонализираната вселена. Много важно е да се подчертае, че те нямат нужда от някакъв „заместващ“ аз, за да вършат своята дейност на божии „противници“, а го правят с вече придобития си Аз от предния цикъл със съответните „корекции“ по него в настоящия цикъл. Това откровение го очаквахме дълго време. Затова твърдим, че през 2029 година Ариман ще слезе със своя си Аз в подготвения съсъд и ще се сблъска от една страна с аза на черния маг, чието тяло ще ползва, а от друга със свободата на избора в материята.

Съвсем друга е ситуацията при изостаналите същества от Трета йерархия, не успели да станат напълно „човеци“ в подходящия за това еон. Например един Ангел на Старата Луна може пророчески да е развил своя пети, шести или дори седми член, но ако не е овътрешнил напълно Азовия принцип в онези условия, той вече се е луциферизирал и в земния еон търси да навакса изоставането през земния човек. При такъв Ангел разбирането за смисъла на изоставането започва да помръква и се изправя пред риска за отделяне от Бога до граници, след преминаването на които връщането към вечността става много по-трудно. Същото се отнася и за ариманическите същества от Трета йерархия. Тяхната задача е космически да се противопоставят на луциферическите и взаимно  да се погасяват едни други, ако помежду им застане Христос като водача на правомерно развиващите се същества, следващи промисъла на Бога за издигане чрез слизане. По този диалектичен начин се изявява Светата Троица в манвантарата. В предхристиянските времена троичността беше свята, божествена и седеше на трона в недосегаемите висини над човека, но в Поврата на Времената Триединството слезе на земята и стана личност, персона. Самият Бог стана четвърти член на човека Исус, дарявайки го със свободата за избор между добро и зло, между Любовта и отмъщението, който избор се превърна в окончателна реалност при драмата в Гетсиманската градина. През трите си земни години във всяко свое действие, чувство и мисъл Христос Исус напълно следваше волята Божия сякаш по „необходимост“. Накрая Азът се свърза дори с костната система на Натановата душа и стигнал до пълна инкарнация, Спасителят се изправи пред горепосочения избор. Избра Жертвата и Любовта, както Го направи Бог в своето Първооткровение. На земята се появи човек, достигнал достойнството на Десетата йерархия, създавайки праобраза на Доброто  като резултат от хармонизирането на противопоставянията в Аза. Фантомът на физическото ни тяло беше спасен. Второто същество, което ще се изяви като представител на Десетата йерархия, ще бъде Майтрея след около 2500 години. Тогава астралното му тяло ще се е превърнало в Дух Себе от силата на Христовият импулс в съчетание с осемстепенния път, изминат от Гаутама Буда. Ако някой попита можем ли да смятаме самия Гаутама Буда за представител на Десетата йерархия, то отговорът е отрицателен, защото превръщането на астралното му тяло в нирманакайя се случи без участието на Христовия Азов Импулс, водещ до постигането не на мъдростта за Любовта, а на самата Любов.

Но въпреки подвига на Христос Исус, противопоставянията за нас останаха и непрекъснато се задълбочават. Задачата на съществата, противопоставящи се на Божия промисъл за връщане на творението към вечността, поначало следва закона на развитието в посока към материализация на първоначалната топлина от Стария Сатурн, натоварвайки триъгълника, с връх сочещ надолу, с все по-големи тежести. Те не са в заговор срещу Бога, защото  от една страна следват хода на слизането, а от друга се натрупват и грешките на самите хора. Нахлувайки обаче в социалния ни живот, специално тези изостанали от Третата йерархия, престъпват границата на правомерното си действие в еволюцията и скриват от човека своята вредителска спрямо него дейност. Затова говорим за техен колосален заговор срещу хората. Глобалното, космическо противопоставяне между божествените йерархии с нормално развитие и изоставащите, които искат да го компенсират за сметка на нас, се проектира долу в равнината на историческите, социалните, политическите и всички други отношения. Битката се води за човека и заради човека.

Тя започна в Земния еон, когато единното човешко същество Адам Кадмон се раздели на два подтипа – Каин и Авел. Първият с желание тръгнал към сближаване с новата сетивно-материална действителност, а вторият, ползвайки се от своето космическо съзнание, съхранил склонността да остава верен на висшето битие. Според Стария завет двамата се родили от свързването на Адам и Ева. Според създадената в ордена на розенкройцерите храмова легенда, Каин е роден от Ева, която се съединила с „малко изостанал“ Елохим на Старата Луна и затова в наследниците го има огъня, има ги страстите, пронизани с мъдрост, докато Авел и заменилия го след убийството му Сит, произлизат от неизостанали Елохими, създали родителите им Адам и Ева. Синовете на Сит се характеризират със спокойна, просветлена мъдрост и това представлява религията на Яхве. Разделянето беше еволюционна необходимост, но с нарастването на силите на злото в двата типа човеци, противопоставянето между тях вървеше към все по-голяма радикализация на тази на практика вътрешно видова борба. За първи път външно тя се прояви при срещата на авелита Соломон с каинита Хирам в строежа на храма. В първите три следатлантски епохи развитието „построяваше“ човека според „мерките на Ноевия ковчег“, превръщайки го във физически вертикално стоящо същество с индивидуално преживяване на пространството. Строителството на храма означаваше, че процесът е завършил и е започнала активна индивидуализация на отделни човешки монади със специална карма, различно от тази на масата хора, която ги води към осъзнато преживяване на времето. Заради грехопадението човекът-пентаграм се беше обърнал „надолу с главата“ към земното и епохата на храмовото строителство означаваше, че физическото изправяне вече е факт, но душевно-духовното тепърва предстоеше. Този порив към индивидуализация съвсем ярко се прояви в Давид, застанал срещу атавистично-грамадния Голиат. Давид взе „пет камъчета“ и улучвайки в главата Голиат решително изправи своя душевно-духовен пентаграм. Днес тази индивидуалност е най-ярко светещата в България на външен план и въпреки многобройните опити на голиатчетата да бъде „изчегъртан“ това няма как да се случи. Твърде голяма е разликата помежду им!

Противопоставянето между Каин и Авел съвсем явно си пролича в сблъсъка на хирамовата „мъжка“ земна мъдрост, срещу звездната „женска“ мъдрост на Соломон, произлизаща от атавистични сили на душата. А самата душа в лицето на Балкис първо беше привлечена от атавистичното, но неин истински жених стана Хирам, защото еволюцията изискваше слизане в земното, където щеше да дойде Азът на Макрокосмоса като Любов (Будхи) и стане възможен синтезът между двата типа човеци, които всеки ги носи в себе си и противоречието между тях е двигател на индивидуалното му развитие. Ако обаче не изпълняват правомерно своята роля, душата бива разкъсвана от противопоставянето, болката става нетърпима и като се изнесе навън причинява трагична поляризация в сферите на живота. Противоречията трябва да се решават вътре в човека и едва тогава могат да бъдат решавани вън в социалното. В предхристиянските времена подобен синтез между двете начала не беше възможен и затова Соломоновият храм сочеше с надежда към идването на Спасителя. Когато това се случи, храмът стана излишен. Беше се появил „новият Адам“, възстановеният ни изначален божий образ, мярката на всички неща, в който се пренесоха законите на развитието на света.  Постепенно божествено-духовните същества щяха да се отдръпват от водачеството на човека и оставят съдбата на творението на неговия свободен избор.  Възстановеният микрокосмос щеше да строи макрокосмоса и да стане дори начало на нов цикъл на сътворението, след като изпълни задача си за настоящия.

Някъде към 3.- 4. век след Христа се появи така наречената „фаустовска душа“, търсеща индивидуализацията със силата на Христовия импулс. Можем да я открием сред манихейството, богомилството, розенкройцерството и ранното масонство, т.е. сред представителите на езотеричното християнство, представляващо метаморфоза на големите мистерии от древността с техния принцип на посвещение. Срещу нея се изправи църквата в лицето на Августин Блажени, представляваща метаморфоза на принципа на посвещение в древните малки мистерии. Църквата се уплаши от процеса и се опита да задържа човека в сферата на груповото съзнание. Християнството се беше родило в римското тяло, еврейската душа и гръцкият дух, но от трите останаха сенки, започнали разрушителното си действие съответно в църковното християнство, по-сетнешното масонство и съвременното естествознание. Азовете, опитващи се да създават от себе си „новият Адам“, примиряващ Каин и Авел, срещаха яростна съпротива от азовете, предпочитащи в тях да доминира едно от двете начала. Противопоставянето се засили особено много с настъпването на Пета културна епоха, когато започна процесът по овътрешняване от човека на съзнателната му душа, което е главният смисъл на живота му през настоящата епоха. Предстои да осъществява през тази най-висша част на душата си връзката между отражателния аз и действителния Аз, за да стане възможно слизането на Духа Себе в Шеста културна епоха. Църквата и масонството не само се оказаха неспособни да лидират еволюцията по правомерен начин, но поели в себе си от отровата на иначе неизбежно появилото се материалистично естествознание, станаха нейни най-върли врагове. Те самите се сблъскаха и в ожесточена борба помежду си, формирайки първичния феномен на всички беди на социалния, политическия, икономическия и духовния живот в епохата на съзнателния живот. Нашият свят е проникнат от борбата между ордени, ложи, общества и братства. Появилият се като оръжие срещу Реформацията йезуитизъм, се превърна в челен отряд на латинизма, на романството, на „Отците на здрача“ срещу масонството, което иначе е само маска на ариманическите посветени от „Братята на тъмнината“, представляващи американо-британизма в по-широк смисъл на думата. Първите са представителите на авеловото начало, а вторите – на каиновото. Общо можем да ги наречем „Общество на мрака“.

Зад тях обаче стоят двата принципа на космическото зло – луциферическият и ариманическият. Те, както вече посочихме, в древни времена играеха положителна роля съответно за индивидуализацията на човека и слизането му върху консолидираната материя. Превръщайки се във врагове на фаустовската душа, в християнската епоха едните я дърпат назад към груповото съзнание, а другите мощно я форсират напред и надолу към подфизическите светове, където азът да бъде разпрашен  и се превърне в изходна „глина“ за създаването на нов цикъл. За сериозността на нашето време можем да добием представа и от едни думи на Щайнер, изречени на 11.03.1921 г.: „Група серафими, херувими и престоли, изостанали ариманически „само“ като  духове на мъдростта, искат изцяло да консервират земните хора и от тях да образуват нов Сатурн, нов свят от машини, изтривайки цялото минало.“[1] Срещу такива същества могат да застанат само равни по ранг на тях богове от „свитата“ на Христос, а нашата задача е да им покажем, че разбираме каква космическа битка се води за човека и заради човека и чрез метода на историческата симптоматология съзираме силите, които се крият зад многобройните феномени на злото на земен план.

Масонският елит, насърчавайки интернационализма, предава народите във властта на ариманическите двойници на духовете им водачи, а католическият елит, пропагандирайки политическия национализъм, се стреми да ги постави под водачеството на луциферическите двойници на правомерните архангели-водачи. Първият „елит“ флиртува с ада, а вторият води съзнателна битка с небето. Това е тактиката на „двата кинжала“, за която говори Щайнер. Тя се ръководи от един обединен център. Хегел откри закона за единство и борба на противоположностите, имайки предвид само чистата феноменология на духа при неговото слизане и издигане. Практикуващите „диалектиката“ тайни общества и ордени превърнаха този закон  в адска социалност, водещ към пълно унищожение на цивилизацията. Когато започнат някаква световна авантюра от едната страна, непременно създават противодействие на себе си от другата, като взаимното кръстосване на двете се превръща в унищожителна касапница. Единният център прибира за съхранение знанието от експеримента, за да премине към следващ такъв с още по-голяма разрушителна сила. По-такъв начин се обърква всичко до неузнаваемост и социално-политическото поле се превръща в нещо като минно поле, пътеките през което са известни само на избраните. Те са главният инструмент на свръхсетивните сили. Тези хора не са заговорници, а жертва на конспирацията на метафизичните сили.  Работят срещу собственото си съществуване, въпреки, че в злото, което вършат би трябвало да го има инстинктът за самосъхранение. Думата „заговор“ я използваме като технически термин и означава, че могъщи свръхсетивни същества се стремят да трансформират цялата човешка раса в нейната същност и я доведат до глобална деградация. Външната политология разсъждава само на ниво власт, пари, природни ресурси или личностни дефекти, а конспиролозите говорят за тайни задкулисни общества. Вторите се изразяват частично в духа на политическата симптоматология, но не и в историческата такава. Теория на конспирацията няма как да бъде създадена докато не се стигне до прафеномена, който стои зад земната феноменология на злото. По този път се стига дори до загуба на здравия разум, каквото е например твърдението, че земята е плоска.

Въпросът за мировото противопоставяне на доброто и злото е въпрос на посвещение и само по този път може да бъде разбрано, а не с възможностите на разсъдъчната душа. От висотата на разкриващата се към духа съзнателна душа можем да констатираме, че космическото противопоставяне в крайна сметка прие на земята формата на политическа борба, която е окултна и е способна да вкара цивилизацията в гроба. Душата на съвременното човечество е разпъната на кръста на съвременната политика, който по вертикалата свързва Средна Европа в лицето на германството с Източна Европа в лицето на славянството, а по хоризонталата се подвизават латинският и англо-американският свят. От германството трябва да дойде оживяването на абстрактното мислене, а славянството да приеме тези плодове и на тяхна основа да подготви прехода към Шеста културна епоха. Срещу такова правомерно развитие застават латинизмът, дърпащ еволюцията назад към феноменологията на Четвърта културна епоха, та дори и към Трета, а от другата страна англо-американизмът предизвиква неправомерни скокове напред във времето. Между това диалектическо противоречие вертикала-хоризонтала във възловата точка на кръста е човешкият аз. Тези народи са основните субекти на културно-историческото и социално развитие днес и кръста е прафеноменът на настоящата културна епоха, наричана „Европейска“. Бъдещето на човечеството е в европейските народи и затова ударът на тъмните сили е основно върху тях, преминавайки през формирането на три „възела“ в Пета културна епоха, които да доведат до „залеза“ на нашия континент. „Възлите“ се образуват по силата на особеностите при изграждането на човешката индивидуалност. Ако от силата на сетивната душа европейската култура стигна през епохата на съзнателната душа своя своеобразен връх в Ренесанса, то с Реформацията и рационализма на френското Просвещение от разсъдъчната душа беше завързан първият възел за съдбата на Европа – Френската революция. Тя беше предизвикана от кинжала на политизираното масонство срещу нормалния ход на еволюцията с намерението за световно господство с помощта на импулси от окултизма на  минали епохи в изцяло материалистичен смисъл. Последва хаос, смърт и се намесиха „Отците на здрача“ с Наполеоновите войни, главната от които се оказа срещу Русия. За Европа последва разруха.

Двете свръхсетивни сили и земните им питомци взаимно се погасиха и стана възможно импулсът на съзнателната душа да се изяви в либерализма. Въпросните питомци обаче толкова силно отравяха външния живот, че към средата на 19. век развитието на свободната личност изобщо спря. Душевното и духовното бяха приспани, хората не знаеха какво да правят с мислите си, съзнанието стана повърхностно, насочено само към сетивно физическия свят и от подсъзнателното в собствения разум на човека започнаха да се прокрадват утопични идеи-призраци, представляващи същински чудовища. Когато не е мислил напълно сам, той е ценял своето мислене. Когато обаче премина към разпореждане с него напълно по свое усмотрение, престана да го оценява и започна лекомислената игра с измисляне на различни теории, без да се осъзнава, че се носи отговорност за тях и какво ще стане, ако от празна теория се превърнат в социална практика. Появи се Маркс и тръгна „призракът на комунизма“ като религията на атеизма. От една страна времето изискваше еманципация на личността, а от друга тя беше потискана и идеята за революция неминуемо се вкореняваше в душите на хората. Възможностите на нисшия аз вървяха към изчерпване. Същото се отнася и за унитарната държава. По силата на законите за развитието традиционната държава отживява своето време и  като социална структура се превръща в пречка на индивидуалното човешко развитие. Поривът към индивидуализация през 19. век вървеше в съчетание и с порива за социализация, за социализъм, изпълняващ ролята на подготовка за Шеста културна епоха. Светът се движеше към формулираната по-късно от Щайнер социална тричленност, идваща да смени капитализма, което е обосновано от промените в самата човешка природа. Знаейки за тази тенденция, представителите на „Обществото на мрака“ не застанаха срещу нейното течение, за да не бъдат пометени, а я насочиха в удобната за тях посока към извращаване с трите вида социализъм – интернационален, национален и расов. Бяха замислени три световни войни, като след първата се създаде лигата на нациите, след втората – ООН, а след третата трябва да се върви към единна световна държава с диктаторски контрол над цялото човечество и заличаване на личността чрез пълно свързване със земното. Масонският „черен папа“  Албърт Пайк в 19. век пък каза, че някакъв дух му говорил как с първата световна война ще се разруши царска Русия, с втората световна война от манипулациите на германските националисти и политическите ционисти ще бъде създадена държавата Израел, а с третата от разногласията между ционизма и мюсюлманството ще се стигне до пълен икономически, социален, културен и всякакъв друг вид разпад, след който те – „посветените“ – ще въведат ред в този хаос и завинаги ще спасят човечеството от пропадането в материализма с „истинската луциферическа духовност“.

Първата световна война беше нужна, за да се задейства плана, отвеждащ до революция в царска Русия и последваща гражданска война с цел провеждане на мащабен „социалистически експеримент“, представляващ пробен етап  как според получените резултати и новите възможности за контрол над човечеството в бъдеще този експеримент да се въведе в световен мащаб. Същият експеримент през 20. век щеше да се изпробва в много други страни и народи по света, без оглед на големите разлики в тяхното еволюционно развитие. Самата Русия беше подмамена да се включи във войната с фалшивото обещание от „Братята на тъмнината“, че за награда ще получи Константинопол и проливите, а оттогава насетне всички държави без изключение изгубиха своя суверенитет и престанаха да съществуват в стария си смисъл като такива, попадайки под манипулациите на все същото „Общество на мрака“. Беше завързан втория „възел“ за залеза на Европа.

Като опитно зайче Русия беше сложена на масата на мировия социално-политически вивисектор. Започна нейният кошмар. „Левите“ от „Братята на тъмнината“ подготвиха с посветителски методи Ленин и Троцки и ги пуснаха да превземат огромната страна с решимостта, изречена от Ленин, че ако трябва ще избият 90% от населението, но ще задържат властта. Целта оправдава средствата, а тя бе както да се унищожат в зародиш кълновете на социалната троичност и подготовката за Шеста културна епоха, така и да се породи ужас от социализма в интернационалната му форма.

Бесът на този „кинжал“ предизвика анархия, хаос , всепозволеност, отиващи към пълно разрушаване на личността. Наложи се намесата от „Отците на здрача“ със Сталин, когото са вербували още по време на обучението му в семинарията. Той трябваше да ликвидира ленинската гвардия и въведе ред в хаоса с още по-твърда форма на демонизирана социалност, съпроводена с еднообразно поробване на личността. Според волята на единния център руският народ се наниза на другия „кинжал“, но от нечестивия брак на двата кинжала се беше родило тяхното дете – болшевизмът, готово да изяде своите родители. То беше изява вече на азурите и те са истинският „призрак“ на комунизма, водещ към посвещение от подфизическите светове, за разлика от йезуитското и масонското посвещения, които колкото и да са изкривени, все пак са в плана на човешкото развитие от земната сфера. Според Григорий Климов към католическия „бял папа“ и масонския „черен“ се прибави „червеният папа“, олицетворяващ посвещението на детето с двойствената природа. При такова посвещение умът става много остър в ариманически смисъл, волята се довежда до автоматизъм с насочени действия на инстинктите без наличието на средна част, а точно там в слънчевия сплит и системата на ганглиите е опората на Аза в човека. С безкрайни специални тренировки до границата на възможностите, средната част се ликвидира и човекът се превръща в разумен звяр, способен да извършва огромно зло. Поначало след края на Кали юга преминахме прага към духовния свят и душевно-духовната ни същност излезе навън, откъдето като непречистена инстинктивна природа започна да ни атакува все по-настъпателно, а това в същността си е неправомерно посвещение. Такава метаморфоза се случва чак след момента на смъртта, но тъй като в цивилизацията с отражателният си аз човекът произвежда само смърт и се обгражда с нея, той сякаш е загубил връзката си с източника на живота и води обречено на неминуем залез съществуване. След като божественото водачество започна да се оттегля, а аза на човека не може да го замести, то и в сферата на посвещенията трайно се настани черномагьосническият начин за връзка със свръхсетивното. Посветеният болшевик се превърна в инструмент за безжалостна битка с „врага“. При него това е „световната буржоазия“. Славяните са особено подходящи за обучения в червения орден, защото физическото им тяло е по-подвижно и лесно се колебае между висшето и нисшето. При тях преходът от безгранична жертвоготовност към способност за безгранично зло е твърде лесен. Волята за власт е станала метафизична, астралната връзка с „учителя“ е особено здрава и така се създава основата за ариманическото безсмъртие на самия йерофант. Оживели са мистериите на Таотл в съвременните условия.

Когато преди 2000 години Христос преминаваше през първата си Голгота, на другия край на света в древно Мексико се провеждаха ужасните мистерии на Таотл с човешки жертвоприношения, при които йерофантът изрязвал стомаха на „неофита“ и така осъществявал връзка с небето, добирайки се до мъдростта на космоса. Виждал, че там няма раждане и смърт и завладян от това преживяване, се надявал по този начин да стигне до собственото си безсмъртие. С тези ариманически мистерии се е целяло върху човечеството да бъде упражнено такова влияние, че никой да не се издигне до разбиране и овътрешняване на Христовия Азов импулс. Тогава главният жрец, който сега е прероден като съсъд за предстоящата инкорпорация на Ариман, е бил разпънат на кръст от друг посветен, служител на Христос, но седем века по-късно в така наречената „академия Гондишапур“, пак от ариманизирани посветени, през които за първи път за себе си заявяват и азурите, беше замислен нов план за нова мощна атака срещу човечеството. Със силата на Христовия импулс и с разгръщането на мохамеданството опасността до голяма степен е била предотвратена, за да се надигне за втори път при ударите срещу богомилите и тамплиерите през т.н. „средновековие“ и излезе отново на повърхността на социалното в 20. век с болшевишките и нацистките безчинства. Целта сега беше да се унищожи всякаква връзка на човека със силите от Втората Голгота на Христос в края на 19. век, дала импулс към нашето съзнание за правомерен преход към свръхсетивния свят както и срещу нейното продължение от 1936 г., родило новите сили във волята ни за справяне със злото. Атаката беше срещу антропософския импулс и импулса на бодхисатвата, които съединени в човешкия Аз ни водят до разбиране на Второто Христово Пришествие и свързването ни с Него в  живота на етерните сили.

С втория възел по залеза на Европа започна Гондишапур ІІ за окончателното  ни отстраняване от задачите на земното развитие. В СССР всичко в държавата беше обгърнато от аурата на сакраментализъм с директно черномогьосническо въздействие върху астралното тяло за връщане обратно към груповото съзнание. Мавзолеят на Ленин с „праха на вечното политбюро“ край него, се превърна в център на болшевишкото посвещение. След извършения вътрешно революционен преврат срещу „левия“ Ленин, „десният“ Сталин потърси подкрепа от сродния си „десен“ Хитлер. Крахът от Първата световна война доведе до такъв хаос и безнадеждност, че германците тръгнаха към националистическата форма на социализма, оглавена от Хитлер, който чрез ритуална магия върху ганглийната му система своевременно беше подготвен да унищожи Азовия дух в германския народ. Зад него стояха „Отците на здрача“ и неслучайно книгата „Моята борба“ е дело на йезуитите. Също неслучайно за основен враг бяха посочени юдеомасоните. В своите книги Александър Осокин хвърля съвсем нова светлина върху намеренията на двамата диктатори съвместно да осъществят една много странна военна операция, с която Европа и британските колонии да бъдат завладени, а после двете социални идеологии да тръгнат към евентуално сливане помежду си. От единния център на мрака решиха марионетката Хитлер да води „наполеоновите войни“, главната от които както и при Наполеон пак беше срещу Русия.  Двете световни войни през 20. век  водеха  Германия и Русия към взаимно унищожаване, защото без връзка помежду им светът до голяма степен се лишава от бъдеще. На външен план на два пъти самата Германия беше победена, но не това е най-важното. Съблазняването от нацизма доведе до дамгосването на германците като „нацисти“ и страх от националното на Запад, за да продължи започналия от 19. век неестествен процес по уеднаквяване на народите и премахване на нациите с откъсване от духовните им водачи. Така се разчисти пътя за подмяна на цялата християнска цивилизация и преминаването към единна световна държава. По ужасен начин беше компрометиран и древния окултен символ на свастиката, запечатан в съзнанието на хората като символ на злото. Според Щайнер германският народностен дух непрекъснато ту се спуска надолу, ту се издига към висшите светове. Когато слезе, в народа се изявява националният характер и тогава става възможно творчество като това на Фихте. А когато се оттегля и оставя националния характер сам на себе си, тогава това води до знанието, че животът протича между сетивния и свръхсетивния свят: появява се Яков Бьоме. Тази лекция я посвещавам на най-задълбочения днес антропософ, на когото дължа голяма част от идеите в лекцията  и който е прераждане именно на Яков Бьоме!

  Според Щайнер, германецът се стреми едновременно да обработва земята и търси в облаците, за да бъде винаги в ставане. Аурата на народа е ориентирана от земята към небето и има формата на свастика, въртяща се по часовниковата стрелка от Запад на Изток. Тя е нещо като „третото око“ (двулистния лотос), което е в тясна връзка с мисленето и имагинативното съзнание. Езотерично изобразена по този начин, показва протичащите в астралното тяло процеси за постепенно отваряне на този лотосов цвят по екзотеричен път с последващо приемане на божествената мисъл и нейното въплъщаване в конкретно действие с осъществената връзка аз-Аз.  В известен смисъл Германия е „третото око“, центърът на съвременната цивилизация и ако бъде унищожена, ще прекъсне връзката с духа и ще настъпи пропадане в тъмнината на материализма. Издигната като политически знак над Германия, свастиката изразява движение срещу времето, в което се извършва еволюцията – езотеричното значение е пренесено във външния план на историята, а това е недопустимо и действа разрушително. За изява на човека и дейността му на земята трябва да се използва огледалния образ на свастиката – сувастиката, следващ също посоката и движението на часовниковата стрелка.

Интересно е да се отбележи, че върху първите банкноти в СССР е била изобразена свастиката, но основен символ на болшевиките става петолъчката, заменила пентаграма като път на ученика към посвещение в съвременните условия, както го представи Беинса Дуно. Болшевишките посветени елиминираха този път и по насилствен евгенически начин тръгнаха да превръщат човека в комунист. „Елитът“ знае, че е време за видова промяна, която се извършва в мащаба на цяла коренна раса. Коренната раса представлява определен етап от развитието на земята и човечеството, в който заедно с духовната се извършва значителна биологична еволюция на човека. Както посочихме, Елохимите са водачи на коренните раси и за да се извършат такива промени, настъпва преориентация от действията на планетарните сили към силите на цялата земна аура в тяхното действие върху човешкото развитие. При прехода от Лемурия към Атлантида придобивахме изправен стоеж, в обратна посока се изработваше представната дейност и речта, а в следатлантската коренна раса придобихме мисленето в понятия и отражателния аз. Сега, в Пета културна епоха на същата коренна раса, трябва да извършим още една видова промяна, но не както предишните с помощта на природата, а със собствени сили да преминем от отражателната форма на съзнание към съзерцателна и по-нататък към имагинативно съзнание, в което да се срещнем с етерния Христос. Ако това се случи, целият заговор на свръхсетивните тъмни сили и техните марионетни земни представители ще се разпадне на момента. Човекът ще е поел необратимо по пътя към превръщането си в Десета йерархия. Затова съпротивата е толкова мащабна и безкомпромисна.

Социалистическият експеримент в Русия беше замислен, за да бъде съблазнен руският народ от болшевизма, страната да бъде изключена от нормалния ход на световната история и хората подложени на страшен терор. Изкуствено беше създаден двуполюсен свят с конфронтация по оста  СССР-САЩ. След Втората световна, последва „студената“ война, задействана основно от Запада след речта на Чърчил във Фултън. В редица страни на Източна Европа бяха установени тоталитарни режими, за да отслабват славянските народи. Отвъд „желязната завеса“ пък продължаваше пътят на индивидуалистичната култура в егоистичен смисъл. Специално Западна Германия беше „превъзпитавана“ заради нацизма, а на Изток личността се потискаше и естествената склонност към духа на общността се подменяше с илюзията за скорошното идване на комунизма, когато всичко ще е общо и различията ще бъдат преодолени.

След Сталин, при „левия“ Хрушчов Русия сякаш тръгна паралелно с общия ход на историята, но всичко остана в сферата на социално-икономическата фантастика. Последва Брежневата „дясна“ стагнация, но със сравнително по-мека диктатура от тази на Сталин. „Левите“ чакаха своя реванш и го постигнаха с перестройката на Горбачов и Елцин, а десните минаха в нелегалност. Общият център допуска „диалектическото“ взаимодействие на двете производни сили без едната да победи окончателно другата. Нещо повече: пропълзяването на супостатите в пентаграма на човека доведе през 20. век до социализацията им в пет центъра на окултно-политическата власт със световно значение, привеждайки ги в своеобразно единство, но същевременно с вътрешна междуособна борба. Обърнатият пентаграм се превърна в първичния феномен на политологията в нейната конспиративна форма и той е способен безкрайно да твори заговори срещу човешката еволюция, чиято цел е похищаване битието на света от битието на Бога. Към „Отците на здрача“, „Братята на тъмнината“ и болшевизма се добавиха нацизма и ционизма. Стоейки на единия от върховете на този пентаграм руските болшевики на три пъти стигаха до план за радикално прекрояване на света, но на три пъти се проваляха. Този импулс идва от азурическото същество, действащо като двойник на народния Архангел. Подмяната става чрез окултни манипулации с мъртвите, при които присъства и стремежът към така нареченото „ариманическо безсмъртие“. Азурическото същество е интернационалист, но по ариманичен, марксистки или панамерикански маниер с претенции за световно господство в смисъла на „яхвеизация“ на народа, изразяваща се в разпространяването по целия свят на своето разбиране за цивилизация. Така в едно се събират азурите, въпросът за безсмъртието, за световното господство и ариманизацията в болшевишкото посвещение с център култа към мъртвите. Милионите избити млади хора в Русия от войни или терор оставят огромен резерв етерни сили, които могат де помагат на живите в техния стремеж към добро, ако хората са насочили мислите си към духовното. Когато култа към мъртвите се поддържа в чисто материалистичен смисъл като например с огромните шествия пред мавзолея, тези сили остават неизползвани и жертвите са останали напразни, защото не са били разбрани правилно. Тогава душите на убитите се превръщат в източник на разрушителни сили, насочени към земята. Колко антихристиянски звучат днес призивите на руския патриарх Кирил (обявен междувременно от константинополския си „събрат“ Вартоломей за еретик), призоваващ руснаците да се жертват в настоящата война, като греховете им щели да бъдат заличени и душите отидат директно в рая!?

Поначало руснаците не са годни за световно господство. Към това са подтиквани англосаксонските народи в качеството си на избрани за основен носител на съзнателната душа, което го правят успешно, но в чисто ариманически смисъл. Руският болшевизъм си беше проникнат от изолационизъм, въпреки намерението на Троцки за перманентна революция по целия свят, завършила в подземията на Сталин. Сталинската армия пък беше готова да погълне цяла Европа и временно частично го направи. След Втората световна война узря и третата идея за световно господство на космически-континенталната цивилизация, придобила безпрецедентна военна мощ и получила подкрепата на „цялото прогресивно човечество“. Тя се оказа колос на глинени крака и с появата на Горбачов рухна. Поривът на хората  към свобода при управлението на Елцин обаче доведе до хаос, разрушаване на националното стопанство, олигархичен и битов бандитизъм в огромни размери, нищета, предизвикала невиждан брой самоубийства, всепозволеност и сексуална разюзданост. Настъпи морален банкрут във всички сфери на живота. Отвратени от такава „перестройка“ руснаците се обърнаха за спасение към онова,  което с основание мразеха доскоро и искаха да се освободят от него – диктатурата на десните болшевики.

Болшевизмът беше развенчан, но толкова глупаво, примитивно и очевидно идеологически, че за основната маса от хората свалянето му беше дело на „юдеомасоните“. Знае се, че от петстотин най-видни „леви“ фигури, осъществили революцията през 1918 г.  поне 485 са с еврейски (предимно хазарски) корени. Голяма част от милиардерите-олигарси на перестройката също са такива. „Обществото на мрака“ прави така, че винаги да остава в сянка, а на външен план предизвиква омраза сред народите. Без да го разбират, хората по света са братя по нещастие в тъмния план, целящ да сее раздори помежду им с последващо поробване.

Въпреки „развенчаването“ на болшевизма, кремълската петолъчка не беше свалена, мавзолеят остана, а Русия тръгна към нова изолация от Запада и предишните си европейски съюзници. На „левия“ Елцин като член на малтийския орден му беше наредено от единния център да отстъпи властта на „десния“ кагебист Путин, който започна възстановяването на бившата империя на злото в сталински смисъл. Дори хора като Солженицин приветстваха новата диктатура от типа на национал-болшевизма, но този път не атеистична, а „сакрално-православна“. Ролята на църквата я издигнаха почти до тази на новия „генералисимус“ Путин,  а Сталин започнаха да го поставят във все по-тясна връзка с църквата и от тази симбиоза се раждаше идеологията на бъдещата Евразия, с която да заличават личността, но този път не принудително, а в съчетание с любов към Бога. Призракът на миналото: самодържие – православие – народ  отново оживя със съответните промени според новите условия. Войната с Украйна стана неизбежна.

Още на 22.12.1917 г.[2] Щайнер вижда симптоми за „трагичен сблъсък на населението на Северна и Южна Русия“. Два дни по-късно говори за „разгръщане на руско-украинската вражда“[3]. Днес враждата е реална кръвопролитна война, която в известен смисъл е световна и може би началото на замислената още в 19. век трета световна война в завързалия се вече „трети“ възел за „залеза“ на Европа. Случващото се в Украйна може да бъде разглеждано от външна, чисто политическа и от езотерична, духовно-социална и окултно-политическа гледна точка. На външен план могат да се изредят много събития, довели до този братоубийствен конфликт. Украинците винаги са имали стремеж за свобода от руската империя или поне за някаква автономност, която им беше отнета от Екатерина ІІ. Може да се докаже, че Ленин няма никакво отношение към създаването на Украйна в 20. век, както твърди Путин. Знаем какво направи Сталин с гладомора, можем да се досетим каква бомба за бъдещето  беше заложена със завземането през 1939 г. на Галиция и каква с предаването на Крим към УССР през 1954 г. от Хрушчов. Можеше да се очаква и какво напрежение ще предизвика оставането на тридесет милиона руснаци извън пределите на Русия при разпада на СССР през 1991 г. Своя принос за избухването на войната даде и „оранжевата“ революция в Украйна, с която беше свален проруския, но все пак законно избран президент. Зад нея стояха не само стремежът на украинците да се отърват от тиранията на московията, но и манипулациите на западния окултизъм. Както вече посочихме, в 20. век политиката стана изцяло окултна и събитията в Украйна бяха дълго подготвяни и изкуствено предизвикани. „Оранжевите“ революции унищожават това, което при всички случаи е обречено да загине, но преодоляването на противоречията и преминаването през смъртта на унитарната държава към троична социална организация трябва да става не революционно-разрушително, а еволюционно, чрез трансформация. Между източните и западните части на съвременното украинско население имаше закономерно противопоставяне, защото не бяха обединени по силата на естествени исторически формулирани обстоятелства, а само благодарение на политически манипулации. Това противопоставяне се пренесе и по оста Украйна-Русия. Представителят на „Братята на тъмнината“ Сорос съвсем цинично беше заявил преди няколко години, че войната ще се води не заради Украйна, а от нея и трябва да бъде колкото се може по дълга, оставяйки след себе си само пепелища, осеяни с трупове. На 12.01 1918 г. Щайнер предупреждава: „Централна и Източна Европа ще бъдат мразени не от хора, а от определени демони, които ще живеят в хората. Идва времето, в което Източна Европа ще бъде още по-мразена дори от Централна Европа“[4]. Между двете световни войни заради разрухата и отчаянието германците бяха принудени да припознаят „арийския“ нацизъм като спасение и това доведе до огромна омраза срещу германството. След разрухата и отчаянието от перестройката руският народ беше насочен да тръгне след православния национал-болшевизъм и това ще доведе до срам, омраза срещу всичко руско, вероятно разчленяване на територията със съответната денацификация както в Германия и вечна, неизличима вина. Битката срещу подготовката за Шеста културна епоха е в пълен ход.

А иначе на по-външен план целта е Русия да отслабва и да не бъде пречка за експанзията на американизма в централна Азия, с оглед предстоящия сблъсък с Китай. Изходът от войната ще покаже каква да бъде Евразия. Ако Украйна застане под крилото на САЩ, там могат да се разположат ракети съвсем близо до руските територии. Ако САЩ доминират в централна Азия, там също могат да разположат свои военни бази за париране намерението на Си Дзинпин, формулирано в проекта „пояс и път“. На 24.11.1921 г. Щайнер ясно заявява: „На земята няма да настъпи покой, докато в духовната област не стане хармонизация на големите дела на Изтока и Запада. Голямата война между Азия и Запада ще се разрази без оглед на никакви конференции по разоръжаването. Тя неизбежно ще се разрази, ако азиатците не видят идващия от Запад Дух, който може да им свети и те са способни да се отнесат към него с доверие, защото имат разбирането за това от собствената си, макар и стигнала до упадък духовност“.[5] Истинското противопоставяне не е между Америка и Русия, а между Америка и Изтока, което е обусловено от законите на историческото развитие и зад което противопоставяне стоят велики източни луциферически  посветени и ариманизирани западни посветени. Противопоставянето на „Отците на здрача“ и „Братята на тъмнината“ можем да го впишем в това по-мащабно противопоставяне. Луциферическите посветени смятат западната цивилизация за зло и искат да отмъстят за потискането от нея с помощта на материализма и технологиите на източната спиритуалност. Според тях западната цивилизация трябва да бъде срината до основи за благото на човечеството. Нещо повече: те дори не искат световно господство, а да изчезне въобще цивилизацията на земята без въплъщение на хората. Знаем обаче, че като се премине връхната точка на живота след смъртта, жаждата на всяка душа за въплъщение е голяма и при невъзможност за такова тя буквално сякаш изгаря от копнеж към земното. Само отделни индивидуалности, преминали през специално посвещение и еволюционно развитие, могат да отпадат от веригата на инкарнациите. Въпросните луциферически посветени смятат Китай за голямата тояга, с която във военно отношение добре да налагат противника. Те предвидиха „поднебесната империя“ да бъде насочена не по пътя на горбачовата перестройка, а към сталински тип „дясна“ необолшевишка диктатура. За западните ариманически посветени такава тояга е Русия и затова също я отпратиха към диктатурата на „десния“ сталинист Путин. А Европа трябваше да се плаши от него, да се въоръжава и скрие под крилото на САЩ. През юни 1924 г. Щайнер казва[6], че спорът Изток-Запад  трябва да тръгне през Тихия океан, иначе с Европа ще бъде свършено. Случващото се в Украйна може би е началото на военното разрешаване на този спор?!  Сегашните сравнително добри отношения Русия-Китай лесно могат да бъдат торпилирани, както се случи след събитията на река Усури през 1969 г. Западът обаче, ако му е нужна силна Русия като тояга срещу Изтока, защо тогава я вкара в блатото на тази продължителна и изтощаваща война? Та нали именно единният център разреши на Путин да набере сила, да си върне Крим, да погледне към Източна Украйна с тенденция към връщане и на другите си бивши владения? Или детето-болшевизъм беше решило да не слуша родителите си и своеволничи в изготвения за него план? Владимир Соловьов в свое видение говори за нахлуване от китайски Туркестан в Русия, Средна Азия към Урал, Източна и Централна Европа на четири милионна армия,  която руското население няма как да спре. Валът, преграждащ пътя от Изтока към Европа е станал много слаб и рухва. Както Германия беше принудена да воюва срещу Запада и Русия в две световна войни, така Русия да бъде заставена да воюва срещу Европа (което сега се случва, макар и не директно) и Китай. Вероятно планът е бил Русия да бъде в малка степен отслабена в конфликта с Украйна, а после насочена срещу Китай. Само дето винаги има изненади. За всеки проследяващ събитията стана ясно, че не отчетоха истинското състояние на руските военни възможности. А по духовен път знаем, че съпротивата на Украйна е била изненада за всички, включително и за единния център на злото. Тази съпротива сякаш е способна да счупи зъбите на сегашния руски национал-болшевизъм. Това си има своите духовни корени, за което ще стане дума малко по-нататък.

Разбира се силите на злото са способни според обстоятелствата  непрекъснато да правят промени в своя план. Много интересен ще бъде отговорът на въпроса дали западните окултни центрове и източните посветени се ръководят от някакъв общ единен център, при положение, че луциферическите и ариманическите същества постигат разрушително за човеците  съгласие в азуризма, което би означавало, че противопоставянето Изток-Запад ще ескалира непрекъснато, колкото повече наближава идването на Ариман от Запада, излъчващ само материалистични импулси  и игнориращ изцяло Второто Христово Пришествие. Настоящата война е част от тази обща картина. На самия Путин войната му беше нужна за възраждане на сталинизма. Със сигурност той не се вълнува нито за живота на руското население в Украйна, нито за живота на руснаците в Русия. Както вече посочихме в миналата лекция, той е прераждане на сатрапа Ленин, който беше готов на всичко, само да остане на власт. Това сега се повтаря, но от позицията не на атеизма, а на православието. Доктрината за „Третия Рим“ като висша и последна форма на християнството, което било получено от Втория Рим (Византия) и затова Русия завинаги била единствено упълномощения носител на Божията воля, векове наред владее съзнанието на руските управници и църква. И тъй като през 10. век именно Киев бил приел това християнство, то от там започвал сега и процесът по възраждане на „истинската православна вяра“.  За изходен момент се взема въпросния 10. век, а хиляда години развитие на Западна Европа се зачерква като греховна, празна, абстрактна и егоистична култура. Ако „вечността“  на православна Русия трябва да се потвърждава от историческото ѝ съществуване, то тя трябва отново да стане мощна държава и разбира се символ на такава „държавност“ е Сталин. Под този знак мина присъединяването на Крим, а реабилитацията на сталинизма изискваше подходящ враг. За такъв беше нарочен украинския „фашизъм“. И тук трябва да си изясним някои неща от духовна гледна точка, осветяващи историческите илюзии, сред които живеят както руският, така и германският народ като особено важни за  бъдещето на света народи. Душите на тези хора (и не само на тях) са счупени, силно деформирани и се нуждаят от оздравяване. А оздравяването започва с истината.

От антропософията знаем, че преобладаващото действие на физическите сили е в посока от север на юг, което довежда веществото до минерализиране и затова в лемурийската коренна раса континентите се концентрираха най-вече в северното полукълбо. От юг на север преобладава действието на етерните сили, а в посока запад-изток и обратно действа астралната аура на земята. Както вече посочихме, при движението от Лемурия към Атлантида срещу действащите в земната аура астрални сили, постепенно заемахме  изправения стоеж; при движението от Атлантида на Изток под въздействието на астралната аура на земята върху астралното ни тяло усвоявахме мисловния, представния процес, а при обратното придвижване на Запад от вече по-финото въздействие на земната аура върху душевно-духовното ни същество, както и с културната работа през цивилизациите за развиване на троичната душа, в Четвърта културна епоха стигнахме и до понятията. Още в Атлантида идващия от космоса Христов Импулс е въздействал по специален начин върху определени хора, които трябвало постепенно да загубват атавистичните си ясновидски способности и се подготвят за преход към земния опит и мисленето, за да придобият аза  и приемат Христовия Импулс, когато Той вече ще е преминал през земното си раждане в Поврата на Времената. Тези хора са така наречената „арийска раса“ и според Щайнер тя трябва да бъде разбирана само в този смисъл. Арийците излязоха от Атлантида по северния поток, преминаващ през формиращата се Европа, през южните територии на съвременна Русия, Сибир и чак до езерото Байкал. По пътя много от тях оставаха и се свързваха с местното население. Южният поток вървеше през Северна Африка с насоченост към днешната пустиня Гоби, която тогава е била добро място за живеене. Там авангардът на двата потока се събра в създадения от Ману мистериен център за посвещение, от който тръгваха посветени да стават основатели и водачи на следатлантските културни епохи. До началото на Четвъртата културна епоха този център постепенно губеше своето значение и до наши дни за него е останал споменът като за митичната Шамбала. Според Щайнер бъдещите славянски и германски племена са били част от северния поток и са отседнали в огромните Сибирски пространства. В продължения на хилядолетия останали в латентно състояние, незасегнати от културно-историческия процес, който вървял от древноиндийската епоха чак до 3.–2. век преди Христа, когато поради промяна на природните условия в Сибир започнали да мигрират на Запад към Европа в така нареченото „велико преселение на народите“. Тук се смесвали с дошлото по южния път от Атлантида, но не продължило с Ману на изток келтско пранаселение, което било „много духовно“.  А на север пък от славяните, по-рано от тях били дошли фините.  От Атлантида те (фините) се движили на Изток по южния път, след това се придвижили на север и тръгнали обратно на запад по северните части на съвременна Русия, за да отседнат над земите на славяните.

Племената, движещи се на Запад във въпросното „велико преселение“, заселили за известно време юга на Русия, след което продължили напред. Известни са като остготи. Вестготите се заселили на територията на съвременните Румъния и Унгария, саксите се установили между Рейн и Елба и т.н. От юга на Европа, измествайки келтите, проникнали романските народи, потомци на друг поток преселници от Атлантида. След известно време в Централна Европа се образувал миш-маш от различни древно- германски племена и започнало излъчването на преселници към периферията в посока запад, северозапад, север и юг. Според Щайнер (GA 174) лъчът от централна Европа на юг е „култово-йерархичен“, на запад – политико-дипломатически, а на северозапад – меркантилен.

Преди да погледнем към генезиса на руския народ нека внесем яснота по отношение генезиса на германския народ. Названието „арийци“ е съчинено през 19. век и го няма в нито един исторически извор. Германската и австрийската историография създадоха нелепата и абсурдна теория за „Великото преселение на народите“, според която скандинавските „готи-германци“, пристигнали от остров „Скандза“ и заселили се в северното причерноморие, под влиянието на някакви  дошли от далечния изток хунски племена, започват през 4. век след Христа да се придвижват на запад и югозапад, населявайки Балканския полуостров (преди това напълно ненаселен!) и Средна Европа (също дотолкова ненаселена!). След това завладяват Римската империя, като по този начин стават нейни „законни наследници“, а германските императори си прикачват титлата „императори на Свещената Римска империя“. След което въпросните готи изчезнали безследно. От средата на 19. век тези манипулации започват да се прокарват в науката едновременно с теорията за „индогерманската раса“ и „индогерманските езици“. След убийството на Каспър Хаузер от тайните ложи, германският народ беше поведен към гибелен империализъм, достигнал своята кулминация през първите десетилетия на 20. век именно с расовата теория за „германците-арийци“.

Изграждането през 19. век на цялата германска политическа и културна средновековна история, включващо така нареченото „Велико преселение не народите“ почива върху недоразумението (вероятно съзнателно) от размяната на едни имена – на гети с готи. Ключов се оказва въпросът за етническия състав на населението в югоизточна Европа – какъв е неговият произход и какви са езиците, на които е говорело. На Балканския полуостров и до центъра на Мала Азия е люлката на световната цивилизация, а също началото на езиците и писмеността в кръга на съвременната европейска култура. Тук винаги са живели от най-дълбока древност многобройните така наречени „тракийски“ племена, които са безспорен (не и за „историците“) етнообразуващ елемент на съвременните българи – „най-древния народ на земята“ (според ботхисатвата Беинса Дуно). Племената мизи и гети са обитавали територията на Северна България, а също днешните Румъния и Украйна. След победата на римския император Каракала над партиняните в 216 г. полуофициално било регламентирано преименуването на гетите в готи. Понятието „визи“ или „вези“ произлиза от „мизи“ и след победата на император Траян над гетите, от която територията отвъд Дунав се присъединява към Римската империя, авторите-съвременници на събитията пишат за тази победа като за постигната над „визи-готите“, т.е. над населението, намиращо се североизточно от империята. А така наречените „остро-готи“ населяват териториите западно от тях. Двете имена са „преведени“ от германските автори като „вестготи“ (западни готи) и „остготи“ (източни готи), макар, че „източните“  готи са живеели на запад, а „западните“ – на изток. А под названието „готи“ разбират германци, въпреки че това са гетите, като това понятие през средновековието отчасти се заменяло с мизи.

Всички съвременни автори на онези събития винаги изрично подчертават, че  под понятието „готи“ трябва да се разбира „гети“ – местното население, обитавало от хилядолетия югоизточна Европа. Няма никакви археологически, етнографски и лексикологични доказателства за каквото и да било присъствие на германци-„готи“ на Балканския полуостров и съседните земи по брега на Черноморието през първата половина на първото хилядолетие. Един български учен си беше направил труда да изследва произхода на хиляди от така наречените  „старогермански-готски“ имена и установи, че те нямат смисъл на германски език, а само на старобългарски.

Нещо повече: поне от 4. до средата на 6. век след Христа понятието „готи“, което авторите недвусмислено поясняват, че става дума за „гети“, не може да се приеме нито като племенно название, нито за етноним, а се отнася до заемащо територията на почти цяла Средна и югоизточна Европа обединение-коалиция на множество многочислени народи от различни народностни групи – едва ли не пълния спектър народности, населяващи централните, северните и източните райони на Европа до Кавказ и Урал на изток и до Северно и Балтийско море на север. Именно на тази антиримска коалиция ще се отдаде в течение на 6. и 7. век окончателно да сломи мощта на империята и да постави началото на една нова епоха, заместила античността, за която европейските историци не са могли да намерят някое по-подходящо име от „средновековие“. Западните историци считат нападенията на „дивите варвари“ през епохата на „великото преселение на народите“ за дело на някаква сбирщина от безкултурни племена, намиращи се на най-ниско стъпало на своето развитие и в тези нападения не желаят да видят някаква организация и система, а стихийни спорадични грабителски походи, възползвайки се от намаляващата военна мощ на Рим.  Съвременникът Приск Панийски[7] обаче пребивава няколко месеца в лагера на Атила и констатира, че той е бял човек, владее латински и гръцки и никога не напада граждански, а само военни обекти. Ако сравним светлоокия и с рижа коса „варварин“ Атила с довчера хваления от запада Путин, систематично днес разрушаващ цяла една страна, кой е варваринът?! Дори историци със звания започнаха да проглеждат за истината, до която преди повече от сто години достигна Ганчо Ценов, който не е историк, опирайки се върху безброй документи от архива на Ватикана, че хуните са местно европейско бяло население и са изпълнявали ролята на ръководители в посочената по-горе голяма антиримска коалиция. Няма никакво съмнение, че хуните са част от българите. Неслучайно въпросното „велико преселение“ започва през 165-166 г. с похода на така наречените „маркомани“ и представлява нулевата година от именника на българските владетели от династичния род Дуло, властвали на север от Дунав в продължение на 515 години, от които е Атила, а краят е в 680 г., когато според историците се консолидирала българската държава на юг от Дунав, въпреки, че историческите извори говорят за българска държава два века по-рано на юг от Дунав. За предпазване на Константинопол от нейните нападения беше изградена през 5. век „Атанасиевата стена“, свързваща Мраморно и Черно море. А разпадането на „готската“ държава в Равена на тракиеца Теодорих в 526 г. и основаването на държавата на франките в 6. век са само етапи от тази епоха.

Голяма фалшификация представлява и така наречената „християнизация на готите германци“ през 4. век от епископ „Вулфила“. Никакъв „Вулфила“, т.е. „вълче“ няма , а посветеният епископ Урфил, тракиец-българин, поканен с огромно желание от тракиеца император на Източната Римска империя Константин Велики да се завърне в днешна Северна България, предвождайки поне 50 хиляди свои сънародници. В българския епос „Веда Словена“ се говори за цар Орфен, идващ от земите отвъд Дунав. Дали става въпрос за една и съща личност не твърдим със сигурност, но е сигурно, че Урфил превежда цялата Библия на езика на своите сънародници без четирите глави „Царства“ от Стария Завет, защото там са „описани много битки“, а българите са войнствени и могат да се повлияят в лош смисъл от въпросните глави. Има индикации, че за база е използвал не „Превода на Седемдесетте“ (Септуагинта), извършен през 3. век в Александрия, а еврейски оригинал. През 9. век братята Кирил и Методий просто преработват Библията на Урфил на обновена глаголица. Липсващите четири глави са добавени вероятно по-късно от учениците им в Преславската книжовна школа. Глаголицата и кирилицата (българицата) следват непосредствено една стара писмена традиция от три хиляди години преди Христа. И двата превода на библията са предназначени за българите, а не за „славяните“, каквито нито в 4., нито в 9. век съществуват като народностно образувание по нашите земи. За тях ще говорим след малко.

Българите са първите християни на европейския континент и получават благата вест за Спасителя директно от апостолите Павел и Андрей. Посланието на Павел до „филипяните“ е отправено не към елините от малкия град Филипи близо до днешния град Кавала в Гърция, а към хората, живеещи във Филипопол – днешния град Пловдив. Преди официализирането на християнството в 4. век, за нуждите на своето богослужение през първите три века те непременно са имали превод поне на Новия завет, извършен на тогавашната глаголица. Неслучайно в 4. век тракиецът Етикус Истрос пише свое философско произведение именно на същата писменост. Когато на първите християнски събори върви ожесточеният дебат между възгледите на Арий и Атанасий, като първия твърди, че Ипостасите в Светата Троица са различни, а според Атанасий са единосъщни, то българите отстояват своето верую, получено директно от апостол Павел за „подобносъщна“ Света Троица. Този възглед не е средно аритметично между другите два, а нещо, което ги привежда в синтез. Вече посочихме, че в пралайя трите Ипостаса са единосъщни в Аза на Единния Бог, а в манвантарата Светата Троица, като най-висшия троичен дух, се проявява по различен начин през Азовете на йерархичните същества. Подобен възглед, какъвто дори днес малцина притежават, е можел да има само апостол Павел и той го предаде на тогавашните българи. Върху него по нашите земи възникна най-устойчивата християнска организация, позната в древността, с гъстота на своите общини, каквато в останалата част на Европа щеше да бъде струпана едва през второто християнско хилядолетие. На българите винаги е било гледано като на „еретици“ от Рим и Византия, търсещи начин да ги подслонят под крилото си. Тази „схватка“ е особено силна в 9. век, когато княз Борис І трябва да направи избора за „официализиране“ на българското християнство между православния Константинопол, представляван от патриарх Фотий или католическия Рим на папа Николай І. Тогава става и узаконяването на новия превод на Библията със застъпничеството на Кирил пред папа Адриан ІІ. Борис І приема православието и това историците го представят за „покръстване“ на българите, които са си били християни още от 1. век. Християнско кръщение получават тези хора от разширяващите се граници на българската държава, които все още са били езичници и са говорели на свои диалекти. Към тях е гледал превода, изготвен от Кирил и Методий на т.н. „църковно-славянски“ език. Нашето християнство обаче запазва своята автономност и софиен характер, оставяйки си „еретично“. Не случайно оттук тръгна богомилството и „подпали“ католическа Европа със своите креации: катари, албигойци, патарени и т.н. В неговата „съборност“ както в ранното християнство са били съчетавани принципа на старшинството с демокрацията, докато във „Византия“ (империя с такова име никога не е съществувала) и Рим църковната организация е вървяла към централизиране.

Сред германците не е запазен спомен за някакво ранно тяхно покръстване. От езика им през 6. век няма запазена нито една дума, нито се знае за тяхна собствена писменост поне до 17. век, когато Хабсбургите решават да търсят „исторически“ данни за ранното покръстване на техния народ и понеже не ги намират, сами си създават така наречения „Сребърен кодекс“, който е явен фалшификат, целящ да ги свърже с Урфил и неговата „готска библия“. Написан е на германско наречие от 17. век въз основа на лонгобардски ръкописи, писани с гръцки и латински букви. Такова наречие отпреди 8. век няма запазено и не се знае дали е имало, а въпросният фалшификат вероятно е изработен след 1655 г., когато за първи път в историята е добит сребърният нитрат за технически цели, с каквото мастило е изработен фалшификата, обхващащ не дори цялата Библия, а само част от Новия Завет.

От посочените факти можем да заключим, че за никаква ранна християнизация на германските племена от Урфил не можем да говорим. За съжаление в тази посока е бил подведен и самият Рудолф Щайнер. Спорно е също, от къде са се взели тези племена. Според Щайнер са дошли от Сибир, според историците – от митичния остров „Скандза“, а според мен – може би от Атлантида (Скандза?), но останали в областта между реките Рейн и Елба. В хода на историята постепенно са разширявали своите земи на запад и на юг за сметка на келтите и романските племена, а на изток за сметка на славяни, лето-литовските и финските племена. Това е процес, продължил много дълго във времето, но никога не са стигали чак до Кримския и Балканския полуострови. Били са уседнал народ – горски или приморски, но без собствени културни постижения. Така наречената „Виленбергска култура“ в долното течение на река Висла е изцяло тракийска, като следствие на ранна миграция от югоизточна Европа. Черняховската култура и културата Сантана де Муреш, разположени върху териториите на днешните Румъния и Украйна са също изцяло тракийски и с такава гъстота на населени места, че веднага възниква въпросът ако германските племена идват от Сибир, как са успели да преминат във „великото преселение“ през териториите на страховитите тракийски войни?! За съжаление и тук виждането на Рудолф Щайнер е спорно.

Спорно е също дали келтите са идвали до Средна Европа и чак до  Мала Азия като носители на „висока материална и духовна култура“ при положение, че техните жреци-друиди са получили култовия си живот от тракийския посветен Залмоксис през 5. век преди Христа. След като в най-старата ирландска книга се говори, че от Скития при тях идва посветен, който да ги научи на цивилизованост, то можем със сигурност да твърдим за тракийски миграции на запад, а не за келтски на изток. Самият Приск Панийски нарича хуните на Атила и „скити“. Така кръгът се затваря и следва, че германците нямат никакво право върху доктрината за „Свещената Римска империя на германските императори“.

А що се отнася до „Светая Рус“, която била наследница на Византия и станала трети и последен Рим, защото била приела от нея християнството и го разпространила сред останалите славяни, с което била получила правото да бъде техен настойник с претенции дори върху Константинопол  –  то тук илюзиите са не по-малки  от „готите-германци“ и „Сребърния кодекс“. Нека първо да погледнем как изглежда древната аура на руския народ, представена от Щайнер в лекцията му от 09.11.1914 г.[8] Антропософията ни казва, че човекът получи от йерархиите трите си тела и единна недиференцирана душа. Във веригата от културни епохи, започнали от древна Индия  в посока към Европа в процеса на културната работа, човекът постепенно е диференцирал в себе си известно единство на своето етерно-астрално същество, образувайки тричленната душа. Като следствие от разпространението на тази работа във физическото тяло е добиването на мислещото в понятия съзнание, т.е. нисшия аз.  Такова е било предхристиянското изграждане на човешката индивидуалност и Аристотел в 4. век преди Христа започва да говори за тричленна душа, която обаче се е нуждаела от още едно пробуждане чрез Мистерията на Голгота и това да предизвика в нея в определен смисъл вече съвсем земно изработена тричленност. Хората, способни като Аристотел да усещат в онези времена съществуването на тричленна душа не са никак много, но все пак ги е имало. Елините идват от Египет и са били донякъде с тъмен цвят на кожата и с къдрави коси. Навлизайки от 7. век преди Христа на  Балканския полуостров, постепенно изтласкват местното тракийско население и започват смесване до известна степен с него. Атавистичното ясновидство за противопоставянето между тъмните и светлите сили продължило да го има сред траките чак до 4. век от новата ера. Според Щайнер, всички хора с такава способност в периода след Мистерията на Голгота ги наричали с общото име „българи“, защото по тези земи по някакъв „странен начин“ по-късно през 7. век била възникнала държавата България. Вече посочихме, че за държава България на Балканския полуостров  можем да говорим още в 5. век, а на историците е известна и картата на Йероним Блажени от 4. век с изписано името „България“ върху земите северно от Стара планина до река Дунав. Същият Йероним Блажени,  превел Библията на латински за нуждите на официализираното християнство в Римската империя, е бил в най-дружески отношения с Урфил и българите. И още един факт: България е най-древната  страна в Европа, която не е променила своето име от създаването си (когато и да е то). Сред онези древни българи от Поврата на Времената неминуемо е имало хора с аристотеловата чувствителност и насоченост в душевно отношение, та да могат да приемат най-авангардното Азово християнство в лицето на апостол Павел и започнат да го осмислят. Българите носят отговорност за азовото развитие на човечеството, а това предполага в онези времена да е имало известна подготвеност чрез развиване на разсъдъчната душа. Етикус Истрос го потвърждава. Ако приемем за вярно твърдението на Щайнер, че славянските племена са дошли от Сибир, то те нямат нищо общо с така наречените „славини“ или „словени“ (хора на Словото), чиито предци са гетите-траки. Славините-словени произлизат от един корен с гепиди, венети, склавини, анти, акацири, българи, хуни, скити. Вече посочихме, че в първите осем века на християнските времена в земите на Северното черноморие и нагоре през днешните украински земи, е съществувала Черняховската трако-българска култура. При  срещата със  „славянските“ (мордвини и други) племена от Сибир, там е била създадена Старата Велика България от Дунав до Волга. В 7. век тя вече се е  разцепила на западна (Дунавска) България, източна  и южна (Хазария). Постепенно  започва формирането на източното славянство с център Киевска Рус.  Киев е създаден от брата на българският княз Кубрат –  Шамбат, наречен Кий (отцепник). Тези славянски племена са останали без участие в културното развитие, вървяло по южния път от древна Индия до Гърция и Рим и затова преживявали в себе си само единната душа. С нея влизат в контакт тричленната душа на гръко-римския свят и започва изграждането на европейската културна епоха. Според Щайнер единната душа е нещо като „мътене на яйца в себе си“. Въздействието върху нея е дошло от няколко посоки. Едното е от посветителският център на Скитиян, което подготвя вътрешността на единната душа да се прониже със светлината от Мистерията на Голгота. Второто въздействие идва не от православния Константинопол, а от „еретичното“ българско софийно християнство през 10. век, за което има предостатъчно факти. И тук Щайнер се оказва в заблуждение, доверявайки се на фалшифицираната „наука“. Животът в етеризираната аура на единната душа е до голяма степен неиндивидуален, но веднъж пронизана от Христовия Импулс, тя няма никакво съмнение, че Христос е Бог. За такова пробуждане е нужно акцентът да бъде върху религиозността, а не върху културно-цивилизационното развитие. Религиозното действа като инспирация, погасяваща инстинктивното начало на тричленната душа и в нея започва придвижване към индивидуалното развитие. 

На процеса влияят и фините от север. В основни линии този народ е усещал не единната, а тричленната душа и това е било според Щайнер нещо като прафеномен в изграждането на индивидуалната тричленна душа в Европа. Преживяването носило космически характер и те го изразили в своя епос „Калевала“, съставен през 19. век на основата на месния фолклор от финландеца Елиос  Льонрат. (А българите имат своя не по-малко впечатляващ епос  Веда Словена, съставен също през 19. век върху основата на месния фолклор, отвеждащ ни далеч назад в предхристиянските хилядолетия). Ясновиждащите, които са творили Калевала, са преживявали сетивната душа като инспирирана от Космоса, разсъдъчната – като ковач на човешката душа, а съзнателната – като завоювана на физическия план. Това преживяване идва в съприкосновение с аурата на единната душа при славяните и започва несъзнателно за хората взаимодействие между тях, но за да започне този обмен е необходимо да се появи нещо като „душевен ствол“ и в източните славяни той възниква благодарение на идващите „варяги“. Думата варяги не означава някакъв етнос,  а „нашественици“ и те не са „нормани“, а траките-кимерийци, мигрирали векове преди това от Северното причерноморие  с посока към датския полуостров, който е бил наричан „Кимерийски“. Един факт: никъде другаде в Европа няма такава гъстота на могилни образувания, както на Датския и на Балканския полуострови. От откровение знаем, че от север на юг по душевния ствол се движат българите-кимерийци, а в обратната посока походи извършват южните българи. Съединявайки се, стигат чак до подстъпите на Константинопол. Дали самият Рюрик  идва от север, или е живелият в средата на 9. век Лъчин, брат на цар Джилки от Волжка  България и управлявал Украинската България, засега не знаем с точност. Някои хора пишат, че в 12. век Владимир Мономах премахнал от герба на Киевска Рус тризъбеца, поправил летописите и Лъчин станал „Рюрик“, а сина му Угор – „Игор“. При всички случаи обаче, когато говорим за рода Рюрик, става дума за български род, а движението нагоре към фините и надолу към Балканския полуостров образува въпросния „душевен ствол“. „Варягите“ не знаели нищо за тричленността. Според Щайнер те се стремели към единството на аза, а нали точно натам гледа задачата на българите към човечеството! Тази нагласа на българите погасявала съзнанието на фините за тричленната душа и те преживявали това свръхсетивно с думата „руотси“, „рутси“. С нея започнали да наричат „варягите“, а от тях това преминало и към славяните. Така според Щайнер се появило името руси. Другата гледна точка е, че името произлиза от името Урус Айгар, който бил български цар на Украинска България от началото на 9. век. Нека да приемем версията на Щайнер, носеща  много по-духовен характер и продължим по неговата следа в лекцията от 09.11.1914 г.

Възникнала сложна аурична конфигурация  с частично наложени един върху друг два овала и съединяващ ги душевен ствол. В тази аура архетипното от фините действа на архетипното  при славяните, а варягите внасят в него свързващото действие на аза от християнството на Дунавска България. По този ствол на етерен план християнството идва в Рус и русичите го приемат полуясновидски сякаш в инспирация, както го приемат и онези българи на Балканския полуостров, които най-дълго са били запазили по атавистичен начин своето ясновидство. Сред такива хора християнството не апелира толкова към интелекта (без да го игнорира разбира се), а повече на изживяването. Архетипът на единната душа на славяните не е предназначен  активно да развива земния интелект и да гради културата само върху него.  Затова единството на аза в тяхната единна душа се внася отвън по душевния ствол чрез земното взаимодействие между племената, а след това и между народите, при което ролята на свръхсетивните същества (на архангела) е вторична и се обуславя от това, което става долу. А е така, за да може източните славяни да участват в развитието на Европейската културна епоха, но сякаш реейки се над интелектуалността, през „пустинята“ на която са обречени да минават западните народи.

 Династическа връзка на русите с наследниците на Рюрик беше прекъсната при убийството на престолонаследника Димитрий и оттогава те тръгнаха в погрешна посока на своето развитие. Важно е да се отбележи, че понятието „славяни“ за първи път е използвано чак през 12. век, а понятието „Русия“ е едва на триста години от времето на Петър І. Преди това имаме  „Рус“ (Киевска) и „Московия“.

Разликата в образуването на аурите при русите и германците е очевидна. Стремежът към единството в аза го има и при германците. Дълго време те бяха подготвяни от своя Архангел с импулс към развитието на аза, но не този, който е идентичен с разсъдъчната душа както в древна Елада, не и общочовешкия Аз (като форма) от Яхве, а като подвижен център на самосъзнание да синтезира и контролира дейността на троичната душа. Този аз образува мост между аза, изработен  в културно- историческия процес (по хоризонталата) и Христовия Аз, слязъл по вертикалата. Германците възприеха от Рим пронизаното с рационализъм  теологизирано християнство с разсъдъчната си душа и във времето в Централна Европа възникна гигантска школа за мислене, логика и силна индивидуализация, опираща се на архетипното единство на аза, която по-нататък се разви в гьотеанизма, подготвян своевременно от средновековните мистици като Таулер, Майстор Екхарт и др., от философите-алхимици Агрипа, Яков Бьоме и от великите философи-идеалисти Хегел, Фихте, Шелинг, за да се появи възможността за прехода от чистото мислене към манас, осъществен от Щайнер

Руснакът също мисли понятийно, но не премисля мислите. Липсата на дълбочина означава, че той възприема мислите от груповия манас. Както казва Щайнер, небето му говори с тайнствени руни, които се образуват от земята и душата преживява мъдростта на Духа Себе. Способен е наведнъж да поеме много мъдрост, да бъде гениален, но това не е индивидуално овътрешняване, а полуясновидско приемане на мъдростта. Върху руснака такива инспирации влияят по определен начин на троичното тяло – главно на етерното, подготвяйки го за Шеста културна епоха, но в Пета културна епоха е нужно ювелирно изработване на логическото мислене на тричленната душа и индивидуализация първо в нисшия аз, а после и в истинския.  Затова антропософията  е жизнено важна за руснаците.

Чисто исторически процесът на асимилация между архетипа на финската тричленна душа с единната душа става така, че южните руси се придвижват на север, етеризираната им аура се пронизва оттам с астрализираната аура на тричленната душа и това образувание като цяло става аура на руския народ. Тя е сформирана антропоморфно като аурата на отделния човек, в когото се развиват най-различни тричленности. В тази тричленна аура южната част е по-тясно свързана със своята етерна част, с базиса на системата на крайниците, с дълбочинната все още спяща воля, която трябва да се пробуди в мисленето. Там и земята е необикновено жива, етеризирана, черноземна. Оттук и по-стабилния характер на така наречените „малоруси“, които са всъщност украинците. Не е никак чудно, защо днес те оказват такава съпротива на „великорусите“, към които изпитват антипатия заради тяхната „суетност и несериозност“. Става дума за средната част на единната аура, където е разположена „Московията“. Там етерните сили са отслабнали, а са нараснали астралните, чувствата са по-подвижни, по-диференцирани и поради по-голямата индивидуализация „великорусите“ са склонни да политиканстват, да командват. На север пък е главата на Русия, но не умъртвената и интелектуализирана, а духовната, софийната с поглед към бъдещето. Русия е организъм, притежаващ физическо, етерно и астрално тяло. В единство го задържа Духът Себе, светещ от духовните висини в душевния ствол, в тричленността на руската душа, рееща се над нисшия аз по цялата нейна европейска част. В цялостната аура се въплъщава Архангелът, подготвящ народа си по модела на Яхве. Започва действията си с тричленната телесност, а после ги разпростира и за изработката на архетипа на тричленната душевност, с което залага в телесността основите на бъдещата душевно-духовна индивидуализация на русите в епохата на съзнателната душа.

В тази си дейност Архангелът е в най-пряка връзка с Елохима Яхве,  станал групов дух на славянските народи. Със задачата да стане духовен баща на тези народи, той натовари Борис І.  За разлика обаче от завета, отправен към Авраам и еврейския народ, да издигнат на земята тялото за Христовия Аз чрез залагането Азовият импулс да преминава през наследствеността без развитието на външна култура и диференциация на душата към тричленност, водещи до същностна индивидуализация, след Мистерията на Голгота Яхве насочи своите възможности за въздействие върху природните процеси към стимулиране на човешката индивидуализация вече в християнски смисъл. Вместо „аз и отец ми Авраам – едно сме“ се премина към  „не аз, а Христос в мен“, водещо неминуемо до преживяване на откровението „Аз съм Бога“. Като носители на Азовия импулс, изборът на Христос чрез Яхве отиде към българите и те трябваше да станат центъра на образуващото се славянство. Преди около 4000 години верността на Авраам беше изпитана чрез жертването на Исаак, а преди повече от 1100 години верността на Борис І беше изпитана с ослепяването на сина му Расате. Авраам стана физически баща на евреите, при които импулсът действаше отгоре надолу по вертикала и водеше само до осененост от Аза, но не и до негова индивидуална изработка. При славяните индивидуализацията трябва да доведе до освобождаване на духа от тялото, до издигането на фантома от плътта.

След оттеглянето на Яхве, евреите не се разтвориха сред християнизиращите се народи и преминаха под водачеството на Ахасфер – безсмъртният, но непреминал през възкресение човек, който се превърна в карма на Яхве. От тях остана и ембрионалното, наследствено мислене. С него се разбира само природното и неминуемо води до атеизъм, а народите с такова „яхвеизирано мислене“ в смисъла на Стария Завет, се превръщат в „народ на Яхве“ и претендират да разпространяват културата си по земята без да се съобразяват с различията в другите култури. Нужен е преход от ембрионално към земно мислене, за който Щайнер говори във „Философия на свободата“, в „Как се постигат познания за висшите светове“ и в други свои произведения. Азовата индивидуализация сред славянството е най-важната задача за цялата Пета културна епоха, за да може през съзнателната душа да се премине към земното мислене и видовата метаморфоза в смисъла на новата Михаилова духовност. Авангардът за видовата метаморфоза според Щайнер е в Централна Европа и закономерно Антропософията дойде през германството, а форпостът на Шеста културна епоха са трите славянски „полуострова на запад, чрез които нейната тричленна душа като носител не на ежедневието, а на висшето съзнание, сякаш  се вглежда в Петата епоха“. Тези три душевни члена (GA 174, лекция № 7 от 15.01.1917 г.) са полския, чешкия и южнославянския. „Обществото на мрака“ посегна и върху тях със създаването на изкуствените държавни образувания Чехословакия и Югославия, от които първото се разпадна цивилизовано, а второто с кървави войни.

Славяните от Източна Европа живеят в очакване на Духа Себе. Силите на аза се изразяват като предчувствие за Манас, но в ежедневието русите живеят основно в елемента на сетивната душа. Нещо повече: с идването на Пета културна епоха и сблъсъка със западноевропейското развитие, тричленната душа на руския народ, представена в техните епоси от „трима герои“, заспа. За това допринесоха последиците от монголо-татарското иго с въведения принцип на деспотизма, вече посоченото по-горе прекъсване на царствената родствена връзка с българите при убийството на Димитрий, както и подхвърленото от йезуитите „завещание на Петър І“, насочило Русия в погрешната панславистка посока и подсилило съществувалата още от по-преди в църковните среди идея за „третия Рим“. Това доведе до многобройните войни с Османската империя и домогванията до Константинопол през живеещите на Балканския полуостров българи, които винаги са страдали от „тези освобождавания“. За целта се извършваха и съответните брутални фалшификации на историята. Никакви „славяни“ от Закарпатието и блатата на Полесието няма на Балканския полуостров нито през 5., нито през 6. век, които да нападат Византийската империя.  Това е дело на българите и хилядите наименования на природни образувания, населени места и т.н. по целия Балкански полуостров до най-южните части на Пелопонес са имали смисъл само на български. Поголовната, систематична замяна с гръцки наименования започна чак в 19. век. В първото хилядолетие след Христа никъде в нито един писмен източник не се говори за „славянски“ народи, защото те започват да се формират след това. Започвайки от 10. век, в продължение на осем века официален и църковен език в Русия е българският, съществувал съвместно с руският народен език, който е различен от българския най-вече с така наречените „носовки“. Чак в средата на 19. век руски богослови забелязват, че в православния символ на вярата, без съмнение според тях приет от „Византия“, вместо „единосъщна“, Светата Троица е определена като „подобносъщна“. Поправили „грешката“, но и досега се чудят откъде се е взело това понятие.

Както германските историци фалшифицираха историята и използваха величествената си митология за обосноваване на своето расово „арийство“, руските историци също стъпиха върху погрешен генезис и започнаха да си измислят някаква „славянска“ митология отпреди покръстването си в 10. век, която напълно произволно ги отвежда чак до троянската война  и „славянина-руснак“  Ахил, след като много добре знаят за онзи исторически извор от Йоан Малала,  представящ Ахил за водач на „3000  мирмидонци, които сега се наричат българи“.  Думата „мирмидонци“ означава „мравчовци, т.е. многобройни. Тези „мравчовци“ тръгнаха от района на сегашния Кримски полуостров и отидоха да се бият в съюз с други трако-българи срещу защитниците на Троя, които също бяха техни родственици.  А после бягащият Еней отиде да създава Рим.

В Русия връзката с украинците ту се признава, ту се отрича. Вече говорихме достатъчно по този въпрос. В душевно-духовен смисъл Украйна може да е волята в общия организъм на Рус, но във физически смисъл е сърцето и днес то брутално е атакувано от средната част на духовно-душевния организъм – Московията, от която вместо да се излъчват импулси, хармонизиращи юга със севера (в случая Беларус), ги насъсква едни срещу други. С практикуване на огромната корупция, насилие, безправие, див капитализъм, който сега мутира в държавен по модела на Китай, Русия няма как да бъде привлекателна  за другите народи и те странят от нея. Не е добре да се вменява вина на народите, а да се търсят причините за бедите. Азът се овладява от човека в еволюцията, историята и културата чрез расовия, народния елемент и индивидуалната духовна работа. Инкарнирайки се в даден народ, човек се свързва с кармата му, но по духовен път знаем, че националната карма не може да бъде оправдание за индивидуалната отговорност. С особена сила днес тази истина важи  за всеки руснак. Враговете на Русия  са двама: отвътре е цялата политико-олигархична структура, начело с Путин, който вероятно е преминал някаква степен на болшевишкото посвещение и изцяло изпълнява импулсите, идващи от азура-двойник на народностния Архангел, а другият враг е отвън и се изявява по-най различни направления. Изходът към спасението не е в „евразийството“, характерно предимно за латинската раса с нейната менталност, обусловено от развитието на разсъдъчната душа, характеризираща се с желанието за опазването на традициите, консерватизма, почитта към историята, кръвното родство и т.н., т.е. всичко, което е във времето. Спасението не е и в „атлантизма , представляващ интереса на една етническа група – англосаксонците, чиято менталност се определя от преживяването на съзнателната душа. Те са хората на пространството и затова в нейните качества се крие стремежът им към световно господство. Преживяването обаче от тях на тази най-висша част на душата е само инстинктивно, без дух и в материалистичен смисъл. Минават за „леви“ с насоченост към индивидуализма, към либерално демократичното и расовото смесване. Плашат европейските народи с „десните евразийци“, склонни към авторитаризъм и преимущество на държавното начало. Всички останали народи са въвлечени в орбитата на действието на тези две раси, изпълнявайки незавидната роля на материал в борбата помежду им.

С намесата на азурите настъпи голяма промяна в понятията „десен“ и „ляв“. Стана такова смесване, че се появи необолшевизмът от Запад като обединената сила на тройното папство. Щайнер беше предрекъл, че болшевизмът, който западните ложи наложиха в Русия преди един век за заличаване на личността чрез диктатура и несвобода,  ще се върне обратно, но в променена форма. Стремежът сега е по цялата земя да се подвизава еманципирана личност, представляваща душевен и духовен инвалид, воден от крайния егоизъм на инстинктите си към всепозволеност, което да доведе до хаоса на малката война на всеки срещу всеки. В такива инвалиди според Щайнер се появяват „шумове“ в мозъка и те раждат какви ли не чудовищни модели за бъдещето на човека. Огромният опит от вече изпробваните социални експерименти закономерно породиха „шума“ за въвеждането на новия световен ред. Повсеместната дигитализация е мрежа, хвърлена върху целия свят. Използвайки дигиталните устройства като разум, дошъл от подфизическите етери, азурите от вътрешността на земята се издигат на повърхността и започват астрално да работят през хората. За тях нашият свят е антисвят, моралът ни е антиморал и те като извънморални (не неморални) същества атакуват консервативния ни, здравословен морал, превръщайки го в немислими досега извращения. Дигитализацията е религия, нова вселенска църква и затова се нуждае от фундаментално изменение на социалната структура в мащабите на цялата планета. Това е физиологична диктатура, представена като връх на либерализма и демокрацията в съчетание с мирогледа за „зелена“ революция за „спасяване“ на планетата. Досега нито една религия не е постигала такова влияние върху човеците, които доброволно да я следват с все по-загасващия свой дух. Дигитализацията и сексуалността са двете страни  на единния замисъл на азурите за атака върху мисленето и размножителната ни способност, за да социализират човека в мащаба на цялата планета в преустроена в съответствие с него социална структура. Целта е човечеството да бъде съкрушено не просто светогледно, а субстанциално .  Свързвайки го със силиция, с машината и нейния ариманическо-азурически разум, Духът Себе да отиде към осмата сфера, а субстанцията на физическото тяло с Човека Дух в нея да пропадне в подфизическите светове и да стане изходна „глина“ за нов цикъл. От религия, дигитализацията се е превърнала в мистерия.  Материализмът се превърна в магична мистерия. Нисшият ни аз се разпрашава във въпросната „глина“, връзката с истинския Аз става невъзможна, духът се оковава в материята, жертвата на Христовия Аз като Дух Живот се оказва излишна  и човекът се превръща в нещо, нямащо нищо общо с Десетата йерархия. Промисълът се проваля и Бог няма как да се изживее през Аза ни.

В сексуалната революция злото получава своя съвсем открит, масов и разрушителен израз. Според Щайнер тя е „най-лошият израз на материализма“, „най-дяволското явление на съвременността“. Тези думи са изречени през 1912 г.[9] Оттогава досега бяха извършвани какви ли не евгенически безобразия, за да се стигне в наше време до унищожаване дори на генетичните видови основи на човека. Понеже по-малките грехове се поправят в процеса на прераждането, духовете на тъмнината се стремят да укрепят своята сила в нас еволюционно. Хората със сексуални лудости са свързани с миналото си прераждане, когато от тази злоупотреба са инфектирали астралното си тяло  и днес, водени от азурите,  са склонни за генетични трансформации от всякакъв вид. От земята се излъчва срам и застава в космоса пред божествените йерархии като твърдението: човекът загуби смисъла на своето съществуване. От адската симбиоза между дигитализацията и сексуалността преждевременно се ражда злата раса в подновения импулс на Гондишапур.  А масовото миграционно нападение над Европа е просто елемент по пътя към нейния залез.

Има три задачи пред културното развитие на нашия континент, който е духовен организъм, образуван също антропоморфно: 1. Да развие съзнателната душа, която все още няма своя епоха в Пета културна епоха и така духовното ръководство да се прехвърли в ръцете на хората; 2. Да осъществи през съзнателната душа връзка между аза и Аза, което ще му позволи да се изживява като свободен индивидуален дух; 3. С приключване на развитието на троичната душа да се доближи до индивидуалното овътрешняване на троичния дух. За решаването на тези задачи са приспособени и подготвени германските и славянските племена, разположени по вертикала на онзи кръст-прафеномен на развитието, за който говорихме по-горе. Силата на Русия и Германия е в духа, а не да господстват в каквато и да е форма на материална основа. Срещу това развитие действат силите на латинизма и американизма чрез своите тайни ордени, ложи и общества. Върху този кръст е разпъната душата на европееца като цяло.

Преди десетина години преродената днес Жана д‘Арк чрез преродения национален герой на България ми изпрати една рисунка-послание: видяла кръст, разположен хоризонтално не на земята, а сякаш във въздуха. Чула глас: „Кръстът, на който е разпнат Христос, е знакът на българите“. А после три пъти:  „Кажи на Мангуров!“.  Знаем, че върху Кръста на Голгота беше разпнат Аза на Макрокосмоса, а преди това човешката душа беше разпната върху земното тяло.  Христос успя да изправи Своя кръст, свърза се с аза на човека, давайки му възможност и той да издигне своя кръст. Спасителят дойде не за групата, а за индивидуалността и само така може да бъде истински преживян първоначално. Търсенето на други подобни индивидуалности е след това. Кръстът на българите, макар и намиращ се във „въздуха“, все още не е изправен. Изправянето му е лично дело с Аза, който действа в пресечната точка на двете греди. От българите се изискваше да излъчат импулс, показващ начина как това да стане. Той бе даден – Синтезът на двата езотерични християнски импулса на 20. век. Само с него може да гарантира изпълнението на трите горепосочени задачи пред европейската култура. Неслучайно връзката между Архангелите на Германия и Русия преминава през Архангела на българите – Рафаил.  Ако Германия е двулистният лотосов цвят, то преходът към шестнадесетлистния неминуемо изисква към антропософския импулс да се присъедини импулсът, дошъл от сегашния бодхисатва и бъдещ Буда Майтрея, за да се премине и към дванадесетлистния лотосов цвят, чието съзнателно овладяване принадлежи изцяло на славянството и Шеста културна епоха,  когато бодхисатвата ще се е превърнал в Буда на Доброто. Германците и славяните или ще чуят изискванията, звучащи от духовните светове, откъдето дойде идеята за Синтеза, или цивилизацията е обречена да се изроди в глобална диктатура, която неминуемо ще рухне в условията на невъобразим хаос, представляващ идеалната среда за идването на Ариман. Синтезът дава възможност да се разкриват първоизточниците на заговорите в свръхсетивния свят, които се проявяват на физическия план и тогава, както ни увериха от духовния свят, правомерно развитите йерархически същества  ще могат изненадващо да се намесват и объркват тези планове, центрирани около идването на „малкия“ Антихрист.  Съсъдът за него дойде от еврейско семейство, почти сигурно живеещо в САЩ. Евреите са единствените, които очакват Месията в първото Му идване на физически план. Странстващият на астрален план „вечен евреин“ Ахасфер е инструмент на Ариман и има вътрешно астрално родство с изостаналия  Архай-водач на САЩ. Възможно е да предстои съблазняването на евреите от расовия ционизъм, което на външен план да се изяви във формата на война с исляма и се сбъдне пророчеството на Албърт Пайк за трета световна война. Папата-йезуит Франциск І, който със сигурност е информиран човек заяви, че с руско-украинската война световната война вече е започнала. Задкулисието непрекъснато крои нови планове за изпълнение на главната цел – провалянето на човека по пътя към превръщането му в Десета йерархия. Злите сили си вършат работата, защото иначе няма как да се появява новият вид добро чрез метаморфозата на злото. Смисълът на настоящата лекция е не да предизвиква страх, безсилие и отчаяние, а да посочва истината за случващото се. Лъжите днес са толкова много, толкова нагли и грамадни, че човек неминуемо изгубва „нишката на Ариадна“, която да го отведе до отговорите в истината. Лъжите влизат в етерното тяло и когато прозвучи истината, се получава срив между нервната и кръвоносната система, водещо до истерия. Духовното същество на лъжата предизвиква бунт в астралното тяло, но е невъзможно да го прогоним с убеждаване и обяснения от наша страна към такъв човек, тъй като това същество се е вкоренило в етерното тяло, където е проникнало през обработената от медиите и други сугестиращи източници разсъдъчна душа. Човекът се задушава от прилив на кръв към главата. Да остане при стария предразсъдък, при лъжите, за него е въпрос на битие, а не само на съзнание. Затова е безсмислено и дори опасно да се полагат усилия той да чуе и разбере идеите от настоящата лекция. Тя е предназначена за онези, в които главният житейски жалон е любовта им към истината. В тях е надеждата своевременно да бъдат разкривани заговорите на свръхсетивните сили и техните земни наместници, за да бъде осигурено едно по-добро бъдеще на човечеството, действащо заедно с йерархичните същества, следващи посоката на Христос – Богът на нашия Аз!

---

[1] GA 203 „За духовната връзка на човека със земната планета и звездния свят и за отговорността му пред развитието на света“ – лекция № 14

[2] GA 179 „Историческа необходимост и свобода. Влияние върху човешките съдби от света на мъртвите“ – лекция № 8.

[3] GA 180 „Мистерийните истини и импулси от Рождество Христово. Древните митове и тяхното значение“ – лекция № 2 от 24.12.1917 г.

[4] Пак там, лекция №13

[5] GА 209 „Северни и средноевропейски духовни импулси. Празникът Богоявление.“ – лекция № 1

[6] Думите, казани по време на изнасянето на цикъла лекции, включени в GA 327 „Духовнонаучни предпоставки за успеха на селското стопанство“, изнесени в Кобервиц, в имението на земевладелеца граф Кайзерлинг, са: „Истинското противоречие (Gegensatz) существува не между Америка и Русия, (тук) то е само една видимост. Действителният спор, сблъсък (Auseinandersetzung) върви между Китай и Америка. И въпросът е – ще се реши ли той (преминавайки) през Европа или през Тихия океан. Европа трябва да се надява (Europe mag hoffen – на Европа и остава да се надява), че този спор ще тръгне през Тихия океан“.

[7] Приск Панийски – историк от Източната Римска империя, живял през 5. век. През 448 г. придружава посланика на император Теодосий II при ръководенето на византийското посолство в двора на Атила.

[8] GA 158 „Взаимната връзка между човека и елементарния свят. Калевала. Олаф Естесон. Руският народ.“ – лекция №1

[9] GA 143 „Свръхсетивните опитности. Пътища на душата към Христос“ – лекцията от 08.05.1912 г.