7.ПРАВОМЕРНИЯТ ПЪТ КЪМ БОГА

ПРАВОМЕРНИЯТ ПЪТ КЪМ БОГА

Der rechtmäßige Weg zu Gott

Лекция, изнесена от Димитър Мангуров на 29.03.2015 във Варна

Текстът е свален и обработен от видеофайл и не е прегледан от лектора

 

Молитва преди началото на лекцията: Господи Исусе Христе, благодарим Ти за великата жертва, без която никога нямаше да намерим обратния път към Бога и да се справим със задачата на нашия еволюционен цикъл. Амин!

Честита Цветница, истинската Цветница, така, както е прочетена на небето. Другата неделя е Великден. Времето е изключително специално, централното време в годината, когато трябва да сме с най-годно съзнание да посрещнем поредното Възкресение. Оригиналният Великден е бил на 5 април и тази година имаме пълно дублиране – Разпети Петък на 3 април и Великден на 5 април. Това нещо не се случва често, така че се надявам днешното ни събиране да бъде адекватно на момента. Нещо повече, за първи път ще се опитам да представя темата ни „Правомерният път към Бога“ така, че да стане напълно ясно, на какви степени става това, начертал съм и нещо за илюстрация, в което има и личен опит, за да стане напълно ясно какво се случва, в какъв момент живеем и какво стана. Основата на тази лекция е „Философия на свободата“, която за съжаление се изучава същностно от много малко антропософи, още по-малко наистина я разбират, а съвсем малко прилагат това, което представлява ядрото вътре в нея. Ядрото на „Философия на свободата[1]“ съдържа метода, чрез който Рудолф Щайнер положи основата на своя мироглед, и благодарение на който след това дойдоха безкрайните плодове на Антропософията във всички области на живота, в резултат от практикуването на този метод и развитието му по-нататък към степените имагинация, инспирация и интуиция. Нас сега ни интересува, предвид момента на видовата промяна, която предстои в човечеството – това няма нищо общо с витаещия в пространството квантов преход, защото мнозина усещат, че нещо ще стане, но го интерпретират или по безкрайно луциферизиран начин, или по безкрайно ариманизиран начин и няма нищо общо със същността на промяната, която трябва да стане – това е изключително сложна тема и ще се опитам много ясно да я изразя, с едни думи, които да са подредени, а даже и илюстрирани, за да се види как става това нещо. Най-важното е, че е лично проверено от мен, знам как става, практикувам го вече 14-15 години, така че нямам никакви съмнения по въпроса. В първата половина на този месец, една личност, която присъства тук, но засега желае да остане анонимна, имаше поредица от откровения, не по този начин, както е във „Философия на свободата“, а са получени по друг начин, там се отразява ехото от древността, но това няма значение – всяка дума от тези откровения е толкова ценна и така оправдава това, което ще говоря и така го легитимира, че наистина беше като дар, получен отгоре, като дар, който ме стимулира още повече да направя тази тема. Нещо повече – когато бях започнал да правя темата, дарът дойде след това и го разисквахме в много тесен кръг.

„Философия на свободата“ излиза през 1894 г. и е от предантропософския период на Щайнер. Тя е книгата, която обоснова по-нататъшните му търсения, за да не бъде обявен за луд. При излизането на книгата Щайнер казва, че изключително малко хора са и обърнали внимание, а общото мнение е било, че все едно е написана на китайски – никой нищо не е разбирал. Можем съвсем смело да твърдим, че днес, в този ни живот, като погледнем цялото творчество на човечеството, с всички гениални книги, които са написани в човешката история, има две, които са с най-върховна ценност за нас – първата е Библията, втората е „Философия на свободата“. Няма по ценна книга след Евангелието на Йоан, Новия завет и като цяло Библията, от „Философия на свободата“ в този ни живот. От правилното разбиране на тази книга и практикуването ѝ, зависи целият бъдещ ход на човешката еволюция – ни по-малко, ни повече. За да стигнем до момента, когато илюстрирано ще проследим седемте степени през които минава трансформацията на мисленето, трансформацията на съзнанието, която, всъщност, трябва да стане, ще започнем от най-горе, както беше в по-предната ни среща, когато започнахме от Абсолюта надолу. Тогава цитирах думи на Беинса Дуно, че за Абсолюта никой нищо не може да каже, и изрекох думите, че чак след като изминат и трите цикъла – предният, този цикъл и цикълът, който предстои, цикълът на Светия дух, след като се прояви напълно триединният Бог, чак тогава ще можем да говорим нещо за Абсолюта, в каквото и състояние да се намираме – би трябвало на Вулкан да сме вече с потенциал на Архаи и да стартираме новия цикъл с потенциала на Елохими. Още когато го казах това нещо, веднага ми мина мисълта, че няма граници за човешкото познание, включително и за Абсолюта, колкото и нахално да звучи това и въпреки думите на Беинса Дуно, бодхисатвата на 20. век, този, който държи ключа към Христос. И колкото и парадоксално да звучи, вчера следобед, когато си мислех как да подредя днешното изложение за да се разгърне то като едно голямо руло, дойде някакъв своеобразен отговор. Когато по-предния път казах за един Никола Николов от Бялото Братство, с когото навремето се засичахме на традиционните пролетни срещи на Братството в Русе, и който беше с по-разхлабена връзка между физическо и етерно тяло, която принципно е необходима, но при него беше безконтролна и имаше една лека, симпатична налудничавост, той чертаеше на черната дъска как най-отгоре е Абсолютът, а долу на Земята неговият представител е Никола Николов. Тогава представих това с ирония и казах, че в лицето на този човек имаме пример за изгубване на съзнанието. Сега искам да му се извиня, защото Духът най-добре си знае работата и, всъщност, нищо никъде не трябва да бъде подценявано и човек не знае кога нещо като реминисценция ще излезе на нова степен на съзнание и какво ще се случи с него на тази нова степен на съзнание. Така че благодарение на този човек се оказа, че мога да започна изложението си по този начин – отгоре надолу.

Единицата е единния Бог, когото ще наречем Абсолют. Той се проявява като троичен Бог – Бог-Отец, Син и Свети Дух. В много ранни лекции Щайнер говори за Първи, Втори и Трети Логос. Няма да усложняваме нещата с тази терминология, но тези трите, като триъгълник, над който е Единният Бог, се проявяват в това, което се нарича пралайя. Изтокът е дефинирал тези три нива и ако използваме неговите термини, махапаринирвана е сферата на Отец, паринирвана е сферата на Сина, а нирвана е сферата на Светия Дух. Това е нищото, това е пралайя, в която, всъщност, е източникът на всичко. Обаче, над тях е Абсолютът или Единният Бог и Той се проявява в тази Троица като Любов, Мъдрост и Истина, там всичко е разработено и тръгва от Серафимите надолу да се проявява като мирова идея, минава през всички нива на битието и стига чак тук до долу, където се намираме ние. Ние се намираме на абсолютния полюс на Абсолюта. Разгръщането на тази идея, която първо се проявява като Любов, Мъдрост и Истина в Троицата и стига чак до нас, тръгва от Абсолюта. Можем ли да приемем, че има нещо, което кънти през всички нива на битието и се отразява тук долу, и не само се отразява, а ние самите трябва да го породим вътре в себе си, и то обратно, по цялата вертикала да трябва да стигне до Този, Който го е излъчил, а именно Единният Бог или Абсолютът? В Евангелието на Йоан – най-великата книга на всички времена, – пише, че Бог е Любов. Беинса Дуно казва: „Про­пъ­ту­вай­те ця­ло­то Не­бе, ця­ла­та Все­ле­на, оби­ко­ле­те всич­ки све­то­ве, всич­ки ще ви ка­жат, че Бог е Лю­бов[2]“. Но това ли кънти през цялото битие, там в пралайя и в манвантарите? Не, не е това. Това, което кънти и излиза като праидеята за целия наш цикъл и осмисля това, което ние трябва да направим долу – свободния азов избор, за да има следващ цикъл на сътворението, цикъла на Светия Дух, това е идеята „Аз съм“. През всички нива на битието кънти това „Аз съм“. Всички същества имат Аз, ако не персонален, поне като част от групово същество. Това е принципът на творчеството, Азът твори, Азът твори Вселени, Азът твори същества, Азът твори всичко. Ето това нещо, тази гигантска идея, която надолу се разгръща като Любов, Мъдрост, Истина, Правда, Добродетел и всичко останало, трябва да отекне вътре в човека. Как трябва да отекне? В нашия Аз. И от нашия Аз трябва да се излъчи с такава сила, че да премине през всички нива на битието до там, откъдето е тръгнало. Как става това, част от какво е това, колко важно е за този момент и за следващите около 1500 години, ще стане дума вероятно след около час и половина, но преди това трябва да се изговорят много други неща, за да се даде обосновка на цялото това нещо. И най-важното е, че от това зависи оцеляването на човечеството и да има бъдещ цикъл въобще.

Когато в Земния еон Елохимите излъчиха този елемент, който на тях вече не им беше нужен, това беше висшият Аз на човечеството, груповият Аз на човечеството. Този групов Аз на човечеството започна да се отразява долу в хората като нисш аз, а трябва да стане индивидуализиран висш Аз. Имаме групов Аз на човечеството, до който човеците нямат достъп, но всяко излъчване на азовия принцип има това свойство, че започва да действа индивидуализиращо и да поражда някакво битие долу в тези, в които трябва да се породи това битие, като самоосъзнаване. Тъй като това не можеше да стане при нас, предвид това, че в Лемурия бяхме още доста назад в развитието си, затова трябваше да ни поемат водачи, свръхсетивни същества. Започна формирането на трите ни тела, такива, каквито трябваше да станат в Земния еон. Преди това, в трите еона, наречени манвантари, се формираха последователно тези три тела. Всяко едно от тях съдържа в себе си целия продукт на еволюцията, която е отпреди, от Сатурн насам. Представете си какво го има във физическото тяло – работата, която са извършили всички същества във всичките три еона и половина дотук. Съответно в етерното и астралното тяло е работата от еоните, през която се е работило върху тях – съответно два еона и половина и един еон и половина. В нашия Аз като сила, се съдържат всички сили, от работата по жертвеното излъчване на субстанциите от Престоли, Господства и Сили съответно в трите еона за формиране на трите ни тела. Следователно човекът, такъв, какъвто е днес на Земята с Аз и три тела, съдържа в себе си цялата минала еволюция и всичката сила на въздействие, която боговете са излъчили, за създаването на това, което представляваме в момента. За да може обаче да се индивидуализира всичко това, трябваше да се премине през развитие на троична душа, през развитие на азово самосъзнание и това е безкрайно дълъг процес. Този процес тръгна в Лемурия през четвъртата културна епоха – условно говорим за културна епоха, по-скоро трябва да говорим за раси. Тогава стана грехопадението. В Атлантида, по време на четвъртата раса беше центърът на цялото развитие от Сатурн до Вулкан, а в четвърта културна епоха на пета коренна раса от земния еон стана Голгота, която трябваше да уравновеси грехопадението.  По време на петата раса в Лемурия беше отварянето на нашите сетива навън към физическия свят. Петата подраса на Атлантида бяха прасемитите, от които Ману взе семето и ги изведе за да даде началото на пета коренна раса, а сега в пета културна епоха, по метода на отражението ние трябва да компенсираме всичко това и да му дадем нов кардинален ход в обратна посока. Следователно онзи еволюционен път беше 4-4-4 и в него по-скоро преобладаваше работата на боговете и природната еволюция, зад която стоят боговете, а след това преминахме в цикъла 5-5-5, който вече е по вертикалата на съзнанието, а не по хоризонталата на природната, божествена еволюция. Има два вида еволюция – едната е по хоризонталата, а другата по вертикалата, едната е за създаване на телата ни, троичната душа и азовото самосъзнание, а другата е по вертикалата, като степени на съзнание, която от нашето време, в този ни живот е в наши ръце и трябва да стане промяната от хоризонтала към вертикала, без да се губи нищо от това, което е било по хоризонталата като достижения на човека и като ресурс от еволюцията досега. Досега боговете еволюираха и даваха, а ние бяхме инволюиращи и получавахме. Сега започва обратният процес и ние ще еволюираме, а боговете ще слизат и ще получават – това означава, че царството небесно се доближава до нас, т.е. ние отиваме към царството небесно. Както се казва в Евангелието на Матей 11-12 според изданието на Библията от 1885 г., царството небесно със сила се взема, и които се насилят те го грабват, т.е. никой няма да го получи наготово.

В средата на Атлантида, в четвъртата подраса на атлантската коренна раса стана окончателното наклоняване към минералното, т.е. физическото да става минерално. Тогава именно етерното тяло на Земята започна да се отделя от физическото тяло на Земята и се появиха минералните скали, което е твърдата земя днес. Втвърдяването на Земята е процес в следствие от наклоняването на еволюционния процес вече необратимо към материалното, приблизително преди около 15000 години, и тогава започна първата криза. Земята се формира като твърдо образувание, а човек формира нервната си система с по-усилени темпове. Тогава се появиха радиацията, електричеството и магнетизмът, които сега познаваме. Но това отделяне на етерното тяло и намаляването на жизнените сили и на човека, и на Земята, доведе до тази етерна криза, чийто пик беше по времето на Голгота и трябваше Христос да дойде и да донесе живота за Земята и човека и да оживи етерните им тела. Сега се намираме в периода след края на Кали юга когато предстои астралната криза, третата голяма криза, с която ние трябва да се справим. С предните кризи общо взето боговете се справяха. Сега с астралната криза, наша и на Земята, ние трябва да се справяме. Това е бъдещ процес и той изисква, първо, осъзнаване, а след това и субстанциално правене, извършване по същество.

След края на Атлантида процесът тръгна надолу, Ману изведе тези, които щяха да дадат основата на новото човечество и неговият завет беше, че всички тези, които досега са водели хората, а именно боговете, един ден трябва да започнат да бъдат възприемани като понятия, а след това зад понятията отново да бъдат видени боговете и съответно освободени тези богове, оковани в понятията. В първите следатлантски културни епохи, когато еволюционният цикъл прие културно-исторически характер, водехме полуживотинско съществуване. Дотогава развитието нямаше културно-исторически характер. Знаем, че развитието върви на степени на съзнание – от трансовото съзнание на Сатурн до всесъзнанието на Вулкан, степени на живот – рундовете или царствата, степени на формата, след това възникнаха коренните раси, а накрая културните епохи. Това всичкото като пълнота го има чак в земния еон. В предните еони съществуват само степени на съзнание, живот и степени на формата. Деленето на раси и културни епохи е много относително. Целият процес се водеше от жреците, мисленето идваше към нас отвън – говоря ви всички тези познати неща, защото без изговарянето им, няма как да се проследи цялата нишка, за да се види трансформацията в развитие, т.е. 1-3-7, за да можем сега от 7 отново да преминем към 3 и към 1. Мисленето в следатлантската епоха беше от боговете към хората, към физическите мозъци на хората, и от органическия процес, който се развиваше в мозъка, това мислене се свързваше с човека и образите, които той имаше в груповото образно съзнание се изпълваха със субстанция. Следователно груповото образно съзнание тогава беше пълно със субстанция, с реална субстанция, т.е. със същества, и това беше ясновидството на онова време. Всички хора тогава са притежавали тази степен на ясновидство, която постепенно започна да гасне. За да може постепенно да се премине към понятийното съзнание, което днес имаме, трябваше да започне развитието на душата ни, на троичната ни душа. Започна се със Сетивната душа в египетската културна епоха, премина се към Разсъдъчната душа в четвърта културна епоха и сега в петата културна епоха развиваме Съзнателната душа. В Египетската културна епоха, в Големите мистерии вътре в храмовете, жреците са подготвяли ученици, които да са годни за бъдещото понятийно развитие. Това са можели да го правят само най-напредналите хора и затова сред останалите вън от мистериите, то е предизвиквало страхопочитание. Те са се отнасяли с огромно уважение към това, което се е случвало вътре в храмовете, което пък е било изнасяно навън под формата на култове, съобразени с положението на Слънцето. Това е великият гносис, който се зароди по това време. Тогава сетивата ни тепърва се отваряха за външния свят, всеки един от нас е преживял това някога с различна интензивност, в зависимост от това дали е бил в храмовете или е бил извън тях, в малките мистерии. По време на християнското развитие големите мистерии се превърнаха в езотеричното християнство от Дионисий Ареопагит нататък, а малките мистерии, които бяха общи за всички, се превърнаха в това, което познаваме като църквата, т.е. екзотеричното християнство. Винаги има хора и хора. След като старото ясновидство започна да угасва и сетивата ни се насочиха към външния свят, хората са живеели като в два свята и са били безпомощни да се справят с външната сетивна действителност. Затова е било необходимо да ги има жреците, които заместиха аватарите от по-старите времена, и които чрез култови форми са водели ежедневния живот на хората, тъй като хората са били като малки деца, които тепърва усвояват външния свят. Начинът за връзка от боговете към хората беше чрез откровения, които имаха абсолютно императивен характер, включително и в областта на морала, като десетте божии заповеди например. Жреците приемат отгоре и казват кое как да се прави, като даже съвместяват, така да се каже, двете длъжности – административна и духовна. Постепенно идва Разсъдъчната душа към 8. век преди Христа и от това единство, което имахме с боговете в Сетивната душа, преминахме към голямото противоречие, което го има между чувства и разум. Разумът започна да се появява с появата на Разсъдъчната душа, втория елемент от троичната ни душа. Тогава настана и кризата. Изведнъж, прогледнали за външния свят изпълнявахме вече завета на Отец – разбирайте на Йехова към Адам – вие, човеците, трябва да дадете имена на всичко, т.е. понятия за всяко нещо. Понятията, които още в египетската културна епоха се извеждаха и бяха изтръгвани от духовния свят, имаха безкрайно по-духовно значение и това беше великият гносис, който още съществуваше при Ареопагит. Постепенно всичко това трябваше да се пресова, да изгуби своята субстанционалност, своята реалност на нещо изпълнено със същества, и да останат само едни голи понятия, с каквито днес всеки човек разполага. Тогава се появи голямата тройка Сократ, Платон и Аристотел, за които можем да кажем без да изпадам в конкретиката на личности, че Сократ е прероден като Толстой, а Толстой е прероден и в момента е на Земята. Аристотел знаем, че е Щайнер, а Щайнер също е прероден. За Платон все още не знаем кой е и дали в момента е на Земята, защото той беше този от тримата, който в следващи инкарнации не направи подобаващия му скок, какъвто виждаме при Аристотел и Сократ, ако Сократ е бил Толстой, разбира се, защото се твърди, че това е казано от Беинса Дуно, но в Бялото братство се шири голям фолклор и не се знае дали това не е част от него. Щайнер посочва[3], че Платон е прероден като монахинята Хросвита в 10. век, а през 19. век е австрийският езиковед и литературен критик Карл Юлиус Шрьоер. Знаем разделението на душите на платоници и аристотелианци и би трябвало самият Платон, дал насочеността на платониците  днес да е на Земята, но засега това ми е неизвестно, и в случая не е толкова важно.

Какво се случи към 5. – 4. век преди Христа? Постепенно боговете трябваше да залязват и да се появят понятията, логиката и диалектиката. Още векове напред, още много дълго време моралността беше възприемана от хората като императив отгоре към понятийното съзнание. За азово самоосъзнаване можем да говорим за пръв път при тези велики представители на човечеството, защото те бяха истинските представители на човечеството – тези тримата и още няколко около тях, които предстоеше да положат първата стъпка към видовата промяна в човека. Дълго време, от Лемурия чак до тогава, човекът беше ставал хомо еректус, т.е. изправен човек, в следатлантските епохи започна душевното му и проблясъци на азовото му развитие, а истинското му самоосъзнаване започна чак в Разсъдъчната душа, за да може да премине към хомо сапиенс, т.е. към разумния човек. Предстоеше тотална вътрешна духовно-душевна промяна в човека и създаването на нов вид човек. Днешните така наречени учени, когато разсъждават от днешна гледна точка за онези времена, отпреди 5. век преди Христа, отпреди Херодот, който минава за баща на историята, изобщо не отчитат промяната в съзнанието на човека, душевната промяна, която стана в човека. Старият вид човек няма нищо общо с новия вид човек, а промяната, която сега предстои, търси своите представители в човечеството днес, в този ни живот, за да се премине към новата видова промяна, към нов вид човек, за което ще говорим малко по-късно. Затова и хората, които бяха в основата на предната видова промяна, би трябвало да са тук и споменахме някои от тях, които са на Земята, за да участват в процеса на новата видова промяна. Моралността, мотивът за свободните действия, си остана все още като прерогатив на Бога и никой не можеше да намери опората вътре в себе си за моралните действия, включително и великите философи. Но веднага беше забелязано, как самодвижението на мислещия дух, на Аза, с угасването на образите се проявява като логика. И забележете, законите на логиката са толкова императивни по метода на необходимостта и действат така, както природните закони действат в природата, а те знаем, че са все същества. Ако не спазваш законите на логиката все едно вършиш акт, нарушаващ природните закони и се разрушава нещо в природата. Науката вече е поизучила законите на природата, въпреки, че изобщо не вижда съществата, които стоят зад тях, всъщност в тях, а не зад тях, защото самите природни закони са същества, всичко е същества, няма друго, освен същества. Същото нещо е това, което се появи като логика в човека, т.е. за да се развие азовото самосъзнание, то трябва да се подчинява на железните закони на логиката. Да го демонстрираме с най-прост пример – аз съм човек, искам да отворя прозореца на 15-я етаж, да скоча през него и нищо няма да ми се случи. Това е сбъркана логика. Естествено, че ще се пребия. На хората им предстоеше да започнат да овладяват законите на логиката със свръхусилие, а днес за нас те са елементарно нещо, ние получаваме това знание наготово, по наследство. Аристотел беше този, който успя да формулира в своето произведение „Логика“ законите на логиката, законите, по които ще действа мислещото самосъзнание в понятия. Затова Сократ е казвал на своите ученици да не отиват в други школи, където са дърпали пак към образното групово съзнание, защото то е далеч по-ярко, но е трябвало да се положат свръхусилия, за да може то да угасне и да се тръгне към съзнанието, насочено към сетивния свят, на който да дадеш имената вече от позицията на загубил връзката с духовния свят, т.е. това, което Йехова направи като заведе всички сътворени твари при Адам, за да види как той ще ги нарече, та тъй да бъдат имената им, защото само човекът може да направи това, като системообразуващия фактор в целия цикъл Сатурн-Вулкан. Няма друго същество като нас, което да е системообразуващия фактор в центъра на Земния еон – три тела, тройна душа, троичен дух. Както казва Протагор:  „Човек е мярата за всички неща“. Тази мяра в старите мистерии беше под формата на девиза „Човеко, опознай себе си“  за да намериш вътре в себе си макрокосмоса, а сега стана „Излез навън от себе си“, в природата и ще намериш макрокосмоса там, а ти ще се видиш като капка, отразяваща макрокосмоса вътре в себе си. Древният призив „познай себе си“ остана, но се промени посоката му. Винаги всичко е в движение. Представяте ли си, когато Сократ, така да се каже е подронвал авторитета на другите школи, луциферизираните, които са дърпали назад, а той е привличал ученици и е срещал ужасна съпротива от тези, които са претендирали за монопол върху мистериите. Днес, между другото, не е по-различно. Те го принудиха да изпие чашата с отровата. Предполага се, че по същия начин са приключили и Платон, и Аристотел. Съмнения за подобен край витаят по-късно и за смъртта на Гьоте, и за смъртта на Щайнер. Ретроградните сили обичат да действат с отрова.

При Платон нещата все още са по-размити, но Аристотел не само, че формулира законите на логиката, но и диалектическата триада – теза, антитеза, синтез, която стана способ, чрез който идеите, понятията, започват да се движат. Да поясним с един пример. Житното зърно е теза, посяването в земята е антитеза, то умира в земята, но от тази смърт – „Умри и бъди“ както казва Гьоте, – се ражда синтезът между земята и умрялото в нея семе и израства новото растение. Предното небе е било отразено в семенцето, което е посято, то трябва да умре, за да се роди новото в синтеза, т.е тезата да се появи на нова степен и ново небе да се отрази в нея.

При нас понятията се превърнаха в празни образи. Още с раждането започна процесът на изпразването им от субстанционалност. Трябва да разберем как стана така, за да можем да стигнем до обратния процес. Боговете, съществата, са мисловни същества. Всички същества, които стоят зад природата са мисловни същества, защото идеята, която излиза от Абсолюта и се разгръща надолу е практически една мисъл, мисълта „Аз съм“ и тя трябва да се реализира на всички нива на битието. Всичко надолу, за да може да развива азово съзнание и да твори Вселената, трябва да има мисъл. Когато се насочваха към главите на хората, мисловните същества навлизаха в човека чрез органичните процеси в мозъка, като кръвообращението, и се овеществяваха. Затова образите, понятията, които бяха преди гръцката епоха, бяха субстанциално пълни, те бяха живи образи, защото самите представляваха същества. Сега съществата са оттеглени от образите и те са празни. Технологията на мисловния процес включващ понятия е такава, че започне ли човек да мисли, целият му материален организъм се оттегля и започва мисълта да работи. Тя унищожава материята, анихилира я. Обаче къде е „но“-то в тази работа? Днес е върхът на абстрактното мислене и когато се мисли абстрактно, се създават само едни празни балони, в които няма никаква субстанция. Едновременно, обаче, с мисленето, се дематериализира материя, не само се избутва материята, но се и дематериализира, и ако този образ не се изпълни със субстанция, т.е. образът да стане жив, Ариман хваща тази дематериализирана материя и тя ще бъде като шлака, като спътник на бъдещия духовен Юпитер. Днешната цивилизация твори интелектуална дематериализация на материята, която ще бъде на разположение на Антихриста като своеобразен спътник на бъдещия Юпитер. След възникването на понятията, изпразването им от субстанция беше правомерен процес. Кризата на самоосъзнаването минава през три фази – по време на гръцката епоха, по времето на Тома Аквински и в сегашно време. Мисленето на Тома Аквински, което съществува при него благодарение на богомилите, беше все още свързано с божественото, той искаше да го изпълва със субстанция. Парсифал, прероденият Манес, също го искаше. В 9. век Парсифал усещаше как тези образи вече са се изпразнили от съдържание, нямат реална субстанция и той търсеше как да ги запълни. Като преродения Манес той разбираше каква криза предстоеше и гледаше толкова напред, чак в шеста коренна раса, когато манихейството ще се разгърне, и което отсега трябва да се опитваме да практикуваме, колкото и непостижимо да изглежда за съвременния човек.

Етерната криза беше вече тотална по времето на Голгота, и в Земята, и в човека. Христос, Който е принципът на Живота в Троицата от Съзнание, Живот и Форма, дойде и донесе Живота. Спаси физическото ни тяло чрез възкресението на фантома, с Възнесението спаси етерното ни тяло, с Петдесятница спаси астралното ни тяло и Аза. Развитието продължи нататък, слезе космическата Интелигенция и ни беше даден инструментът на мисленето, а богомилите бяха първите, които искаха да разрешат проблема с изпразващото се от съдържание мислене. След тях беше Гьоте. Франсис Бейкън, Декарт и Спиноза направиха така, че отделиха науката от философията, т.е. от свръхсетивните ѝ извори. Франсис Бейкън, прероденият Харун ал Рашид, заявява, че сетивата на човека са несъвършени, че те лъжат и така изключва субекта от познавателния процес. Днес външните сетивата на човека са опосредствани през разни апарати и науката е напълно отделена от нейните свръхсетивни източници. Съществуват безброй направления но те са тотално откъснати от свръхсетивното. Насоката, дадена от Франсис Бейкън, направи така, че между понятието и възприятието липсва субектът, който трябва да направи връзката между тях. Кой ще свърже тези двете? Те са тотално разделени. Гьоте беше първия, който приложи метода на метаморфозата. Той стигна до ниво растение. Сега трябва да кажем няколко думи за самата същност на мисленето, да видим какъв е процесът, да преминем към морфологията приложена от Гьоте, да видим къде се спъна Хегел и всички останали философи и да стигнем до Щайнер, който направи този преход, да видим и какво Щайнер не направи, и което сега се прави.

Процесът на познанието на човека започва така – тези неща са описани във „Философия на свободата“, но кой какво и колко е запомнил е друг въпрос, затова трябва да ги изречем, за да стъпим на тях, иначе технологията няма да може да се разбере: имаме наблюдение чрез сетивата ни. Гледаме някакъв обект. Щайнер нарича самия обект възприятие. В нас имаме мислене, използващо понятия, а насреща някакъв обект. Двете трябва да ги свържем. На полето на нашето съзнание, което е астралното ни тяло, тези двете се срещат, човекът среща тези двете и се създава представата. Гьоте направи следното: съзерцавайки дадено растение, той изключва всякакво лично отношение към него, загърбвайки всякакви познания, които е имал за него, защото освен поет е бил и учен, и се съсредоточава в развитието на растението. Растението минава през седем степени на метаморфоза докато се получи ново растение. Гьоте започва идейно да преминава през тези седем степени, докато достига до идеята за прарастението, на която понятието е по-малко нейно изражение. Например, има най-различни триъгълници, но идеята „триъгълник“ никъде, в нито един триъгълник на земята не е овеществена напълно. От идеята „триъгълник“ могат да се вадят колкото си щем триъгълници и никога няма да се изчерпят, но никога всичките тези триъгълници няма да обхванат напълно идеята „триъгълник“. Същото е и с идеята за прарастението, до която достига Гьоте. Той се занимава с минералите и растенията, но не можа да достигне до животните и до човека и в човека да намери прехода към оживяването на мисленето. В растението има същество, но Гьоте не вижда съществото, а вижда прарастението като идея. Той не достигна до това, до което достигна Щайнер – да види съществото, което всъщност представлява растението, – той не можа да направи този преход. Не можа да го направи и Хегел с неговата идеална диалектическа мисъл, върховна диалектическа мисъл, която притежаваше. Това беше голямата драма и на всички философи, които знаеха, че го има този свят, но има и един друг свят, който е непознаваем. Това е примерно, драмата на Кант.

Сега ще отворя една схемичка – малко е сложна и шарена.

 

Ето ги горе трите нива под Абсолюта – махапаринирвана, паринирвана и нирвана, под тях е нивото будхи, на което са дванадесетте бодхисатви, следват висш девакан, нисш девакан, астрален план и най-долу е степента, на която сме ние. Това от 1 до 7 е голямата манвантара, проявлението, а тук горе е нищото. Имаме теза, антитеза и синтез, тук имаме съзерцание, следват идейно възприятие, индивидуализация на идеята и всеединство. Какво правеха всички философи, какво правеше Гьоте и какво направи Щайнер? Всички философи работеха в теза, антитеза, синтез. Това е миналото, диалектиката. За първи път Гьоте премина към съзерцание, за да може да прескочи отсам, в нищото, и да извоюва една идея, която се извоюва именно чрез съзерцанието и той го постигна в растителния свят – идейно възприятие на идеята „прарастение“. Представете си я като копирна машина, от която могат да се вадят всякакви растения. Той достигна до тази идея, до тази копирна машина, която не се съдържа в нито едно от копията, които излизат от нея. Субстанцията в мисленето на човека представлява духовни същества. Тези духовни същества имат волева природа. За да можем да се свържем с духовните същества, ние трябва да вкараме в мисленето си воля, за да можем от това, което е миналото и с което всеки работи, да преминем през критичната точка, настоящето, точно този ни живот сега, и отидем към възприятия от свръхсетивния свят. Смисълът на „Философия на свободата“ е не да ти даде автоматично имагинация, инспирация и интуиция, а да положи истинската основа, върху която по абсолютно правомерен начин ще достигнеш до истински имагинации, инспирации и интуиции. Но преди още да си достигнал до тях, можеш с абсолютна достоверност да приемаш идеи от тук, от нищото, от бъдещето, което ще го правим, и те да са достоверни по същия начин, както когато официалната наука изследва с експерименти и на тяхна основа доказва, че нещо е така, че нещо е правомерно. Всичкото това ще го илюстрирам с личен опит, за да може да се оживи, защото иначе звучи безкрайно теоретично. Коя е тезата? Това е началото, представете си например Вулкан. При мен такава теза се появи през 1994 г. – описал съм тези неща в книгата си „Пътят към Аза“, а сега ще им дам напълно духовнонаучно обяснение, за да може методът на „Философия на свободата“ да изгрее във всичкото това и да мога да мотивирам нещо друго след това.

В 1994 г. бях поставен в триъгълник, в който трима души бяхме в противоречие. От това противоречие, което се случваше в този свят, трябваше да има някакъв изход. Тъй като противоречието се случваше в този свят, методите за разрешаването на това противоречие ги търсех в този свят. Търсих всякакви възможни варианти за излизане от ситуацията и в един момент разбрах, че от този свят не мога да получа нито един инструмент, с който да разреша този проблем, тази теза. В този момент в мен нещо дълбоко се скъса и аз разбрах, че видимият свят, в който благодарение на дългата му еволюция ние живеем с понятийното си мислене, е абсолютно безсилен, т.е. той е празен, както са празни образите на понятията, които имаме за нещата. Нещо в мен се скъса и аз се отрекох от този свят. Това е дълбоко личен, същностен момент. След като се отричаш от този свят, следва антитезата – кой тогава може да оправи нещата? Алтернативата, която ще ги оправи, е от духовния свят. Тезата е радикална – пълно отричане от този свят, следва радикалната антитеза – духовният свят може да оправи нещата. Този свят, обаче, ни е нужен занапред, защото какво ще трансформираме занапред, ако не света, който боговете са създали? Ако се отречеш от този свят, единият вариант е да отидеш в гората и да станеш отшелник, другият вариант е да се самоубиеш, защото този свят няма никакъв смисъл за теб. Тезата трябва да се появи на нова, възродена степен в синтеза. И това беше: духовният свят ще оправи нещата – и той наистина ги оправи, – и тогава се появи синтезът от двете и аз разбрах, че в този свят водещото начало трябва да бъде духовният свят, без да изключвам физическия свят. Това е една диалектична триада (лемнискатата от 1 до 3). Това е триадата на миналото. Всеки човек работи с тази триада, само че не поставя така кардинално нещата на пангара. В това е големият проблем.

След това започва една друга дейност, една друга диалектична триада (лемнискатата от 3 до 5), в която трябва да стане преход от предната диалектична триада към една следваща диалектична триада. Това е моментът, в който сега се намираме. Трябва да се развие съзерцание, което е и методът на „Философия на свободата“. Какво означава да се развие съзерцание? Хегел достигна до чистото мислене, в което абсолютно нищо в неговата мисъл не се влияе от субективната му намеса. Той оставя мислите да работят една след друга, да се навързват в диалектични триади и единствената му задача е да може да даде понятия за идеите, които се саморазвиват вътре в тези диалектични триади. Всичко остава като идеи но отсам, в този свят и неотиващи в онзи свят. Хегел не можа да премине през съзерцанието. Щайнер е категоричен за това и то е така. Когато Хегел умира целият пантеон от идеи, които са в него, умира заедно с неговия мозък. Нищо от идеите му не преминава в бъдещето, защото в тях няма истинска субстанция. Отговорът на загадката е как да наситим със субстанция ето тук ( в точка 4). Трябва нещо да умре, за да има нещо ново – това е Гьотевото „Умри и бъди“. Ако сме развили диалектическото мислене в предишни животи както трябва, можем в този живот да преминем към чисто мислене в съзнанието си, в което нищо от органичното не ни пречи. В един момент, с укрепнал Аз става насищане на нашето мислене с воля. Волята става периферия на мисленето. За да стигнем до свободата, волята трябва да ни стане периферия на мисленето. За да стане периферия на мисленето, отражателното мислене, това на празните образи, трябва да отстъпи.Самото изваждане на волята, за да може да обхване съзнанието, да обхване мисленето и да бъде тази воля спокойна, а не от рода на обикновената триада, се постига ако стане разделяне на това, което представлява нервната система, от кръвоносната система. Това е много важно. Преходът от мислене с физическия мозък към мислене с етерния мозък. Кръвоносната система оросява и мозъка. Олицетворението на нервната система е мозъкът. Нашето мислене, най-общо казано, се развива в мозъка, въпреки, че то има връзка с етерното тяло и т.н. В един момент, когато сме успокоили волята в кръвта и тя е обхванала мисленето, волята става водеща, кръвоносната система започва да се отделя от нервната система, стават като независими и в този момент предварително укрепената от Аза воля се насочва в посока напред, а не назад, и с тази воля в мисленето се обръщаме към нещо отвъд видимия за нас свят, с което предварително сме пожелали да се свържем. Ще го повторя, защото е крайно важно и в това е същината на въпроса. Практикувам това от 15 години и практически го знам как действа, затова го казвам и теоретично как е. В материалния свят сме( точка 1), тук е основополагащата теза, но той не ни е достатъчен. Материалният свят умира в духовния свят (точка 2) и двата заедно се възраждат – когато отидох в църквата, помолих се и след това по чудодеен начин конфликтният триъгълник в тезата се разреши за всички по най-благоприятния начин. Но когато отидох в църквата (точка 2), казах: „Нека за всички страни в конфликта да бъде добре“. Това е разковничето. Когато човек работи в диалектичната триадата на миналото, винаги я има настройката личният интерес да бъде защитен в отрицание на чуждия интерес. Диалектичната триада на всички хора в отражателното мислене, което сега имаме, работи по този начин. Това е егоистичният начин. Само Господ, т.е. духовният свят може да направи така, че за всички да е добре. В тази триада бях още в нисшия аз, но бях започнал да тръгвам по пътя на висшия Аз, защото срещата с висшия Аз става ето тук (точка 4). Какво означава висш Аз? Нека точно разгледаме въпроса за Аза, защото казахме, че „Аз съм“ започва от най-отгоре и кънти чак до най-долу. Когато Елохимите излъчиха по времето на Лемурия Аза, той стана като групова азова субстанция. Това е висшият Аз на цялото човечество. Долу никой от нас не можеше да индивидуализира този Аз. Той хвърля отражение и постепенно ние стигнахме до азово самоосъзнаване, но това е нисшият аз, с който работим в първата диалектична триада. Въпросът е има ли този аз насоченост към висшия Аз, как човек се сдобива, така да се каже, с индивидуализиран висш Аз? А Азът, който слезе по вертикалата отгоре до долу, е космическият Аз на Христос. Тоест имаме следното разположение: от една страна е космическият Аз на Христос, Който, както казва Беинса Дуно[4], изпълни всички междини между нас и Бога, от друга страна е груповият Аз на човечеството, все още неиндивидуализиран от хората, с изключение на висшите посветени, и имаме сянката на този висш Аз във всеки човек като нисшия му аз, защото трябва да имаме някакво индивидуализирано самосъзнание, с което да работим долу. Колкото и да минава за нисш този аз, той има субстанционалност, защото когато груповият, висшият Аз се отразява долу, той му дава някакво самобитие и когато днес ние кажем „Аз“ макар и от позицията на нисшия аз, имаме някаква субстанция, имаме някакъв опит. Колкото повече възприятия от околната среда имаме, толкова повече опит трупаме. В един момент в нашето време идва моментът, когато всеки от нас трябва да прокара пътя, да индивидуализира този групов висш Аз и да стане той индивидуален висш Аз на човека. Това е моментът на избухването на Аза (точка 4). Точно в момента, когато се случи това, моят Аз се качи по вертикалата до най-горе и имах преживяването, което съм описал в книгата си с няколко изречения – аз не просто съм като Бога, аз съм самият Бог. Избухването на Аза е абсолютно сакрален момент, подготвян по време на цялото това нещо (от 1 до 4). Избухването на Аза води до идейното възприятие, което се е случило чрез съзерцанието. Какво представлява процесът (в точка 4), който води до този резултат?

Когато бях стигнал до този момент си купих книгата на Хуан Бенитес „Завещанието на свети Йоан“. Щайнер на 21 години е имал подобно преживяване, но не е същото. На 21 години, след като са изградени трите тела, се ражда Азът. Тогава му попада книга на Шелинг. Преживяването, което Щайнер е имал е било, че притежава Аз, който преминава през преражданията и всъщност става неунищожим. Това не е избухването на Аза, а раждането на еволюционният му Аз, с който вървиш през преражданията. Това при мен се случи към края на периода на Съзнателната душа, избухването на Аза трябва да се случи в Съзнателната душа, в най-висшата част на душата. По друг начин не става, трябва да се измине този път и ако е формирана тази душа, тя се отваря и избухва Азът. Към него, обаче,трябва да си тръгнал. Тръгването за всеки е индивидуално, ако изобщо му се случи в този живот. При мен стана през тази книга – вижте паралела с Щайнер. Когато я отворих в началото, не ми направи никакво впечатление. След това Христо Маджаров ме попита веднъж: „Какво ще кажеш за „Завещанието…“ на Бенитес?“ Отговорих му, че не ми е направила никакво впечатление от първите страници и съм я оставил. Обаче бутонът беше натиснат и след като по-късно я взех отново в ръце последваха гръм и мълнии. Тази книга те вдига в абсолютния безкрай, над всичко земно – тя на мен ми въздейства така, друг изобщо може да не го докосне, всеки си има неговия отключващ момент – абсолютна безкрайност, чисто мислене, надига се волята – и то без да съм чел Антропософия, всичко е било подготвено от предните инкарнации, не става току така, от една инкарнация не може да стане.

Мисленето е концентрирано, волята е изкарана и обема мисленето, става разхлабване между етерно и физическо тяло, между етерен и физически мозък, но това трябва да е под контрол, защото иначе започват да се проявяват психически отклонения. Това трябва да е овладяно, защото тезата, т.е. отричането ми от физическия свят, се е възродила в синтеза с духовния свят, но следва ново пропадане и снижаване и за да не изчезнеш и да не полудееш, Азът трябва предварително да е усилен за да крепи новото слизане на тезата надолу. Защото след слизането и въздигането ( 1-3), следва ново слизане (4) и тогава волята, която в кръвта е вече спокойна и е обхванала мисленето, което е чисто и нищо от органичното в теб не го докосва, се протяга напред в нищото. Практикуването на съзерцанието е центъра на метода на Щайнер, който е във „Философия на свободата“, това е ядрото на „Философия на свободата“. Тогава волята все едно се протяга напред в нищото, защото това вляво на схемата е сътвореният свят, а вдясно е бъдещето, което ние ще творим. Ние, всъщност, трябва да направим седемстепенна метаморфоза на мисленето си. Това е голямата задача, която ни предстои – седемстепенна метаморфоза на съзнанието, съдържаща всичко старо, практикуваща съзерцание и протягаща пипала към бъдещето за нови идейни възприятия, за нов вид откровения, а това, всъщност, са същества, които са и в проявения свят. Това, което говоря, е на висше идейно ниво, но в бъдеще ще имаме силата да го правим и под формата на дематериализация и трансформация на материята, за да можем да изградим бъдещия духовен Юпитер, а ние да станем Десетата йерархия на свободата и любовта. Вижте как се разгръща творбата: тук е единицата, най-отгоре, Абсолютът, под нея е тройката – Отец, Син и Свети дух, под тройката е седмицата. Ние сме най-долу, в нулата, в нищото, в празните образи, защото отражателното мислене е празно, в образи без субстанция. Това започна от времето на Аристотел, а сега е върхът на празнотата. Всички хора произвеждат празни балони, създават астрални същества, които са сенки и нямат никаква стойност. Какво се постига със седемстепенната метаморфоза? Това го направи Гьоте с растението, като проследи седемте етапа в развитието му. Това ние трябва да направим като седемстепенна метаморфоза на мисленето си. Така се полага основата за имагинации, инспирации и интуиции, за да има гаранцията, че всичко, което получаваш като идеи, е вярно. „Философия на свободата“ е междинна степен между образното съзнание и степените имагинация, инспирация и интуиция. Това не са тези степени, но човек трябва да измине тези седем степени за да го постигне. Досега илюстрирах това с мен. Сега пак ще илюстрирам с мен, какво става нататък. Защото избухването на Аза винаги води до резултат. Съзерцанието е тук (точка 4). В този момент волята ми в мисленето е спокойна, нервната и кръвоносната система са разделени, преминава се от физически към етерен мозък и става протягане на волята, не на мисленето, което остава на втори план, а волята се протяга напред и оттам нещо се ражда. Коя беше идеята, която аз издърпах, кое беше това идейно възприятие? Това ми е обектът – все едно гледам някакво растение или някаква книга, някакъв обект. Във „Философия на свободата“ идейното възприятие е обекта. Когато гледам този разклонител, той е обектът, той е възприятието, аз съм понятието, мисленето, а той е възприятието. Така се нарича обектът, той е възприятието. Аз трябва да дръпна нещо при мен и да се срещнем на полето на нашето съзнание. Кое беше това, което дръпнах? Висшият Аз. В този момент се случи индивидуализация на груповия Аз от Елохимите, който е на цялото човечество, и той стана мой индивидуален Аз, но това не е нисшият ми аз, той още не е изчезнал, той ще изчезва още дълго време. Но вече може едновременно да се работи с висшия Аз, а нисшият аз може да минава през „Умри и бъди“, т.е. да се жертва – умри, и бъди – започват да идват откровения от духовния свят. Благодарение на това фундаментално преживяване се роди висшият ми Аз. Той ме изстреля до горе, както и мировата идея, единицата е слязла до долу, до нулата. Горе е единицата, долу е нулата. Ние трябва да съединим дъното, нулата, с единицата и да образуваме Десетата йерархия на свободата и любовта. Човек става свободен когато се изстреля от долу, чрез индивидуализиран висш Аз от субстанцията на груповия Аз от Елохимите, до горе и от пралайя вземе свободата. Импулсът за свободата се взема от пралайя, импулсът и за любовта се взема от пралайя. Никой не може да стане от Десетата йерархия на свободата и любовта ако не е постигнал индивидуализацията на свой Аз от груповия Аз от Елохимите. В това е същността на цялата работа. Тук долу е не просто мисленето, а съзерцанието, при което волята се протяга, Азът е волеви. Всичко, което тук е като идеи, представляват волеви същества, волеви мисловни същества. Тях не можеш да ги вземеш с мисълта си. Тях ги дръпваш с волята си, а с мисълта се осъзнава всичко в този момент, защото тя стои в чисто състояние и разбира всичко. Това е особено състояние.

От 3 до 5 е другата диалектическа триада. Тук вече го има висшият Аз и имаме идейни възприятия. Едновременно работим и с отражателното мислене, едновременно, обаче, можем да се протягаме и напред и да преминаваме към идейното възприятие. Преминаваме от първа във втора диалектическа триада. Когато се стигне до идейното възприятие, то трябва да бъде индивидуализирано в човека, т.е. висшият Аз, след като е избухнал, трябва да се индивидуализира. Как става това? Какво се породи в мен, защото всичко това поражда нещо? При мен беше: „Никой нищо не разбира от Христос“. Това беше след като се срещнах с най-различни хора, от най-различни направления на духовността, с лектори от чужбина, представители на различни общности. Когато задавах въпроси за Христос след като имах преживяването, че съм самият Бог, се сблъсквах или с повърхностно, или с неправилно разбиране на Христос. Азът изстрелян по стълбата на Христос ти дава увереността, че си самият Бог и нямаш никакво съмнение в това. Това, което Христос казва: Аз и Отец едно сме[5] – всъщност това е избухването на Аза. Това, което Христос казва, аз го преживях. Това, което хората го четат в Евангелието, аз го преживях реално.

И така, идейното възприятие трябва да се индивидуализира – „Никой не разбира нищо от Христос, адекватно на времето“. Какво трябва да се направи? Постепенно се роди: трябва да се направи синтез между двата импулса – на Антропософията и на бодхисатвата Беинса Дуно. Този синтез на двата импулса е индивидуализация на идеята, за да може Христос да бъде днес представен правилно на хората и това накрая води до всеединство. Вижте тук една друга триада (5-6-7), която е само в горния спектър. На висшия план има една лемниската между тезата и всеединството (1-7). Между антитезата и индивидуализацията на идеята (2-6) има друга лемниската и между синтеза и идейното възприятие (3-5) трета. Синтезът в точка 5 трябва да бъде преживян по друг начин. В точка 3 беше, че духовният свят разреши всичко в материалния свят, а в новия синтез Азът ми ще твори новото битие и ще претворява материалния свят, а не да се уповаваме само на духовния свят. Преживяването е на нова, по-висша степен. Преживяването на всеединството беше преживяването ми пред операта във Варна, за което и друг път е ставало дума. След като работата по синтеза на двата импулса тръгна и 2007 година приключих с 28-те лекции и заявих, че новият импулс е излъчен, имах преживяването пред операта – всички същества в космоса живеят в любовта на Сина, на Христос, която е по-различна от тази на Отца, благодарение на жертвата на Голгота. Във „Философия на свободата“ Щайнер говори за морална интуиция, морална фантазия и морална техника. Именно това идейно възприятие е моралната интуиция. При всеки то може да се случи по различен начин, ако практикува съзерцанието.Индивидуализацията на идеята е моралната фантазия, т.е. трябва да имаш морална фантазия за да можеш да индивидуализираш идейното възприятие, което той нарича морална интуиция. И чак когато имаш идеята, имаш фантазията как да я осъществиш, тогава преживяваш всеединството. Вижте тезата, отричането на материалния свят, света в който съм и в който търсих изхода и разбрах, че в него не мога да го намеря, къде дойде на най-висше ниво (1-7). Целият космос, който ние ще сътворим оттук нататък, живее в любовта на Христос и ние не можем да елиминираме първоначалната теза, материалния свят, защото точно него ще трябва да трансформираме и превръщаме в новия Космос. Сега сме на границата на видовата промяна. Какво означава това? Ни по-малко, ни повече следното: днес човекът, който започва да работи с висшия си Аз във втората триада (3-4-5), се различава от човек, който работи само с отражателното си мислене, колкото човекът, който работи с отражателното си мислене се различава от неандерталеца. Това, което със свръхнапрежение са го правили Сократ, Платон и Аристотел, е било невъзможно за останалите хора, защото е представлявало тотална промяна. Сега сме на прага на същата тотална промяна на мисленето през седемстепенната му метаморфоза. Това не дава имагинация, инспирация и интуиция, но и идейното възприятие, и индивидуализацията на идеята, и всеединството обикновено носят в определени моменти и имагинативност, и инспиративност, че и интуитивност. В една доста по-предишна лекция бях казал като откровение, че винаги когато идва нещо като имагинация и инспирация, или и двете заедно, задължително трябва да присъства и интуицията и да подпечата верността на това, което идва. Забележете, идейното възприятие извоювано чрез висшия Аз, Щайнер го нарича морална интуиция. Интуицията е способа, чрез който можеш да прокараш пътя нататък, мисленето трябва да притежава интуиция, а волята е инструмента, който те свързва с това насреща. Целият космос от дясната страна на вертикалната линия беше празен – пълна чистота и пустота. Човек трябва да влезе като гол Аз там, с абсолютно жертван нисш аз, за да може да претворява всичко, което е отляво на вертикалната линия – Стара Луна в Юпитер (3-5), Старо Слънце във Венера (2-6) и Стар Сатурн във Вулкан (1-7). На нас ни предстои да изпълним нашите членове с дух. Физическо, етерно и астрално тяло ще станат Манас, Будхи и Атма. Азът ни също трябва да е пронизан с Дух. Кой е този Дух? Нисшият ни аз трябва да бъде пронизан с индивидуализирания Дух, който е висшият ни Аз от субстанцията на Елохимите. Тогава човек става същество, което работи с висшия си Аз за трансформация на нисшия аз и едновременно това води до промяна на душите, като се започва от промяната на Съзнателната душа в имагинативна и едновременно се започва работа върху телата. Ако Христос не беше дошъл и не беше дал силата да направим тази трансформация, нямаше днес да можем да намерим тази сила вътре в себе си, а не някъде извън нас. Абсолютната свобода означава, че никакъв авторитет няма никакво значение за теб, освен това, което трябва да направиш в този момент. Нито десетте божии заповеди, нито критерият на хорските постъпки, нито това, как Христос е постъпвал, когато е ходил по Земята. Всичко това ограничава. За теб абсолютно значение има само това, което ти трябва да направиш в този момент – само това е истинската свобода. Книгата на Щайнер се нарича „Философия на свободата“, в нея той се занимава с процеса на формиране на свободата и това тук означава точно това. Импулсът за свободата трябва да бъде взет от пралайя, от нищото, за да можеш да работиш в нищото, защото за нас пралайята сега е това (4-7). Как беше досега – горе беше пралайя и всичко, което надолу се развива беше като закони от пралайя, там се ковяха законите, а в битието се проявяват като природни закони и целия сътворен свят. След като слезе и мина през Голгота, Христос свали пралайя долу и сега в Христос можем да намираме моралните мотиви за нашите действия, защото едно е промяна на мисленето, друго е моралът, това са двата антипода. В гръцката култура това беше голям проблем – голямо познание, но крайна неморалност, защото не можеха да намерят опората за моралността вътре в себе си. Това беше голямата драма, която Щайнер разреши в 20. век прокарвайки този път. Сега говорим за Свещен импулс и претендирам, че той е заложен в тази трансформация, това не беше направено от Щайнер. Това беше направено в началото на 21. век в продължение на 7 години и съответства на мировия ритъм. Когато казваме, че ядката на Антропософията, методът на Антропософията е как да те направи свободен, как да метаморфозираш мисленето си за да минеш в нов тип мислене – това е методът на Антропософията. Той те прави свободен. Щайнер ни даде цялото величие на небесните светове и това е плод на неговия метод, който след това със специалните упражнения от „Как се постигат познания за висшите светове“[6] той го е развил в действителни имагинации, инспирации и интуиции. Тук не говорим за имагинации, инспирации и интуиции. Тук говорим за подготовка за тях, за абсолютна, твърда база за тях, която гарантира правилността на имагинациите, инспирациите и интуициите. Ако това не се практикува, не може да се положи никаква друга основа. Това е степен на самопосвещаване. От средата на 19. век цялото човечество вкупом вече преминава отвъд прага и когато това става без метаморфозирало мислене и без съзнание, тогава логиката с нейните железни закони, чието въздействие изпита на гърба си Аристотел, се превръща в халюцинация. Всеки човек, който не практикува този път, а всякакви други пътища, каквито по Земята има много и всеки претендира, че той е на правия път, в него логиката не преминава в имагинативна логика, защото трансформацията на мисленето води и до трансформация на логиката. Самата логика свързана с отражателното мислене започва да става имагинативна логика. Това води до тотална промяна в телесното, душевно и духовно устройство на човека и главният инструмент за тази работа е Азът, той е системообразуващият елемент, това „Аз съм“. И когато Абсолютът и Отец са излъчили това „Аз съм“ и то кънти през всички нива, когато в мен избухна Азът, това „Аз съм“ се изстреля най-горе и нулата и единицата се събраха – това е началото на Десетата йерархия. Не, че аз съм от Десетата йерархия, но това е началото. Просто така става. Тогава от общия вид „човек“, преминаваш в индивидуален човек. Който практикува това, сам за себе си става отделен вид човек. Откъсва се от общото човечество с отражателно мислене и той самият става отделен вид човек, нов вид човек. И следва въпросът, къде е мястото на Беинса Дуно тук?

„Философия на свободата“ и Антропософията те правят свободен човек – от хомо еректус станахме хомо сапиенс, а сега ще ставаме хомо либер, т.е. свободен човек. Обаче моралността, нищо, че навсякъде присъства в Антропософията – тя идва от Беинса Дуно. Той държи ключа, тази свобода да бъде правилно съединена с моралността. И тогава от хомо сапиенс ставаш не хомо либер, а хомо магнетикус, ставаш маг, ставаш бял маг. Синтезът и преживяването на всеединството водят до това да направиш началните крачки към хомо магнетикус. Това е различното от Антропософията и затова Михаил беше казал през Щайнер, че ще има Свещен импулс в края на века за по-нататъшното развитие на духовния живот на Земята. Този импулс е спасителен за целия живот на човечеството, защото не се ли спаси духовния живот на човечеството, който е базата, всичко останало се срутва. Тук отстрани съм написал минало, това долу е настоящето, а всичко вдясно е бъдещето. Огледалното отражение, с което съзнанието на всеки днес работи и ражда празни образи и идейното възприятие, което е новото, се пресичат тук долу. Какво се ражда от отражателното мислене и от трансформираното мислене? И в двата случая се ражда нещо на астрален план. Но при отражателното мислене се ражда празна сянка на астрално образувание, което веднага се разтваря в астралния свят. Когато мислиш чрез седемстепенното морфологично мислене – Щайнер го нарича Михаилово мислене, – следваш етапите на развитие на нещо живо. Както житното зърно минава през седем степени за да се възроди на нова степен, така и това мислене преминава през тези седем степени. Защо? Защото мисленето трябва да се оживи за да може да влезе в контакт с нещо живо отвъд прага. С мъртвото, абстрактно мислене това не може да стане. Не можеш да предложиш огледалното мислене на тези същества, които са живи, защото това мислене няма никаква стойност за тях, те няма как да го регистрират, то не съществува за тях. Това наше мислене ражда солоотделяне в кръвта и фосфор в нервната система. Има едни същества, за които човек си няма понятие, които в съня се грижат да разграждат натрупаната сол, защото практикувайки само отражателното мислене, щяхме да се задръстим със сол в главата. Когато човек премине към мислене с етерния мозък, той не отделя тези соли при мисленето, самото мислене се етеризира. В гръцката епоха трябваше от образното мислене да преминем към сетивното, към отражателното мислене, а сега от сетивното мислене трябва отново да преминем към образно, имагинативно мислене, но вече със самоосъзнал се Аз, и за най-голяма безопасност, с висш индивидуализиран Аз. Тогава безопасно се навлиза в неизвестното и тръгвайки по тази пътека нагоре, отдолу трябва да предложиш на боговете истината и любовта. Представете си пентаграма на Учителя.

Когато дойде времето да влезеш по лъчите на пентаграма след като успешно си стигнал дотам, първия лъч, по който тръгваш е истината. Това те води отдолу, любовта към истината. След това следва лъчът на правдата, на справедливостта и започваш да разбираш мястото на всеки човек в живота. За да навлезеш в лъчите на пентаграма, това значи работа с етерното тяло – да направим малко отклонение и да видим, какво значи това. Щайнер предупреждава никой да не тръгва да развърта сърдечната чакра. Всеки гуру, който идва в България, веднага започва да говори, че трябва да се развие сърдечната чакра. Това е толкова противоположно на онова, което трябва да правим, че наистина води до един субективен мистицизъм, с който се вкарва субективното чувство в духовния свят, а там нямаме право да вкарваме субективното. Човек в субстанцията на мисленето е над всякакъв субект, над всякакви идеи, над всякакви понятия. Мисленето е чиста субстанция, то е духовна субстанция, а човек индивидуализира мисленето и му придава някаква индивидуалност поради чувствата в него. Щайнер казва че душата ни стои между понятийната основа и характерологичната основа. Понятийната основа съдържа само чистите идеи, а в характерологичната основа можеш да внасяш личностно оцветяване. Трябва да има хармония между двете основи на душата. Когато имаш много укрепнал Аз, моралност и азова духовна сила, можеш да ги съединиш в себе си и в мига на откровението те по най-правилния начин са се събрали, волята е пуснала своеобразно пипало напред и с него прибираш, съвсем натуралистично казано, откровението към себе си. Откровението винаги идва като озарение и понеже нисшият аз в нас го има в голяма степен, веднага това се индивидуализира в нас като благодарност и човек се разплаква. Винаги при всяко откровение сълзите рукват. Винаги. И от интензивността на идеята, която си приел, от субстанцията на идеята, на съществото, което ти е разкрило своята същност, зависи интензивността и проявата на чувство в теб и след това можеш да говориш за тази идея. Щайнер ненапразно е казал, че всичко, което излага в Антропософията, е плод на личния му опит и нищо не си е измислил. Аз казвам тук много от нещата, които са личен опит на Щайнер, но казвам и кое се е случило като мой личен опит, т.е. как се проиграва това, което се изисква в този момент от човеците. Когато при човека започне отделянето на кръвоносна и нервна система към независимост една от друга в акта на съзерцанието, защото чрез съзерцателно мислене Гьоте, проследявайки седемстепенната метаморфоза е стигнал до идеята за прарастението и така се стига до всяка идея, започва отделянето на етерната глава от физическата глава и някъде на около 30 сантиметра се формира предварителен център на етерните сили. Това, разбира се, е съвсем условно казано, защото 60-те мили, които Парсифал трябваше да измине, когато втория път отива в замъка на Граала през гъстата гора и излекува раната на Амфортас – който в наше време беше прероден като антропософа Сергей Прокофиев, да Сергей Прокофиев е прероденият Амфортас и това откровение съм го обосновал в една по-раншна лекция, – тези 60 мили естествено не са на физически план, а на свръхсетивен план, защото замъкът на Граала, в който влиза Парсифал не е на физически план, нищо, че е локализиран в планината Монсалват в Пиринеите, той е на свръхсетивен план. Такива са и тези около 30 сантиметра, които в една лекция Щайнер щрихира, как при съзерцателното мислене започва отделянето на етерната глава на около 30 сантиметра и там става първият център, началният център на етерните сили. Това е правилният начин. Защо? Защото в пентаграма на Учителя, нещата извън пентаграма представляват пребиваването ни още в астралното, в страстите, които трябва да се очистват, та когато се тръгне по първия лъч на самопосвещението, по пътя на ученика, трябва да започне да се трансформира етерното тяло. „Заветът на цветните лъчи на светлината“ на Учителя е метод за работа върху етерното тяло, а не върху астралното. Върху астралното тяло, върху собствените си недостатъци всеки сам трябва да работи и постепенно да ги елиминира. Когато се практикува съзерцанието, започва отделянето на етерното тяло, формира се центърът над главата, който Щайнер нарича своеобразно етерно сърце. Когато се говори за етерно сърце, хората мислят, че е в областта на физическото сърце. Нашето физическо сърце е от лявата страна, а етерното сърце е от дясната страна. Изобщо не става дума за това етерно сърце, камо ли за физическото сърце. Да, работата с физическото сърце, като състрадание, като разбиране на другия, като морална насоченост е нещо задължително, което трябва да се прави. Това работи на ниво облагородяване на астрално тяло. Когато, обаче, тръгнеш да практикуваш съзерцателно мислене, да формираш тази най-фундаментално важна четвърта степен в седемстепенната метаморфоза на мисленето, тогава започва разхлабването на връзката между физическо и етерно тяло и се формира този предварителен център. Колкото повече можеш да работиш, първо, с диалектиката на Хегел, по начина, по който той го е правил, и да правиш прехода към съзерцателно мислене, тогава това своеобразно етерно сърце, този етерен център започва да става все по-активен и възгледът ти върху нещата коренно се променя, започваш да имаш духовен поглед върху събитията. Това изключително много се тренира чрез историческата симптоматология. Това е много точен метод за формиране на този предварителен етерен център. Винаги когато тук говорим за актуалните събития днес, аз винаги започвам да хващам духовните подоснови и така се опитвам да осветлявам нещата. Тъй като човекът вече 2500 години работи по формиране на отражателното мислене, то има особената сила моментално да те свлича надолу и веднага започваш да мислиш по отражателния начин. Изключително редки са хората, които веднага да започнат да мислят съзерцателно. В противен случай няма как да разбереш каквото и да е, няма как да ти се открие феномена на дадена война, например, ако работиш по стария начин. Това е изключително важно и среща голяма съпротива. Видяхте на конференцията „Душата на Европа“ във Варна, как Димитър Димчев обяви това, което сега ви говоря, и което практикувам от години за духовно иманярство. Аз практикувам метода на Щайнер, който е ядрото на „Философия на свободата“ и е абсолютната база за правилно проникване напред, той, обаче, го определя като духовно иманярство, без да си дава сметка, че всичко, което изнасям като нови неща, е плод на изключително интензивните ми усилия. Щайнер казва, че трябва да полагаме толкова интензивни мисловни усилия, такова духовно напрежение, че да се чувстваме сякаш сме работили години наред много тежка физическа работа. Аз и двете ги практикувам. И това нещо беше обявено за духовно иманярство. Преди време Филип Филипов и стоящите зад него ръководители на Варненското Бяло братство, на устроения „съд“ в зала „Атриум“, обявиха синтеза на двата импулса, което, всъщност, е индивидуализиране на висшия Аз и правене след това на всеединство, защото това е истинският Свещен импулс, те обявиха това за франкенщайнство. Вижте паралелите – навремето, когато Сократ, Платон и Аристотел са тръгвали към онази метаморфоза, към преминаването към външното, към понятийното, са ги изтровили, защото съпротивата от всички, които претендират, че имат монопол, на тогавашното статукво, е била голяма. Сега статуквото са Бялото братство и Антропософското общество. Всъщност тези, които са най-известните и уж най-издигнатите, стават главните врагове на това, което изнасям. Димо Даскалов навремето даде продукта на целия си съзнателен живот – преводите на трудовете на Щайнер, – не на сина си, а на Димитър Димчев, и точно този човек на конференцията обяви това, което правя, обяви на практика „Философия на свободата“ за духовно иманярство. Ето ги днес онези, които унищожиха Сократ – днес са в тези общества. Същото се повтаря. Това, което става, е видова промяна на човека, ставаш друг човек, който има нещо съвсем различно от човека, с когото се разминаваш, до което той, евентуално в бъдещи животи, ще достигне да работи за постигането му. Той си няма никаква представа, че това съществува. Естествено това винаги предизвиква съпротива в тъмните – хората не забелязват такава гигантска промяна, никога не я забелязват, но тъмните същества винаги я забелязват и работят чрез тези, които претендират за монопол върху духовността. Тъмните сили първи забелязват предстоящата опасност. Затова това са крехки неща, които трябва да бъдат отглеждани много деликатно, много внимателно, защото ако отгоре не ни защитават, самото прорастване още може да бъде стъпкано и всички тъмни сили ще танцуват на гроба му.

Това етерно сърце, което е като предварителен център на етерното тяло, тези 30 сантиметра, които са духовни сантиметри, естествено, но си ги представете в нашия, пространствено-времеви мащаб, всъщност в преодоляването на тези 30 сантиметра от физическия мозък до този предварителен център е цялото бъдеще на човечеството и цялата трагедия на днешната цивилизация. След това, овладяването на този център започва да отваря двулистния лотосов цвят в областта между очите и по-живото, подвижно и освобождаващо се от външни впечатления мислене, след това слизаме в шестнадесетлистния лотосов цвят в областта на ларинкса, с което добиваме способността сами да определяме положението на своето етерно тяло, да управляваме някои от неговите потоци и движения и да работим със словото, чрез което аз активирам тук присъстващи хора да правят този преход без избухнал Аз, и чак накрая, в бъдеще, ще се премине към 12 листния лотосов цвят в областта на сърцето и след това да се премине и към трансформацията на физическото сърце в мисловен орган или тъй нареченото разумно сърце. Когато Беинса Дуно говори за „разумно сърце“, той говори за нещо, което ще го има чак в шеста културна епоха. Има път, по който това трябва да бъде постигнато – днешната лекция  се казва „Правомерният път към Бога“, – и ако човек не следва този път, стихията, която работи в логиката, железните закони се превръщат в пълно фантазьорство в тези, които тръгват по друг път. Защо? Защото сме преминали прага на свръхсетивния свят и затова има толкова много феномени, но това трябва да бъде овладяно. Всеки неправилен тип посвещение, което не е овладяно, води като обратна реакция към разгръщане на злото в огромни мащаби. И колкото повече се практикуват неправилни посвещения, а днес на Земята само такива се практикуват, защото освен това, за което сега ви говоря всички други са неправилни, толкова повече се усилва злото. В духовния свят настава пълна какофония и тепърва ще има масови полудявания.

Забележете къде на схемата е планът Будхи, тук са 12-те бодхисатви. Кой държи ключа на пропусквателния пункт към пралайята, към Троицата? Бодхисатвата. Антропософията ни дава свободата в съзнанието чрез седемстепенната метаморфоза на мисленето, а Беинса Дуно е моралният импулс, който атакува не само мисълта, а цялото ни тяло. Моралният импулс е много по-мощен от импулса на истината. Отдолу трябва да предложим любов и истина и отгоре, чрез Манаса да идват любов и истина и така да става връзката. Антропософията дава начина, метода как да се преодолее границата със свръхсетивния свят, а оттам нататък е импулсът на Учителя. Затова в лекцията „Бодхисатвите“ написах, че смисълът на Антропософията е да те заведе при Бодхисатвата и той да ти отключи пътя към Христос, за да можем да развием онази любов, която ще трансформира всичко и ще го пренесе възродено на нова степен на създадената от нас нова планета, за да има боговете къде да живеят. Ако не се следва този път може да стане и следното нещо: трите ни тела трябва да станат Манас, Будхи и Атма. Груповият Аз на човечеството от Елохимите ще направи силово, по закона за кармата Манас, Будхи и Атма от трите ни тела, обаче нисшият ни аз ще си остане и ще започнем да регресираме надолу, няма да имаме индивидуализиран висш Аз, с който да стигнем до финала на цикъла на Сина. Няма да сме развили свободния избор и любовта, няма да станем Десета йерархия на свободата и любовта. Ще стигнем до края, но няма да има цикъл на Светия Дух. Човекът е системообразуващият фактор в цялата манвантара, към него гледа цялото небе и той трябва да направи новото със силата на космическия Аз на Христос. „Не аз, а Христос в мен“ е нещото, което по абсолютно никакъв начин не намалява и не отнема от свободната ти воля, а напротив, прави я все по-свободна за жертви. Боговете направиха своите жертви, тук (в точка 1) я направиха Престолите, тук (т.2) я направиха Господствата, тук (т.3) я направиха Силите, а тук (т.4) Елохимите. Сега ние ще правим жертви в пътя нататък и боговете ще очакват чрез тези лемнискати (1-7, 2-6 и 3-5) да им върнем техните произведения и да ги пренесем от другата страна, където да живеят в метаморфозиралото произведение. Ние сме изправени пред великото Нищо, ние сме пред пралайята, ние сме пралайята, ние ще пишем законите на пралайята, ние сме в Бога, ние сме Бога, ние ще творим и никой друг не може да твори! Ако не го пожелаем, минаваме по общия ред, стигаме до Вулкан, всичко приключва и няма никакво бъдеще! Тотален крах на първоначалната идея! Но идеята „Аз съм“, е идеята за нашия цикъл. Не знам за предния цикъл коя е била идеята и коя идея ще пронизва следващия цикъл, коя идея от Абсолюта ще кънти в следващия цикъл.

При отражателното мислене раждаме само едни сенки, които са без никаква стойност в астралния свят. Когато човек мисли по съзерцателния начин, той твори същество. Мисловните същества, които се разкриват на човека и той формира някакво понятие, са седемчленни. Аз дадох понятието „избухване на Аза“, това е ново понятие, което преди не е съществувало. Това е идейното възприятие „избухване на Аза“. Когато практикуваш седемстепенното морфологично мислене, мисленето ти става живо и създаваш в астралния свят същество, което също е седемчленно. Вижте в горната част на схемата, в пралайя, има нарисуван един пентаграм. Това е прафеноменът на човека, който долу трябваше да стане пентаграм – изправеният човек с разкрачени крака и разперени настрани ръце представлява пентаграм. Боговете сътвориха този пентаграм. Когато мислено съединим върховете на седемстепенното морфологично мислене тук долу, се получава една септаграма, фигура със седем върха, едно същество, което създаваме тук. Това същество е в астралния свят. Когато излъчването на Свещения импулс завърши в 2007 г., се създаде едно седемчленно същество в астралния свят. То съществува, Свещеният импулс е факт, той е същество, и който припознае Свещения импулс като единствения начин за справяне с предизвикателството на видовата промяна на човека, която следва, се доближава до индивидуализирането на своя висш Аз и чрез синтеза на двата импулса ще прави нещо, което е абсолютно индивидуално и то ще е като своеобразен атом на бъдещия свят. Тук стигаме до въпроса за атомите. В края на 19. и началото на 20. век, човешкото познание изведнъж безкрайно се атомизира. Всеки дрънка за атоми, а се стигна и до субатомни частици. Квантовата физика посече Нютон с неговата класическа механика и днес се стигна дотам, да се говори, че в зависимост от това, дали човек наблюдава материята или не я наблюдава, тя се проявява като частица или като вълна. Антропософията ни дава да разберем,че това, което физиката определя като вълна, е всъщност проявление на Луцифер, а това, което определя като частица, е проява на Ариман. В науката работят Луцифер и Ариман. Къде е Христос? Има ли в Антропософията понятие атом, което да е живо и да има някакво бъдеще? Защото и Беинса Дуно говори за атом. Какво е атомът в този смисъл? Във всички времена, всички велики посветени са знаели когато са работели в храмовете за бъдещата индивидуализация на човека, че от тази азова индивидуализация и навлизане на човека от промяната в астралното тяло към промяна в етерното тяло, ще се изгради постепенно планът за бъдещия духовен Юпитер. В края на Земния еон, след като този план за бъдещия Юпитер е изграден, и който сега се създава и ще се създава от тези, които ще стават хомо магнетикус, най-накрая, този грандиозен план ще бъде раздробен на парчета от великите посветени, ще бъде размножен безкрайно до отделни атомчета и това са истинските живи атоми на Земята, като във всяко индивидуално атомче, ще бъде отразен целият план за Юпитер. От тези индивидуални атомчета ще бъде направен бъдещият Юпитер. Това в духовен смисъл представлява атомът в Антропософията. Във физически смисъл не се тръгва към Духа и не се признава първенството на Духа, а я докарахме до Маркс и това, че материята определя съзнанието –  не, естествено съзнанието определя материята и с това съзнание ние ще творим битието в бъдеще. Науката, тласната още от Роджър Бейкън в погрешна посока, тръгна да търси отговора в материята и да се рови все по-надолу, и малоумниците в Церн търсят частицата на Бог, и това е върховният ариманизъм, който може да съществува. По този начин отдалечаването от това, което е наша задача, става в огромни мащаби. Вместо да гледат нагоре, те се заравят надолу и все по-надолу. И ако перефразирам Гьоте, той е казал, че не сетивата ни лъжат, а тълкуването на възприятията от сетивата ни, пречи на човека да разбере същността на нещата. Франсис Бейкън каза, че сетивата ни лъжат и затова е по-добре наблюденията да се правят с апарати. Всъщност никой не е виждал атом, празното отражателно въображение на хората роди идеята за материалния атом, който се разлага все по-надолу на субатомни частици. Всеки съвременен физик ще ви каже, че когато дойдоха Джеймс Максуел, Макс Планк и Айнщайн, те попиляха класическата физика, отвориха една врата, през която се видя, че времето и пространството не играят ролята, която имат в класическата физика, и проблемът на квантовата физика, който се отвори за разрешаване пред така наречената наука, и до днес остава не само неразрешен, а има все по-голямо отдалечаване от неговото разрешаване, защото се навлиза все по-дълбоко надолу в материята, в илюзорната материя, а не в истинския атом.

Да се върнем към астралните образи. Когато висшите посветени работят долу, те работят не само на астрален план, а отражението от мисловната им дейност отива чак до ниво висш девакан, т.е. по всичките нива на проявлението, защото подготовката им далеч е изпреварила общото човешко развитие. Връзката с тези висши посветени за всеки човек, тръгнал същностно по този път, ще бъде осъществена. В ранните си произведения Щайнер казва, че Скитиан държи връзката между шестте посветени – двама на изток, двама на запад, Християн Розенкройц и Учителя Исус. Нали има едни 12, от които 7 винаги са инкарнирани на Земята. Седемте, които са на Земята, ще поведат битката срещу Антихриста. Връзката със Скитиан носи на този, който има връзка с него, много глобален поглед върху нещата. Седемстепенната метаморфоза на мисленето може да бъде реализирана само когато имаш глобален поглед върху цялата онтология на развитието. Това, което тук съм скицирал и което се е случило при мен е по-скоро гносеологията, която след време ще стане същностно, но вече има и същностни елементи, след като Свещеният импулс е излъчен и е родил същество, т.е. същностното го има. Но каква любов трябва да имаш и какъв е начина за да можеш да трансформираш това, което е отляво и то да отиде в дясно. Например наблюдавате една котка. Вие, с вашия аз имате такава любов, че влизате в котката, вашият аз изчезва в котката, вие ставате и преживявате котката, но азът ви не изчезва както в съня без сънища, а сте в будно дневно съзнание и едновременно вашият аз е отдаден на котката и сте се разтворили в нея, вие сте котката. Тази интензивност на любовта тепърва трябва да бъде развивана в нас и тук Беинса Дуно е толкова нужен, и мистерията от 1936 г. заедно с Христос е толкова нужна, че да можем след време да имаме нещо повече от това, което Беинса Дуно беше казал, че днешните хора имат любов колкото мухите да се греят на нея. Това е за бъдещите етапи и следващите прераждания, когато трябва да развием тази интензивност на моралността. Щайнер дава една ключова фраза във „Философия на свободата“ – етичен индивидуализъм, – едновременно си абсолютен Аз – Аз съм творецът, Аз съм самият Бог, Аз ще правя това, – и едновременно да имаш цялата моралност и да не злоупотребяваш – както казва Беинса Дуно „ Каквото поискам от Бог, Той ще го изпълни, но каквото Бог поиска от мен и аз ще го изпълня.“ За такъв радикализъм става въпрос. Тогава ще можеш да правиш тази промяна на това битие в онова битие чрез индивида, чрез Аза, чрез висшия Аз, чрез Христовата сила в него, сякаш ти го правиш, без да ти е заличена никаква свобода, по моралните закони на битието и без да нарушаваш и природните закони, които, всъщност, са законите от пралайя, които днес работят като същества под формата на природни закони тук. Неразумната намеса на хората в природата води до намеса в природните закони и се опитва да ги променя, а това води до промяна в цялостната творба, която тепърва трябва да метаморфозираме. Хората не работят в положителна посока, а задълбават все по-надолу и създават все по-голям проблем. В момента главоломно създаваме огромен проблем и машината на цялото човечество е впрегната за това. Вижте на схемата тази голяма лемниската (1-4-7) – в момента на откровението, когато идеята идва, минало, настояще и бъдеще са заедно в този момент.

Говорихме за пентаграма в горната част. Този пентаграм беше направен от боговете, ние сме пентаграм, те си свършиха работата. Те нямат повече работа с нас. Единственото им задължение е, когато заспим и астралното тяло и Азът ни излязат, да поддържат  живота в телата ни. Но всичко, което е свързано с нашата трансформация и трансформацията на цялостната творба, е наша грижа. Това е вече съзнателната работа на Ученика в пентаграма. Първо тръгваш към Истината, предлагаш отдолу това, че Истината те води, че спазваш законите на Истината, които се слезли отгоре и са сътворили това долу. След това минаваш по лъча на Правдата и отчиташ правото на всяко същество да бъде там, където е, защото всеки е изминал гигантска еволюция за да стигне до тук, всеки най-презрян човек днес и той е продукт на тези богове и цялата тази еволюция, и рано или късно трябва да се събуди и с него да стане това, което трябва да стане. Дай Боже, защото всеки може и да изостане фатално. Ако те води Истината и отдадеш Правда всекиму – как удивително съвпадат тук Щайнер и Беинса Дуно – Щайнер казва, че истината и справедливостта са подложките, за да може любовта да се прояви. Тогава любовта започва да работи, тогава следва стръмният път и нарастване на интензитета на любовта в човека, но това е любов, която може да трансформира, а не това, което разбираме в тривиалния смисъл. Тук говорим за чиста духовна любов от съвсем друг порядък, която включва всичко тривиално, но всичко е метаморфозирало и е на съвсем друго ниво. Представете си, че трябва да изпълним пралайята с манвантарата, всичко, което е проявено да бъде трансформирано от нас, не от боговете, а от нас. Когато развиеш тази Любов, тогава натрупваш Мъдростта и както е казано в Евангелието на Матей, в царството Божие със сила се влиза, т.е. с Мъдрост се влиза, лично извоювана мъдрост, но преди това са Истината, Правдата и Любовта. Накрая идват добродетелите, Ученикът е натрупал всички добродетели, приключил е с нисшия аз и влиза в онзи вътрешния пентаграм между лъчите, който е пътя на Учителите. Учител е този, който познава целия космос, знае всичко, всички закони, работи според тях и твори новото. Колко жалко и смешно е, когато някои се самообявяват днес за Учители. На мен фамилията ми е Мангуров, което значи учител на мъдростта, на мен ми е заложено в името, но аз не се правя на учител, въпреки, че играя някаква такава заместваща роля сега, защото няма кой друг да го прави. Как да се наречеш Учител, ако имаш съзнанието какво представлява Учителят? Това е такава духовна категория, за която хората нямат абсолютно никакво понятие. Затова не се наричайте Учители! Ако можете да я докарате до пентаграма бъхтете се по лъчите, но не се наричайте Учители! Този пентаграм има пет върха. Кои са тези върхове? Единият е върхът Кавказ, където се привърза кораба на Ману или Ной, т.е. корабът на Ману от водата, от астралния свят се закачи за твърдта, защото трябваше да тръгнем да усвояваме земното. Следващият връх е върхът Мория, на който Авраам беше готов да жертва Исаак и да следва безпрекословно откровението отгоре. Следва върхът Синай, където мъдростта беше приета от Мойсей като Десет божии заповеди, защото трябваше да има преход вече към моралност, макар и императивна, защото никой още не можеше да я роди отвътре докато не дойде Буда, който от себе си роди осемстепенния път, бодхисатвата, който стана Буда. Следващият връх беше етерният връх, когато Христос светна на планината Тавор и тримата апостоли етерно го видяха в славата Му, и накрая е хълмът Голгота, на който стана великата жертва на Христос. За да премине човек по лъчите на пентаграма трябва да има предвид и тези жертви, които накрая се подпечатаха с жертвата на Голгота. Чак тогава човек става пентаграм и ако проектираме пентаграма горе в долната част с върха надолу (връх в 4 и лъчи в 2,3,5 и 6) , след като се изминат тези степени можеш да се превърнеш в чашата на Граала. Символът на етерното тяло е пентаграмът, на астралното тяло е хексаграмата, на физическото тяло по принцип е дванадесетицата, но за да се стигне до там, трябва да се премине през седмицата. Проблемът ни сега е да станем петица. С теза, антитеза и синтез диалектически всеки работи в живота си без никакъв проблем ежедневно и многократно. Трябва да се развие съзерцателното мислене и да се премине към идейното възприятие. Така хем се прескача в бъдещето, хем нищо от миналото не се губи. Това, което идва от бъдещето, са новите откровения, които вече идват не в онова замъглено, старо съзнание, а в новото будно азово съзнание. Тогава тези откровения стават лично твои и можеш да ги предаваш на другите. Щайнер беше човекът, който прокара този път и когато са го питали, защо точно той е този човек, той е отговорил, че има и доста други, които изследват духовните светове, обаче никой от тях не е искал да положи усилията, преживяното горе да бъде формулирано в ясни понятия така, че хората, които не могат да се свързват с духовното, четейки го, да добият представа за тези светове. Това е коствало гигантски усилия на Щайнер и само човек с бекграунда на Тома Аквински и Аристотел е можел да го направи. Винаги хората, които проправят някакъв път имат огромен бекграунд, никога случаен човек не може да направи този преход. Това няма как да стане. Наскоро излезе книгата[7] за Стойна Преподобна. Ще кажа някои неща, за тези, които не са я чели. В България имаме три изключителни феномена – Ванга, Стойна Преподобна и дядо Влайчо. Слава Севрюкова няма да я коментирам сега, поради някои неща в края на живота и. А Беинса Дуно е от съвсем друг порядък. Ванга беше ясновидка. Какво е владеела Стойна? Тя е можела да демонстрира трите изкушения на Христос в пустинята без да влиза в противоречие с тях. Можела е да прави едноседмични астрални пътешествия с изместено съзнание, наречени „примиране“. Можела е и да левитира. Едното изкушение на Христос в пустинята е обещаната от Луцифер власт над астралните светове ако му се поклони. Другото изкушение е предизвикателството да се хвърли от стряхата на храма и да предизвика земните закони. Третото изкушение – превърни камъните в хляб, – Стойна е можела да дематериализира и материализира физическото си тяло. Демонстрирала го е само веднъж на един владика, който е минал през нейното село –  което е на 3 километра от селото, в което аз съм роден, – и който я е попитал за тази и способност, защото сред хората се е говорело за нея. Влезли са в църквата в с.Златолист, в която има камък с изобразен символа на Византийската империя – двуглав орел, върху който се е молила. Първо е левитирала на около метър над земята, а след това физическото и тяло се разпада като на пясък, фантомът и излиза – естествено в книгата не е обяснено така, – това показва пълен контрол над физическото тяло, фантомът ѝ отива върху чинара, който расте в двора на църквата, всмуква материала за тялото превърнал се на пясък и тя се материализира на дървото. Попа е бил ошашавен, дава ѝ собствения си сребърен кръст и и казва, че тя е много над него. Но тя е абсолютно чист човек, не е виждала друг човек гол, мъж не е пипала, себе си не е виждала гола, защото се е къпела само нощем, в преден живот е била богомилка край Василий Врач и  заедно с него е влязла в кладата, когато е бил подмамен в Константинопол и изгорен, храната ѝ е била крайно оскъдна и аскетична. Затова е можела да прави тези неща. Дядо Влайчо също е изключителен ясновидец, прероденият Йоан Кръстител. Това са все големи личности. Обаче на тях не им беше дадено да участват в излъчването на Свещения импулс. Защо? Защото това изисква мисъл. При тях ясновидското начало е на преден план, но го няма мисловното. Разбирате ли защо Щайнер казва, че има и други, които ходят горе, но трябва някой да осмисли всичко това и да го предложи на хората, за да могат те да го ползват. Това са гигантски усилия. Първо на самия теб трябва да ти е ясно, за да можеш да го предложиш на другите. Мнозина говорят за енергии и прочие мъгляви неща, но на второто изречение им личи, че нищо по същество не разбират. По всеки въпрос трябва да се говори духовнонаучно, а това изисква непрекъснати гигантски усилия. Анропософията се изучава цял живот и през много животи, но най-важното в нея е да овладееш този метод. Щайнер няма нито една книга, в която да е изложил методологията. Той дава метода, но методологията е разпръсната в произведенията му. Има книги като „Как се постигат познания за висшите светове“ и някои други, дадени са упражненията, но за нас, в този ни живот, най-важното е развиването на съзерцателното мислене. Това е най-важното нещо. Без развиването на тази способност всичко друго нататък се луциферизира и могат да започнат да те манипулират духовни същества от тъмния спектър. Човек не трябва веднага да има желанието да има имагинации, защото това е най-вълнуващо. Моите пророчески сънища, срещата ми с Дева София, срещата ми с Беинса Дуно бяха имагинативни, но бяха като будно сънуване, не с дневно, будно азово съзнание. Срещата ми с малкия пазач на прага не беше с дневно будно азово съзнание, защото аз не можех да издържа това нещо. Това тук долу (точка 4) се практикува посред бял ден, с будно азово съзнание. И най-вълнуващото нещо, което може да ти дойде насън е нищо, то е ехо от миналото, от древните мистерии. То е ценно и е укрепващо в пътя, който си поел, затова в началото ми се даваха такива неща. Отдавна нямам пророчески сънища или нещо подобно, защото не са необходими. Съзерцателното мислене изисква огромни усилия, за да се развива. Когато човек има някакво видение си мисли, че е хванал Господа за шлифера. Не, това са дарове, които ти се дават даром, за укрепването ти. Те трябва да се разберат, но трябва да се практикува съзерцателното мислене. Ако се практикува съзерцателното мислене, когато идват такива дарове, те няма да будят само възторг, но ще можеш да ги осмисляш и предлагаш на хората. Целта на дара е да може да бъде предложен на хората. Идеите, които се извоюват, трябва да бъдат обосновани духовнонаучно и да бъдат предложени на хората, защото те са нашето оръжие срещу Антихриста. Човек може много да чете книги от двата импулса, да прави практики, но истинското оръжие срещу Антихриста е извоюването на новите идеи, защото те са нужните сега, които ни подготвят за срещата с него.

[1] GA 4 „Философия на свободата. Основни принципи на един морален светоглед“

[2] Неделни беседи, София, 04.11.1923 г., „Отвори им умовете“

[3] GA 238 „Кармични връзки“, т.4, Дорнах, 23.09.1924 г., лекция 10

[4] Неделни беседи, София, 25.10.1914 г., „Условията за вечния живот“

[5] Йоан 10:30

[6] GA 10 „Как се постигат познания за висшите светове“

[7] „Съвършената. Преподобна Стойна неканоничната светица“ от Неда Антонова